Римляните останали век заради злато, жито и вино
Все повече посетители се качват на хълма на Диана, за да зърнат града от високото
Векове Монтана е имала истинско римско съкровище, но не му е обръщала внимание. Не че не е било наяве – било е, но още славяните, дошли по тези земи, започват да го разрушават. Така античната крепост с името Монатнезиум продължава да се разрушава заради здравия камък. За съжаление, това продължава до края на 19-ти век, когато селището, тогава с името Кутловица, е обявено за град. Тогава на местното население, което масово приижда от околните села, официално било разрешено да вадят камъни от стените на крепостта, за да си строят къщи. После и правителството разрешава ваденето от този камък за изграждане на улици и тротоари. И ако през 1871 година известният пътешественик Феликс Каниц пише, че в Кутловица е седнал в турското кафене за едно кафе, а над главата му се извисявали кулите на антична крепост, то през 1968 година от тези кули не е останало нищо. Тогава обаче археологът Георги Александров със страстия си нюх за миналото започва разкопки в крепостта. И става чудо – излизат каменни надписи, които зрънце по зрънце съставят историята на крепостта.
Била е изградена през първия век от новата ера с военни цели – да пази пътя от Долен Дунав към Рим и от Монтана към Рациария, главният град на римската провинция. Крепостта построили войни от първа Сугамбрийска кохорта, дошли да потушат въстание на траките. Дошли, справили се с непокорните и запленени от околната красота – останали на лагер. Този лагер продължил цял век. После и други военни части отсядали за дълго. Римляните оценили не само богатствата на района, в който се произвеждало жито, вино и се отглеждали животни за трапезите, но и умението на местните траки да добиват желязо и злато. Вадели го от рудници в района, а златото и от реките Огоста и Златица. Още стоят камарите с камък, пресят в тръсене на златните жилки.
При разкопките е открита уникална плоча на богинята на лова Диана. Тя е изобразена с лък в ръка, колчан стрели и развят хитон. Този образ на красивата богиня днес е герб на града. Зедно с надписа от плочката – „Диана – покровителка на Монтана".
Крепостта щеше да остане само като руина, ако през 2009 година разкопките не бяха възобновени. В едната и част те продължават и до днес. Но това, което я спаси за поколенията и я извади на показ, е проектът на общината, с който тя бе възстановена частично. Стените са издигнати на 1,5 – 2 метра – т.е. във вида, в който в началото на шестия век я оставят варварските племена. И в тази си височина стените дават представа как е изглеждала крепостта по времето на своя разцвет – с казармени и административни помещения, със седалище на управителя. С базиликата, в която идвала да се черкува знатна дама от Рим. Разкопките в тази базилика сега води цод. Гергана Кабакчиева от Института по археология при БАН.
Неусетно крепостта се превръща в център на културни прояви. Няма по-естествен декор от стените и за театрални спектакли за живота в крепостта. Край стените и публиката слуша диалозите между най-почитаните тук богове Диана и Аполон, гледа пазар на роби. В крепостта бе смляно с тогавашни инстументи зърно за хляб и бе опечен първият хляб от лимец. Публиката не само видя как древните са произвеждали своя насъщен, но и опита от него. Девойки, облечени в божествени хитони, възхитиха публиката, зажадняла да види нещо хем историческо, хем истинско. Така митичната история на античната крепост става по-близка, по-разбираема и по-горда. Какъв живот е кипял на това място, възкликват местните, когато театрализираните сценки свършват.
Младите за Монтана
Ех, този див Северозапад!
„Тука времето е спрело!" - често така със самоирония твърдим ние местните от Монтана. И въпреки че за другите това е Северозападнала България, аз бих я нарекла Северозапазена. Тя е съхранила уникалността си именно, защото е почти недокосната от бързия бяг на времето и модерните тенденции. Това е консервирало до голяма степен атмосферата му. Той e като резерват... Но освен икономическа изостаналост и бедност, „приоданецът", както наричат тук всеки, дошъл от друго място, открива нещо съвсем различно. Тук недоимъкът в материално отношение се компенсира с богатство в духовното.
Магията на Северозапада е в неговия дух. Едва ли е възможно да се изброят всички гении, всички ярки личности, положили темелите на духовното развитие на моя роден край. Цяла гилдия от ярки творци представя в произведенията си бита, манталитета, културата и спецификата на този така див, неописуемо очарователен и различен микрокосмос.
Когато говорим за духа на Северозапада, започваме с Йордан Радичков. Едва ли съществува друг творец, който е надарен с толкова изострена сетивност и всепроникваща интуиция за колорита и уникалността на Северозапада. Неговият талант така виртуозно пресъздава атмосферата на родния ни край, че магията му поглъща всецяло читателя! Нещо повече, Радичков успява по един изключително прост начин да представи своята дълбока и мъдра философия за мирозданието, която е еманация на схващанията на северозападния човек. Писателят дава ценни житейски уроци и трогва с проникновените си послания, които правят читателя по-мъдър и по-добър, карат го да осмисли истински стойностните неща.
Духовното развитие на моя край обаче е немислимо без духовата музика. Тя е културната емблема на Монтана. А най-големият творец майстор на флигорната, създател на множество духови банди, автор на десетки хора е бай Дико. Невъзможно е да не сте чували за Дико Илиев. Дори и да не си спомняте името му, сърцето ви със сигурност бие в ритъма на неговото Дунавско хоро, с което цяла България посреща всяка Нова година. Само националният химн звучи преди него. То, както и много още чудеса от музика, е сътворил точно този самобитен творец. Композиторът е автор на 48 хора, ръченици, маршове, народни китки, валсове, все пропити от духа на фолклора на Северозапада. В негова чест Монтана организира празник на духовите оркестри „Дико Илиев" с участници от цял свят. Тукашните оркестри остават ненадминати, но е вълнуващо, когато холандци и руснаци, чехи и турци, поляци и германци свирят хората на Дико Илиев. Страстта към това популярно музикално изкуство пламти у всеки жител на региона. То докосва сърцата и на чужденците. И ражда обич към България.
Диалектът! Диалектът се оказва една от най-атрактивните специфики на Северозапада. В много от тукашните села езикът е пречка не само за новодошлите чужденци, но и за българи от други краища на страната ни. Торлашкият говор в района на Чипровци, например, е непонятен дори за собствените ни сънародници, но пък народните песни и танци запленяват всички.
В миналото духът на Северозапада е бил подлаган на съдбовни изпитания. Главна роля тогава са имали не хората на изкуството, а образовани и отворени към света люде, които са по-различни творци. Творци, без които духовното развитие на моя роден край би било невъзможно. Това са духовниците. Католическият архиепископ и книжовник Петър Богдан Бакшев е малко известен на широката аудитория. Той е автор на първата „История на България", написана цял век преди Паисиевата, както и на други книги на историческа тематика. Ето как един духовник успява да даде началото на духовното развитие на Северозапада и да тласне нашия дух към идеята за свободата. Ще спомена и друг малкоизвестен православен духовник – поп Пунчо от село Мокреш.Той е един от първите преписали „История славянобългарская" и благодарение неговото усърдие тя е станала достояние на хората от Северозапада. Запознавайки ги с тази малка книжчица, поп Пунчо разбужда националния дух, дава нова им надежда и вяра, повишава самочувствието им.
Материалното и духовното са неразривно свързани откакто свят светува. Влиянията са двустраннни, а духовното развитие винаги води и до икономически ефект. Културно-историческото богатство на Монтана, например, е предпоставка за привличането на туристи, което води до ускорено икономическо развитие. Самочувствието на хората също не е маловажно. Сигналите, които изпращат нашите творци говорят, че Северозападът не е мъртва зона, че не бива да бъде пренебрегван, забравян, а стимулиран и насърчаван.
Културата е голямата ни възможност да предотвратим погубването на Северозапада, да развием този край до нивото на останалите в Европа. Литература, театър, музика, танц, изобразително изкуство... Духовното има толкова много лица! Единственият начин нашата уникална монтанска версия да се развива е да говорим за родината си и света точно чрез изкуството, защото само така ще съхраним и развием най-важното – нашия дух. Аз съм горда с творците, допринесли за развитието на духа, духовото, духовитото и духовното в моя роден край. Те направиха безсмъртен и вечен този див Северозапад...
Вазов се вдъхновил
от монтански чешити
През 1896 година писателят идва в града, за да се извини на свой литературен герой
Близо до центъра на Монтана в малка градинка бе издигнат един необичаен паметник. На голям каменен къс е издълбан образът на писателя Иван Вазов, а на две съседни плочи е написано защо е поставен на това място.
Случаят е истински. На същото място е била къщата на Иван Стоянов, помощник на Иван Вазов, който през 1879 - 1880 година е бил председател на съда в Берковица. Бъдещият литературен патриарх се е впечатлявал от оригиналните типове, които е срещал в съда. Двама от тях – Иван Стоянов и Иван Шишков, които са били негови помощници, той е описал гротесктно в повестта си „Митрофан и Дормидолски". Шишков е Митрофан, а Стоянов – Дормидолски. В повестта те са наречени Прасето и Песоглавеца и са изобразени като малограмотни хора, на които са възложени важни държавни задачи. Той се забавлява с тяхната малограмотност и минимални умствени възможности. Двамата освен със съдийство, се занимават и с търговия с турски земи, а Иван Стоянов – и с покръстване на туркини.
Двамата мирови съдии се разпознават в образите на героите на Вазов и Иван Стоянов се сърди люто на Иван Вазов.
През пролетта на 1896 година обаче самият Иван Вазов пристига в Монтана, тогава Фердинанд, за да се извини на своя приятел, колега и литературен герой за осмиването му в своята повест. Паметникът е поставен на мястото, където до неотдавна бе къщата на Иван Стоянов.
На едната плоча са изписани думите на Иван Вазов: "Иван Дормидолски е истински жив. Питайте хилядите хора, които живеят в градеца Фердинанд". А на втората се съобщава, че в къщата на Иван Стоянов Вазов е поискал извинение за осмиването му в повестта „Митрофан и Дормидолски".
До мястото могат да спират и туристи, които да научат любопитния факт. Засега обаче пред него се застояват само случайни минувачи и гости на града. Един бъдещ маршрут из забележителностите на града не може да мине без този оригинален паметен знак.
Три уникални фестивала
привличат хиляди гости
Монтана има в културната си история 3 уникални фестивала. Най-известният е празникът на духовите оркестри, наречен на изживелия последните си години в града самобитен композитор, диригент и музикант Дико Илиев. Той води началото си от 1986 година и досега не е пропуснато нито едно издание. За него в града пристигат от 15 до 20 оркестъра от странта и чужбина. Преди концертите духовите музики се впускат в дефилета из улиците на града. Картината е изумителна – деца и възрастни, облечени в стилни униформи надуват лъскави тромпети, басове, тромбони. Пристигат градски, военни, младежки, детски оркестри, някои с мажоретни състави, които правят атракцията по-пълна.
Празникът на духовите оркестри е не само преглед на състоянието на духовите музики у нас, но и повод общината да обявява всяка година конкурс за написване на ново хоро или марш за духов оркестър. За целта тя отделя средства за награди на най-добрите произведения.
По време на празниците се организира и международна изложба за детска рисунка на тема „Тъпан бие, хоро се вие". Хиляди деца от цял свят изпращат рисунките си, а компетентно жури избира най-добрите. С тях се открива изложба.
Всяка година празникът на града – „Свети Дух" се съпътства от международен фолклорен фестивал, който няма конкурсен характер. Пред жителите на града и гостите му цяла седмица показват изкуството си фолклорни състави от Турция, Франция, Испания, Чехия и др. страни.
Монтана е място и на друг уникален фестивал – „Напеви от Северозапада". Той е за деца, които пеят народни песни. Всяка година в него участват млади певци от цялата страна, а през последните години – и българчета, които живеят в чужбина. Условието е певците да изпълняват по една песен или мелодия от Северозапада. Тази година във фестивала участваха над 700 деца от 22 населени места у нас, от САЩ и Украйна.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
