Да попаднеш в компанията на Веселин Калановски и Ники Станоев, макар и за час, е като да присъстваш на уникално представление. И край "Ковънт гардън" рядко се явяват такива даровити импровизатори. То са номера, скечове, ирония и самоирония... Дето се казва, Господ ги е събрал.
Ники си оставя джиесема на масата и хуква след сервитьорката да огледа какво предлагат. Веселин взима телефона и го слага в джоба. Понеже е сладкодумен, в един момент всички забравят за това. По едно време Ники започва да се опипва по гърдите, да криви ръце и крака като в мексиканска вълна, оглежда се, лицето му изпада в смешни конвулсии: "Къде ми е касетката?", и тогава Калановски казва: "Ще ти го върна, ама ти какво ще ми дадеш?" Двамата актьори загряха като Капитана и Райчо в "Домашен арест", а сега са водещ и ководещ на "Това е цената" по bTV. Обичат да спорят кой е истинският тартор всъщност. Но Ники освен ководещ, е и главен редактор на играта, което го прави шеф на Веселин.
- Завършили сте актьорско майсторство при един и същ професор - Енчо Халачев, макар и в различни випуски. Какво си спомняте за него?
В.К.: Приеха ме на третия път във ВИТИЗ. Вторият преподавател по музика ми каза: "Честито, приет сте, всички документи са изпратени в Комитета по културата". Но тези документи се върнаха без моето име. Така сигурно съм единственият скъсан след петия кръг. Ядосах се и отидох стажант актьор по член девети в разградския театър. Мислех повече да не кандидатствам в Академията. Но колегите ме навиха. И взеха, че ме приеха. Халачев го видях чак на петия кръг, преди това ме водеше асистентката му Снежина Танковска. Бяха страхотен тандем. Тя се интересуваше от всичко ново, той пък беше много интуитивен.
Енчо си беше див петел, крещеше като луд
Тропаше по масата. Човек, минал през неговата школа, доста трудно се впечатлява после от холерични режисьори.
На края на трети курс отидохме на репетиции след много буен купон. Бяхме четирима неразделни приятели - аз, Пешо Върбанов, Илия Кюркчиев, Румен Трайков. По-голямата част от класа също беше на партито. И на сутринта Валерия, която играеше циганка с кристално колело, стана изкупителна жертва. Халачев я връщаше повече от час. Тя питаше:"Другарю Халачев, къде ми е подтекстът?", а той отдолу й крещеше: "Подтекстът ти е в текста!" А ние отзад, махмурлии, чакаме да дойде нашата сцена и някой каза: "Лошо ми е, повръща ми се", другите го подеха и стана като лайтмотив на репетицията. И понеже всички го повтаряха, Енчо чу, ядоса се и ни подхвана: "На който му се повръща, да отива, че не издържам повече!"
Ники: Енчо Халачев е голяма школа и след него никой не може да ни бута. Мен ме приеха от първия път, но не в НАТФИЗ. В последния ден отидох да се запиша там, но лелката беше неумолима - каза, че съм изпуснал срока и не може. Ако я видя, ще я позлатя.
В.К.: Приеха го в Благоевград, където аз изкарах три години и нещо по разпределение. През 1985-а - ти едва си бил проходил.
Н.С.: Люпех семки на четири години! Когато кандидатствах, първия ден имах главобол, втория разстройство. Халачев навикваше, беше строг, но ни даде основата, върху която да се развиваме. В.К.: Енчо има животинско чувство за действие. Театърът е действие. Той го надушваше във въздуха. Казваше ни: "Не желая да играете "сложно сложно" - никой няма да ви разбере. Нито "просто просто". Искам "сложно просто". После една година имах щастие да съм му асистент в "Любен Гройс".
Н.С.: Един от продуцентите ни каза нещо подобно: Нещата трябва да са Kiss-keep it simple stupid!
- Каква е цената да си актьор, налагало ли ви се е да работите друго, за да се издържате?
В.К.: Имам средно техническо образование - инсталации с високо налягане и парни котли.
Работих година в ТЕЦ "Трайчо Костов"
Като излязох от казармата, не ме пуснаха да кандидатствам във ВИТИЗ и станах шофьор на пощенска кола. През 90-те играех в театър "Възраждане", получавахме прилични заплати, но ми се наложи да работя и като шофьор на такси. В продължение на година и половина. От 10 до 14 бях на репетиции, после дремвах докъм четири, в 18 бях в театъра, на представление от 19 до 21 и после слагах табелата "Кооп такси" на капака. Карах до 2-3 през нощта. След това направихме Свободен театър с колеги - втория частен след "Диалог". И сега съществува. Тогава нямаше пари, спонсорство. И взехме едно кафене - обратно на колегите от "Планета Холивуд", които с хонорарите си правят ресторанти. Ние с подръчни средства спретнахме барче в партиен клуб. Със спечелените пари издържахме театъра и правехме постановки. Бил съм и барман. После взехме ресторант, по Жан-Виденово време и всеки ден се чудихме какви цени да слагаме, защото доларът правеше бесни скокове.
Н.С.: Първата година нашите ми даваха пари, но след това трябваше да бачкам. А занаятът ни не е лекция да го препишеш, трябва да си там, на репетиции, да присъстваш физически. Единствената подходяща работа беше диджей в дискотека. Това беше заведение извън града, където идваха мастити чичаци с любовници и ми правиха забележки: "Мо'еш ли да намалиш тая колона над мене?" Но аз пусках готина музика и научих младите хора да идват там.
В.К.: Скромността, твърди Пушкин, е качество на посредствените, но изцяло липсва при Станоев. Сега разбрахме, че е разработил и заведението.
Н.С.: Гледам да харесам това, което правя, или да го променя. Репетициите започваха в 9,30, отивах в 10, уморен, полагаха ми се само 4 часа сън, а после трябваше да съм свеж.
Имах проблем с обедната почивка
Професорът не даваше, защото той е машина - зарежда се от енергията, която имахме всички на сцената. Един чай, една минерална вода и пакетче бисквити. Това му беше храната за цял ден. И е свеж, и има повече енергия от всички нас, младите. Два месеца ми коства да го убедя, че трябва да имаме почивка, и успях.
- Сега играете ли някъде?
В.К.: Не, от една година. Имам предложение, ще видим какво ще стане. Много ми се играе!
Н.С.: На мен театърът не ми е краста, предпочитам телевизията и киното. Театърът е изкуство, което не мога да си позволя! Не може да си над нещата, когато физически не се чувстваш добре. Харесва ми и стенд ъп пърформансът.
В.К.: Но там си ти, а в театъра си друг, това е изключително вкусно.
Н.С.: Преди два дни снимах с Мел Гибсън в "Непобедимите 3". Беше много яко. Интересен човек.
- Наистина ли?
В.К.: Е, стават и грешки!
Н.С.: Играя хакер. Разцъквам бомби, Гибсън ми е шеф. Снимките бяха сутринта и като започнахме, вкарах едно-две лафчета и всички се изкефиха. Трябваше да е по-сериозна сцената, но харесаха думите ми и се получи по-комедийна. Запазиха я - поне засега. Режисьорът каза: "Тоя пич знае как да си открадне реплики". Убиха ме, но се появявам в един епизод. Мел Гибсън е свежарка, приятен нервак. Помага с играта си на колегите. Казваше: "Много искам да се запозная с това момче, дето е написало тези думички!"
- След като бяхте Капитана и Райчо в "Домашен арест", се събирате за нов тандем. Ники, ти май се падаш нещо началник на Калановски?
В.К.: И аз това питам: кой назначи Станоев, но няма отговор.
Н.С.: Когато се правеше кастингът, си говорехме с продуцентите. И понеже каквото ми е в главата, ми излиза на устата, нахвърлях идеи...
В.К.: Не съм съгласен с това, което каза за главата и устата. Ако беше така, щеше да си най-мълчаливият човек на света.
Н.С.: ...И те ме питаха: "Искаш ли да си главен редактор?" Имам малък бекграунд - правех кастинга. Виках хора, както е по библия, по стандарта на играта - водещият да е достолепен, пич, готин...
В.К.: Пред пенсия...
Н.С.: След пенсия в твоя случай. А ководещият да е с плътен хубав глас, разпознаваем, защото той е човекът, който презентира продуктите, за да придобият участниците представа каква е цената. Искаха да ме пробват и мен за водещ. Съмняваха се, защото съм по-млад, отколкото трябва. Случи се, че нещата се обърнаха за добро.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
