В романа си „Когато капят кестените“ със знака на "Сиела" Стефан Коспартов разкрива две паралелни, застъпващи се сюжетни линии, криволичещи из две различни Българии. Едната - непосредствено след Втората световна война, другата - непосредствено преди и след падането на Берлинската стена. Завършилият Сорбоната Димо Костурков се връща от Франция в окупираната от комунисти родина и още във влака среща любовта на живота си, цигуларката Ана. Тяхното ходене по мъките започва веднага, след като се озовават в България. Затворен в следствеието по скалъпено обвинение, изтезаван и осъден, Костурков е изпратен в лагера в Белене. Но не позволява да бъде сломен и да се превърне в предател. В този роман има много от това, за което знаем малко: Народен съд, Никола Петков, Белене, ранни соц реалии... После: 10 ноември, Градът на Истината, "Най-добре е танковете да дойдат"... Но в книгата на Коспартов има и хлебарка на Александър Кох-Роуч, магистър по човешка психология. Тя подслушва важни партийни разговори и общува с избрани хора. Тази хлебарка има хиляди братовчеди, които помагат да се унищожат архивите в Държавна сигурност. Не липсва и тунел, копан с лъжица между Белене и Париж, явяват се помощници от Отвъдното, има екзекуции, Народна милиция, циганска любов... Както и нюанси на магическия реализъм. Сред епизодиците са Ванга и Пенчо Кубадински. Чувастват се повеи от Разколников в "Престъпление и наказание" и героите на "Tрейспотинг“. И най-важното - млад мъж търси отмъщение за смазания живот на баща си, за убийството на брат си, за погубеното си семейство, за многото погубени семейства, за погубените поколения от елита на цял народ. Напълно непредвидимо и постоянно пренареждащо се повествование, в което е удоволствие да потънеш и от което не ти се излиза. Стефан Коспартов - някога сценарист на филма "Мярка за неотклонение", съзнателно избира да не пише проза през всичките тези години на така наречения Преход. Той обаче е естествен продължител на традицията на Павел Вежинов, но с вечно младия и дързък глас на Виктор Пасков, с лекотата на ранния Красимир Дамянов, с чудатото око на Радичков към магическото. Ето какво споделя той пред "Стандарт".
- Господин Коспартов, има ли от самия вас и от биографията на фамилията ви в образите на двамата Костуркови и в сюжетните нишки на дебютния ви роман?
- Всичко, написано в един роман, извира от опита на писателя - няма как да бъде друго. Там, разбира се, се отразяват и случки от неговия живот, както и спомени за близките му. Така е и в моята книга.
- Защо чакахте толкова време, за да напишете "Кестените"?
- Съзнателно се отказах да пиша през 80-те години на миналия век - и, макар и трудно, свикнах с това. Сега ми трябваше време, за да преодолея негативната си нагласа към белия лист. Помогна ми участието в два проекта на режисьора продуцент Петър Попзлатев - „Аз съм ти“ и „Времето е наше“, където бях член на сценарния екип. Усетих удоволствие от писането и разбрах, че все още имам какво да кажа.
- Какво открихте, докато се подготвяхте за създаването на книгата - попаднахте ли, примерно, на неочаквани факти, свързани с Белене, лагерите, Държавна сигурност?
- Не съм правил специални документални проучвания, за да напиша тази книга. Тя е резултат от осъзнаването, че жертвите на комунизма заслужават паметник, по-голям от този на Съветската армия. „Когато капят кестените“ е опит да разкажа, че е имало и такива хора – и да им отдам своята почит.
- Кога обществото ни ще узрее толкова, че да признае метаморфозата на някои от соц терористите, които се превърнаха в олигарси на Новото време?
- Опасявам се, че това време може никога да не дойде. В България смяната на властта беше извършена по начин, който позволи на бившите комунисти да превърнат политическата си доминация в икономическа.
- Защо нацията не успява пълноценно да се възползва от възможностите на демокрацията?
- Истинска демокрация не може да бъде осъществена при наличието на силна комунистическа партия – тя винаги ще всява разделение и противопоставяне. Това, че наследниците на БКП успяха да се окопаят стабилно в траншеите на прехода, е един от най-печалните резултати на промяната.
- Защо, според вас, не отворихме досиетата, когато му беше времето?
- Кой да ги отвори? Тези, чиито имена присъстваха в папките?
- Разкажете защо ви викаха службите след премиерата на "Мярка за неотклонение"? Тези "разговори" хвърлиха ли сянка върху кариерата ви?
- Викаха ме още по време на снимките. Интересуваха се защо в нашия филм София изглежда толкова грозна и защо снимаме в крайните квартали. А ние снимахме зад Халите. Накараха ни да заснемем нарочен епизод в току-що построения Национален дворец на културата.
- Сприятелихте се с Иван Иванов?
- Иван е най-добрият ми приятел от онова време. Станахме близки още на снимките на “Всичко е любов“. Аз бях асистент-режисьор в продукцията. Сценарият на „Мярка за неотклонение“ е написан специално за него.
- До каква степен БГ киното от 70-те, 80-те и началото на 90-те беше спъвано от ДС?
- О, изцяло. Директно - като цензура. А и като невидимо присъствие, което неусетно те води към необходимостта да се автоцензурираш.
- Защо у нас нещо не му "върви" на магическия реализъм?
- Трудно е да се потопиш в магията, когато си отраснал в клещите на соцреализма. Необходим е полет на мисълта, който е невъзможно да бъде осъществен с тежест на краката.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
