Николай Милчев е поет, автор на десетки стихосбирки и доскорошен преподавател в 105 СУ "Атанас Далчев". "Стандарт" го попита какво е да колекционираш сънища от Нотр Дам, да видиш Ванга на икона там, и да се доближиш до смъртта, за да разбереш, че "страшно няма".
АКЦЕНТИ
* Разочарован съм от интелектуалците с прерязани гласни струни
* Умиването на нозете не е само смирение, а и промяна
* Икона в Нотр Дам приличаше на Ванга
* Интернет се превърна в "Илиянци" за поезия,
* Целта на кукловодите е да свалят проблемите до парче месо
* Къде сте прочели честно интервю на някой от назначените за първенци на духа?
----------------
- В навечерието на католическия Великден Париж загуби един свой много съществен символ - "Нотр дам дьо Пари"...
- Аз съм бил няколко пъти в Париж и той е един от любимите ми градове. Когато за първи път видят пламъците, първо не повярвах - помислих си, че гледам лошо, зло кино. А след това си помислих за сънищата. Последният път, когато разглеждах Парижката света Богородица, останах толкова уморен, че спах в градината повече от час на една пейка. И ако след пожара хората си събираха "сувенири", ако моят приятел, писателят Димо Райков, си беше събирал въглени, аз си събирах сънища. И си мислех какво може да остане от едни сънища, през които е минал огън? Могат да останат светли сънища. Порази ме и друго - непрестанно се говори, че катедралата е над 1000 години, но тя навремето е била много млада, революционна. Ние едновременно сме нейни праправнуци и нейни родители. Има една много сложна взаимовръзка, свързана с въпроса, която бе поставен - дали катедралата да бъде възстановена такава, каквато е, или да бъде променена. Аз не съм специалист, но си мисля, че всяко нещо, което се променя, променя и нашата вяра. Абсолютно съм убеден, че катедралата трябва да остане такава, каквато е била. И голямата поука е, че не трябва да си събираме въглени, а ако целунем пепелта, ще целунем и сънищата, и спомените си. И че тежкият урок идва тогава, когато едно нещо трябва да стане на пепел, за да си спомни човек колко ценно е било то. Един мой приятел, известен български писател, който не ми е позволил да го цитирам, ми бе казал, че Ванга е споменала, че нейната майка е от Париж и че нейният дух е в "Нотр дам". Когато последния път отидох там, едно от изображенията на светици там изключително много приличаше на Ванга.
- А как гледате на реакциите на политиците ни от типа: "Ще им пратим реставратори"...
- Честно казано, такива реакции просто ме забавляват. Нашите политици реагират като дете, което иска да се покаже пред майка си. Разбира се, ако може да помогнем с реставратори и специалисти, в това няма нищо лошо. Но при положение, че нашите села и манастири тънат в разруха, а ние да подпомагаме Париж, който няма нужда от нашата помощ, а "Александър Невски" отвътре да не е в необходимото състояние - не знам какво да кажа...Но ние винаги сме така. Нашата помощ за катедралата в Париж е като да вдигнеш ръка пред учителката, за да покажеш, че имаш отношение по въпроса, който е поставила.
- Според Вас до каква степен българинът вярва, до каква само чука яйца и яде козунаци на Великден?
- Има нещо изключително напомнящо стълба нагоре и надолу по времето на Страстната седмица. Ако всеки един от тези дни, които току-що преминаха, осъзнаваме какво се е случило в началото на библейските времена, може би тази стълба ще върви нагоре. Ние станахме битови хора. Най-важното нещо, което трябва да се осъзнае през тази седмица, освен преминаването на хляба в плът и на виното в кръв, е свързано с умиването на нозете на апостолите. Винаги досега ние сме учили, че това е смирение и почит към хората. И това е така. Но най-важният смисъл да се умият краката на апостолите е да се махне от тях прахта от извървения път, защото без Христос те ще тръгнат сами по съвършено нов път. И ако можем в тези дни да си помислим, че тръгването по нов път е нещо много важно, аз мисля, че всичко ще бъде наред. Но драмата на нашия битов живот е, че на нас ни липсва визия. Ние все си мислим, че измиването на нозете е смирение, а не виждаме големия път на промяната.
- А Вие виждате ли път на промяна, особено сега, когато се тресем покрай апартаменти и избори, при което затъваме в дребнотемие?
- Нашите политици и нашият дневен ред е дневният ред на бита, затова и политиката ни е битова. Затова и все още се мотаем около апартаментите и терасите. Мотаем се около онова, което ни липсва да начертаем голямата картина и да я видим. Но аз мисля, че това заиграване с апартаменти и тераси иска да скрие една друга, доста по-драматична картина. Преди няколко дни бившият ревизор на БНБ Кольо Парамов през последните години от България са изнесени около 40 милиарда долара. Ако това е истина, гражданска война няма да ни оправи. Според мен свалянето на разговора на битово равнище е, за да се "заглавикват" хората, за да не погледнат към огромните мащаби, в които е било извършено това грабителство. Целта е хората да се заиграват за парче хляб, за да не видят, че няма ниви, в които да се посее жито. И затова някои от кукловодите свалят въпроса до парче месо.
- Тук обаче аз ще Ви задам въпрос с думите на Бертолд Брехт - "Никой няма да пита какво е било времето, всеки ще пита защо са мълчали поетите?" Мълчат ли поетите, и въобще интелектуалците сега, или просто им отказват трибуна?
- Съществува един мит, че поетите са гласът на обществото и времето. Те действително са гласът на обществото и времето, но главно чрез творчеството си. И ако те не мълчат чрез творчеството си, значи те не мълчат изобщо. Това обаче, което виждам, е и творческо, и гражданско мълчание. Не искам да споменавам имена, но Вие къде сте прочели честно интервю на първите десетина, назначени за първенци на духа? Къде ще чуете тяхната болка? В кои техни думи българите могат да огледат мъката си, залъка си или по-скоро липсата си на залък? Кои са тези, които можем да си сложим на ревера като значка или които можем да носим на ревера си като знаме? Няма ги. Гледат да ги превеждат, да ги включат в учебниците, да ги дават по телевизията. Аз съм дълбоко разочарован от позицията на българските писатели и интелектуалци, които са си прерязали гласните струни. Нашите очи се превърнаха в уста - ако можем да ядем с очите си, е най-добре.
- В тази връзка как гледате на литературата, която се появява в социалните мрежи - много хора споделят непрекъснато свои текстове.
- Социалните мрежи създадоха възможност за групиране на хора извън голямата литература. Фейсбук се превърна в супермаркет за литература. Там има промоции, а колкото повече промоции има, толкова по-добре. Интернет превърна чалга поети и поетеси в крале и кралици. Всъщност, отказвам се от думата "супермаркет", Интернет е Илиянци за поезия. Аз също качвам свои стихотворения в интернет, но виждам, че в социалната мрежа липсват естетиката и критериите.
- Като учител как гледате на вкуса на своите ученици?
- Аз вече мога да бъда наречен бивш учител, защото едва ли ще се върна повече в училище. Но съм отчаян от естетическия вкус не толкова на учениците си, а на техните родители. Много бих искал да бъда наясно с вкуса на родителите, за да знам какво да очаквам от своите ученици. В момента те са с вкуса на слушалките и рапърските песни, които задоволяват друг тип критерии и потребности. Но те не са виновни за това, друго не са виждали.
- Споменахте, че сте преживял тежък инфаркт. Това ли е причината да се наречете бивш учител?
- Да, преди година и половина прекарах много тежък инфаркт, животът ми висеше на косъм. Бе въпрос на половин час да си отговоря на един много важен въпрос, но слава Богу, че не си отговорих. Най-удивителното е, че когато осъзнах мащаба на опасността, не изпитах никакъв страх. И, надвесен над най-страшното, разбрах, че страшно няма. Разбира се, никакви тунели не видях, но усетих едно безкрайно спокойствие и не точно примирение, а равноденствие на кръвта. Никаква подвижност, никакъв страх, а просто сливане с нещо, което не предстои някъде горе или долу, а което е в нас самите и един подобен момент го извежда на преден план. Ставаш хоризонт - нито нататък, нито назад.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
