На 12 януари се навършиха 141 години от рождението на Пейо Яворов - български поет, символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български творци на XX век.
За бурния му живот и творчеството, което докосва всяка българска душа, разказва писателят Станчо Пенчев в "Голяма книга на великите личности в българската история".
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Пейо Яворов, поет на светлината и тъмата, буди всички тонове в българската душа. И любовният трепет, и космическата тъга, болката по Македония и по националната ни орисия. У Яворов няма възторзи, но отчаянието му е пречистващо като огън. Този вечен вътрешен огън, който подклажда тревогата в българското сърце, но и не му позволява да заспи за чудесата на невидимия за очите свят.
Яворов е световен поет с българска кръв. Роден на 12 януари 1878 г. в Чирпан, Пейо Крачолов е дете на българската свобода /само месец и половина след раждането му е подписан Санстефанския мирен договор/ и нова България. Това слага силен отпечатък върху живота и творчеството му. Дава най-хубавите си години в служба на националното обединение и Македония, а в творбите му има предчувствие за тежката духовна криза и разделението, което ще настъпи след националните катастрофи.
В семейство Крачолови се говори с обожание за Левски, Ботев, Раковски и другите велики българи, обсъжда се Съединението. Майката на Яворов е любвеобилна, широко скроена жена, която много обича да й четат книги, а самата тя има красив глас и знае много народни песни. Бащата е суров, но болезнено честен и почтен българин. Малкият Пейчо е мълчалив и затворен, но силно впечатлителен.
Той беше неземен – казва за него сестра му Екатерина. Вглъбен и витаещ в свой свят, Яворов от малък се отличава от останалите деца. Той има остро развито чувство за лично достойнство, черта, която го характеризира и в зрелите му години. Веднъж един от учителите го ударил - възпитателна метода, често използвана в школата по това време. Пейо така се обидил, че цял месец близките му не могли да го върнат в клас.
Яворов трябвало да напусне училище на 15 годишна възраст, защото баща му настоял да започне работа, бил му намерил, според думите му, „сребърен занаят” – телеграфист. Тежкият денонощен труд и необходимостта от постоянна мобилизираност и внимание каляват духа на крехкия мургав младеж. Тези условия обаче изострят до крайност и психическата му настройка, превръщат го в особен вид черногледец, или както сам пише от името на своя герой Христофоров: ”Аз виждам всичко по-черно, отколкото е – дори и своето собствено положение.”
Блясъкът на славата
През 1899 г. в елитното за времето си списание „Мисъл” излиза неговото стихотворение „Пролетна песен”. По това време Яворов е телеграфист в Анхиало /днешно Поморие/. Стихотворението е подписано с псевдонима Яворов, даден му от Пенчо Славейков. В Поморие Яворов пише и поемата „Калиопа”.
Виртуозният стих на
21-годишния чирпанлия буквално смайва редакторите на „Мисъл” Тодор Влайков, д-р Кръстъо Кръстев и Пенчо Славейков. Поемата е четена на глас пред всички, а Славейков – поетичен корифей и безспорен авторитет на кръга, възкликва: ”Бива си го тоя Крачол. Има у него божествена дарба.” От редакцията изпращат възторжено писмо до Яворов, но той е в Чирпан и го получава едва след месец и разбира, че вече е влязъл в българската литература.
През декември на същата 1999 г. той пише и знаменитото „Арменци”, вдъхновено от срещите му с арменски изгнанници. Това стихотворение прославя Яворов извън границите на България.
Първата година на 20-ти век е особено плодотворна за младия поет. През 1900 г. Яворов пише някои от най–известните си творби като шедъовъра „Градушка”, „Пролет”, „Великден”,
„Есенни мотиви”, „Лист отбрулен” и др.
Тази година е доста тежка за България, защото през пролетта избухват селските бунтове срещу въвеждането на данъка десятък. Те са потушени от правителството с цената на десетки жертви. Яворов следи живо събитията и ги пречупва през идеите на социализма, на които е подвластен по това време.
Най-силна у него обаче е националната идея. Яворов влиза във връзка с ВМОРО още през 1897 г. и отдава всички сили на организацията. Дружбата му с Гоце Делчев е пословична. По-късно с другия голям водач Тодор Александров са като братя. Яворов не се задоволява само да редактира печатните издания „Дело”, „Илинден”, „Автономия”, „Свобода или смърт”, но през 1902 г. влиза с четата на Михаил Чаков в Македония. Пленен е от върховисти и се връща в България. По-късно отново е в поробените земи с четата на Яне Сандански.
Влиятелните Пенчо Славейков и д-р Кръстев не оставят своя нов автор дълго в провинцията и му издействат преместване в София. Тук Съдбата се усмихва на Яворов и за кратко време младият поет се превръща в истинска литературна звезда. Той се радва на изключителен успех в столичното общество, но го преследва и завист, която години по-късно, когато е в тежка депресия, ще се излее злостно върху него. Но сега е член на престижния литературен кръг „Мисъл”, приятел е с известния писател Петко Ю. Тодоров /наследник на една от най-богатите български фамилии/, получава похвали от най-уважаваните литературни критици, воглаве с д-р Кръстев, дори суровия, надменен и злъчен П. Славейков го гледа с рядка благосклонност.
През 1901 г. излиза и първата му стихосбирка със заглавие „ Стихотворения”. През този бляскав период, обаче, Яворов пише малко. Ражда се едно от най-силните му стихотворения - „Нощ”, в което са знаменателните стихове, посветени на родината:
”С кръвта си кръст ще начертая,
от Дунава до Егея бял
и от Албанската пустиня
до Черноморските води!”
След това стихотворение Яворов дълго време не твори. Той е изпаднал в познатото му мрачно състояние на духа, което ще го съпътства през целия му живот. Само пълното му отдаване на освободителното дело в Македония спасява духа на поета.
До разгрома на Илинденско-Преображенското движение Яворов, кипящ от енергия, взема участие във всички важни дейности. Както писахме по-горе, редактира революционните издания, сам влиза няколко пъти с пушка в Македония, участва в организационната дейност на вътрешния комитет и през 1902 г., на 10-тия македонски конгрес, е избран за член на ВМОК.
През този трескав период се ражда и едно от знаковите му стихотворения - „Хайдушки песни”, посветено на Гоце Делчев. Смъртта на когото през май 1903 г. хвърля Яворов в дълбоко униние. Все пак подготовката на въстанието държи далече от него най-тежките мисли, докато погромът, загиналите десетки другари, турските зверства над мирното българско население, хилядите бежанци го потапя, заедно с милиони българи, в дълбока душевна криза.
Следват пререканията с грубоватия Яне Сандански, които карат Яворов да се оттегли от активна революционна дейност. Като резултат от преживяната криза и тържеството на европейския модернизъм, вече и у нас, в поезията на Яворов се появяват непознати досега творчески веяния. Той преминава в нов творчески период, разбира се противоречив и пълен със съмнения и лутания, като всичко, свързано с него. Негов израз са стихосбирките „Безсъници” и „Прозрения”.
Греховната любов към Мина
Има и още нещо дълбоко и вълнуващо в живота на поета в началото на 20-ти век и това е любовта към Мина, сестрата на П. Ю.Тодоров. Двамата се запознават на Благовещение 1906 г. В едно писмо до Мина от 1908 г. Яворов пише за поезията си: ”И ако тя съдържа нещо ценно в себе си, не дължа ли аз всичко на тебе? Без да го съзнаваш, сама ти не си ли упражнила върху мене едно всесилно влияние?...”
Това, разбира се, са думи на един опитен, макар и влюбен мъж, отправени към едно крехко, едва излязло от детството момиче. Истината обаче е, че Яворов обича с цялата си душа Мина и не крие това.
Богатата еленска фамилия Тодорови е възмутена, светското общество разнася клюките като санитарна подлога и много скоро всички обсъждат греховната страст на мургавия като мавър поет, известен с женските си истории, и богаташкото чедо. Роднините изпращат девойката в Париж, за да я отделят от Яворов и сплетните, но Мина вече е белязана със знака на смъртта, защото носи в себе си нелечимата по това време туберкулоза.
Тази любов ражда няколко прекрасни стихотворения и шедъовъра „Две хубави очи” - един от бисерите на европейската любовна лирика.
Мина умира през 1910 г. в Париж, едва навършила двадесет години. Яворов е сломен душевно, но в творчески план претърпява ново превъплъщение. Той се отдава на драмата. Написва две пиеси – „В полите на Витоша” и „Когато гръм удари как ехото заглъхва”, белязани с неповторимия му литературен талант и една особена зрялост. Пиеси, които продължават да се поставят и до днес.
Лора и последният куршум в слепоочието
Драматургията обаче е свързана с последните години от живота на Яворов и фаталния му брак с Лора Каравелова.
Лора, глезената, своенравна дъщеря на бившия министър-председател Петко Каравелов и познатата в обществото Екатерина Каравелова, преследва дълго Яворов. Тя има зад гърба си един неуспешен брак, дете и носи неуравновесен характер, със склонност към истерия и параноична ревност. Яворов, комуто тази женска настойчивост не е безразлична /Лора минава за най-красивата жена в София по това време/ отговаря пламенно, макар и със смътно чувство на тревога от това, което предстои.
Цялата тази история се развива на фона на вече избухнала Балканска война, където Яворов, верен на националния си дълг, се записва доброволец в Македоно-Одринското опълчение.
Преди тръгването му за фронта Лора и Яворов сключват брак. Тази любов ражда няколко изключително красиви стиха, но и жестока лична драма за двамата. Лора прави постоянно сцени на ревност, завършващи със заплахи, че ще сложи край на живота си. Яворов извън нерви се бори с тези пристъпи, но в края на краищата, е безсилен когато на 29 ноември 1913 г. вечерта, Лора се прострелва смъртоносно с неговия револвер пред очите му.
Отчаян, той също посяга на живота си, но по чудо оцелява с цената на зрението си. Следващите 11 месеца са най-мъчителните в живота му. Той е сляп, не може да се грижи вече сам за себе си, а срещу него започва следствие за смъртта на Лора. Общественото мнение не му спестява нищо - от открити обвинения, че той е застрелял любимата си жена, до подхвърляния, че нарочно не се е улучил смъртоносно.
Всички ниски страсти изпълзяват срещу него, а завистта се превръща в ожесточение. До него в тези трудни мигове е приятелят Тодор Александров, на когото Яворов посвещава стихотворението си „Заточеници”.
Сърцето на поета не издържа и на 29 октомври 1914 г. той се застрелва, като преди това поглъща отрова.
Само на 36 години.
---------------------------------------
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
---------------------------------------------
ХАЙДУШКИ ПЕСНИ
На Гоце Делчев
I
Ден денувам - кътища потайни,
нощ нощувам - пътища незнайни;
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае...
Леле моя
ти, Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.
С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали...
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.
Бог богува - нека си богува,
цар царува - века ли царува?
Нямам либе, първа обич -
мене да очаква
и да ме оплаква...
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.
II
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха злато ковано
твоите руси косици...
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня,
мяна за благо,
турци да гоня!
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха огън елмази
твоите черни очици...
Мяна бих сторил мило за драго
пушка бойлия,
мяна за благо,
турци да бия!
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха маргар мъниста
твоите бели зъбици...
Мяна бих сторил мило за драго
сабя по воля,
мяна за благо,
турци да коля!
III
- Хубава горо - пусия,
де гиди пушка бойлия.
Връщат се хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
ей бука листи отрони -
куршум ще Лаза догони,
войводо.
- "Връщат с хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
бре бука листи отрони -
прокоба.
куршум ще Лазо догони
за в гроба...
А палмък ми пали главата,
мъка ми мъчи душата,
дружино."
- Пръте за крушка трънушка,
де гиди клетва хайдушка.
Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
ей зло на злия въздава
юнак, що шета за слава,
войводо.
- "Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
бре зло на злия въздава -
и нека! -
Юнак, що шета за слава
навека...
А жал ми е жалост-умора,
Лазова щерка изгора,
дружино."
IV
Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.
И на гроба, ой нерадост,
опустяла младост,
кръстоклоне - кръст юнашки,
и пиле на кръста.
Заран пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как сирака
сирашки е минал.
Вечер пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как юнака
юнак е загинал.
Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
