Пианистът Людмил Ангелов живее с алигатор

Лелята на виртуоза пренесла куп препарирани животни от Куба

Пианистът Людмил Ангелов живее с алигатор  | StandartNews.com

София. Истински алигатор пази библиотеката на пианиста Людмил Ангелов в софийския му апартамент на "Асен Златаров". Препарираното страшилище впечатлява с реалността на всеки детайл. И почти алегорично е поставен над етажерката, претрупана с книги - като пазител на знанието.

Всъщност алигаторът е кубински. Пренесен е в столичната арт обител от лелята на Людмил Ангелов, която също като него е посветена на класическата музика. Дамата е била водач на челите в Хаванския оркестър. Страстта й по фауната обаче не свършва само с алигатора. За спомен от карибската страна тя си е донесла още препарирана лангуста и коруба на водна костенурка, които гордо висят на стената до алигатора. Пред самите книги пък се блещи челюст от акула с три реда зъби, която е на около 90 години. Встрани от нея стои риба таралеж, хваната в момент на атака - издута, покрита с бодли и отворена уста.

Маестро Ангелов живее в Толедо, но прекарва доста време и в София. Най-вече през лятото, когато програмата му е по-свободна и може да се изявява на родна сцена. Това лято беше гост солист на фестивала "Фортисимо", организиран от Максим Ешкенази. Тези дни се занимава с авторския си фест "Пиано екстраваганца", който за трети пореден път ще представи във Военния клуб неизвестни произведения на големите композитори. Та когато е в София, той отсяда в семейното жилище, което фамилията му притежава от 1961 година. Купуват го от сестрата на известната художничка Руска Маринова, която също е била свързана с изкуството. Работила е пластики, много от които завещава заедно с апартамента на семейство Ангелови. Тези скулптури, на животни и прегърбени старци, са разпръснати из целия апартамент - по рафтове и върху автентичната кахлена печка. Отоплителният уред, какъвто имат повечето столични кооперации от началото на миналия век, е центърът на дневната - и около него, а не около телевизора, е организирана подредбата на стаята.

Гостите на Людмил се чудят обаче къде е пианото. Инструментът, неговото второ Аз, е скрит в една от стаичките. Роялът е марка "Офенбах" и скоро ще удари своята стогодишнина. Людмил го купува втора ръка в началото на осемдесетте за около 2000 лева, които тогава са много пари, почти една трета от двустаен апартамент. Над рояла са окачени снимки на композитори. Сред картините е и една реплика на портрет на Луи XIV от френския художник от края на XVII век Антоан Вато.

Интерпретацията е направена от учителя на Людмил по пиано Константин Станкович. Всъщност той е неговият спасител. "Ако не беше той, нямаше да съм пианист", казва Ангелов. Среща го, когато е на 16, в Музикалното училище и точно когато е решил да се откаже от пианото. Първият им урок минава трагично. Станкович му казва, че нищо няма да излезе, но все пак се съгласява да му даде още един шанс. Поставя му задачата да научи етюд от Шопен. Може би обиден от присъдата, че от него няма да стане пианист, Людмил така научава етюда. Но оттук нататък Станкович идва три пъти всяка седмица, а след това всеки ден в същия апартамент на "Асен Златаров". Ангелов печели награди на редица международни конкурси като "Виртуози на клавирната музика" в Чехия, "Фредерик Шопен" в Полша, "Пиано мастерс" в Монте Карло и други. Популярен е из цяла Европа, САЩ, Южна Америка и Азия. В Испания е артистичен директор на фестивала в Толедо.

"През последните две години се опитваме да оцелеем заради жестоката финансова криза", споделя Ангелов. Бюджетът на фестивала му е спаднал от 300 хиляди евро до 30 хиляди и така, както той казва, са се изравнили с нивата в България. Людмил е от трийсетината членове на затворено интернационално общество, нагърбило се със странна задача - да възстановява и запазва културното световно богатство в класическата музика или по-точно да издирва потънали в прах партитури на не толкова известни композитори. Изравят ги из най-затънтените архиви на библиотеки и съмнителни антиквариати. Групата събира партитури, понякога издавани по веднъж, често от XVII и XIX век. За да приемат още някого в кръга си обаче, трябва всички да са съгласни.

"Не искаме да правим бизнес. Някой ден, когато нас ни няма, ще остане това, което сме събрали", казва Людмил.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай