- Епидемията от коронавирус е първата най-голяма световна война на 21 век, казва поетът Николай Милчев
- Тишината помежду ни може да ни съсипе, няма ги духовните лидери, няма кой да помилва душите ни
- Чумата ще мине, но зараждащият се Стокхолмски синдром вече ме плаши
- Виждам как изгряват нови месии от телевизорите
- Имаме интернет, имаме ресурси, но нямаме човещина
- Човечеството не само е чупливо, то вече се е счупило
- За първи път гледам снега и бялото ми изглежда плашещо
- Мнозина правят сметки без кръчмар. А сега коронавирусът е кръчмарят
- Господин Милчев, напоследък много се говори, че в името на спасяването на телата, трябва да замразим душите за известно време. Така ли е?
- В момента на нас ни е зададена една гатанка. Гатанка, която в древна Гърция я задава Сфинкса на смъртта. Сфинксът пита кое е това същество, което сутрин се движи на четири крака, по обед на два, а вечер на три. Отговорът е, че това е човекът. Сега обаче ни се предлага друга гатанка - как можеш да победиш не на бойното поле, а като си стоиш заключен у дома. Очевидно е, че това е първата и най-голяма Световна война на 21 век. Колко жертви ще има не знам, но това е гатанката. При война вкъщи можеш да оцелееш, но не и да победиш. Спомням си великата мисъл на Хемингуей - човека можеш да го унищожиш, но не и да го победиш. Сега е обратното - за да оцелееш, трябва да се изпепелиш. Парадоксът е, че страхът сега е най-голямата победа, но аз казвам - уж победа. Аз нито съм сляп, нито съм толкова храбър, виждам че се вземат мерки, а виждам и как изгряват нови месии от телевизорите, но лично аз се чувствам объркан и безпомощен, защото виждам, че човечеството не само е чупливо, а че то вече се е счупило. А и като бивш учител си мисля друго -човечеството е изправено пред черната дъска и времето ни написа двойка по живот. Имаме интернет, имаме ресурси, но нямаме човещина. И сме изгонени от час, защото не сме си написали домашното. На обикновените хора като мен не ни остава нищо, освен да се спасим, като се отдалечаваме. И ако това трябва да напишем в домашното си, че спасението е в отдалечаването, аз много се съмнявам. Вероятно няма друг начин, но много ме тревожи, че няма кой да каже една човешка дума. Няма ги духовните лидери, няма кой да помилва душата на човек, останал сам. Не искам, когато се разминаваме по улиците, ако въобще се разминаваме, да си обръщаме главите. Не искам да се разкъсва връзката между поколенията, което се случва в момента, защото няма нищо по-страшно. Този вирус е царят освен на всичко друго, и на манипулациите - например на манипулацията да се скъсат връзките между поколенията. Когато в "Прикованият Прометей" богът изрежда какво е направил, той казва следното "На смъртните отнех да видят края си, надежди слепи вселих в душите им". Това значи, че някога хората са знаели точно кога ще умрат, и Прометей, след като им е дал всичко друго, им е отнел провиждането на бъдещето. И се питам дали трябва да благодарим на Прометей за това, че вече не виждаме линията на свършващия хоризонт. Замислям се как едновременно ни дава огън, за да бъдем хора, и не ни дава възможност да видим бъдещето. Просто понеже в момента имаме толкова време да мислим, може би трябва да прочетем "Прикованият Прометей".
- А може би "Чумата" на Камю?
- А, за "Чумата" няма и дума. Тя ще отмине, но това свиване, този зараждащ се вече Стокхолмски синдром мен лично ме плаши. Искам хората да спазват това, което им се казва, да са отговорни, но това премазване, свиване, вменяване на вина ми идва в повече. За първи път в живота си гледам снега и бялото ми изглежда плашещо. Преди винаги ми е било примамващо. Ако бог е създал човека от пръст, човекът създава свое подобие от сняг. А сега не смееш да създадеш едно свое подобие в градината.
- Какво най-лошо може да извади тази принудителна изолация от нас? И какво най-добро?
- Най-лошото, което може да извади, е тишина между хората. Да спрем да се чуваме. И да искаме да не си чуваме гласовете. Да не си срещаме гласовете и погледите. Тишината между хората може да ни съсипе. А най-хубавото е, че сигурно ще ни покаже пътища, които не сме подозирали, че ги има досега. Едно от хубавите неща на изолацията и на самотата е, че имаме време да помислим - можем ли без толкова пътища. Без път не може, но без толкова много пътища може. Тази война ни дойде изневиделица. Има един много хубав филм "Адвокат на дявола". И когато учи сина си какво да прави, той му казва "Най-важното е да дойдеш изневиделица". Искаш ли да победиш, трябва да дойдеш на хората изневиделица. В това има код, който трябва да се разчете. Вижте колко неща, които до този момент вървяха по телевизията например, станаха безсмислени. Всички конкурси за цици, за дупета вече не са от значение. Всички реалити шоута. То не бяха маски, капки, кафета - и сега тези хора на мен лично ми изглеждат като от друг свят. Суетата се срива в този момент. Но аз имам един много голям страх - това ще мине, всичко ще се забрави, а човек има необяснимата способност да не помни и да не се учи от нищо. Отново ще изпъплят хора, които бяха по екраните. От сутрин до вечер слушахме кой футболист с коя е бил, а в свят, в който клюката е модел, е трудно да наместим правилния начин на мислене.
- Появи се и следната мисъл "В свят, в който човек мисли, че е открил всички отговори, Бог променя въпросите". Има ли такова нещо?
- Разбира се, че има. Бог е разказал много притчи и те трябва да се препрочитат. И за синапеното семе, и най-вече за това, което Господ е направил с ходенето по водата. Господ може да ходи по водата, той може и да ходи по въздуха. Но дори апостолите не са посмели да ходят по водата, а ние искахме да го направим. Това е много опасно. Ние искаме да променим Вселената, но тя е пълна с празнота. А се оказва, че това не е празнота, а вероятно тайната, която не можем да докоснем. Тайната е хубава, когато тайната ни свети. А ние искаме тайната за джоба си. Може ли в една държава да се правят дарения под условие?
- А от гледна точка на социалната система, как рецесията ще се отрази на хората, които ще останат евентуално без работа и без доходи?
- Всеки ще остане сам на своя остров. Много хора, които са сами в домовете си, ще останат сами на островите си. И тогава ще си проличи каква държава сме построили и какво сме направили. Спомняте ли си как до вчера се изтъпанваха учени и казваха "Много са болниците, трябва да се намалят". Преди това съсипаха училища, съкратиха селско стопанство. Сега опряхме ли до болниците? Как нямаше по 100 лева за медицинските сестри, които излязоха по балконите, а сега внезапно ни станаха нужни? Криза ли трябва да дойде, за да видим, че обществото, което изграждаме, не е хуманитарно? Хората, които останат без нищо, ще останат на острови, но тогава онези, които трябва да дават отчети, ще стоварят всичко на коронавируса. Отсега се правят политически сметки кой какъв ще стане след края на епидемията. Сметките се правят без кръчмар. А сега коронавирусът е кръчмар.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
