- Доган пропусна момента, когато Пеевски го надскочи и поиска своето
- Да държиш в ръцете си стъкленица със сърцето на Борис Трети? Беше неописуемо
- Желев, Стоянов и Първанов бяха президенти - държавници
- Радев допусна грешки, които доведоха до катастрофални за държавата последици
- Това, което не ме убива, ме прави по-силна
- Николай Добрев е мярка за политик
- Валя, ти си една от малкото дами у нас, които не крият възрастта си. Честита 70 годишнина на патерица! Бъди здрава и успешна и още много творчески години на върха на българската журналистика. За личния си празник издаде две впечатляващи книги: "Рани от власт" с 50 знакови интервюта с политици и интелектуалци и "Ах, тази власт" със 127 авторски статии и материали. Защо твърдиш, че това са запечатани мигове на трагичния ни преход?
- Благодаря за поканата на в. "Стандарт" да гостувам на неговите страници. Още повече, че имам личен сантимент към "Стандарт" - когато бях уволнена от Любомир Павлов, след като той превзе "Труд" и изгони част от ръководството му, вестник "Стандарт" и неговият главен редактор Славка Бозукова ми дадоха широко поле за изява и продължих да пиша своите коментари и да правя големите интервюта, което и днес оценявам като професионален и приятелски жест.
А сега на въпроса. Първо за годините - никога не съм ги крила, защото съм ги изживяла във водовъртежа на бурно политическо време, което ме изгради като журналист; продължавам да ги живея енергично и всеотдайно към това, с което се занимавам.
И така стигам до миговете. През касетофона и перото ми мина целия преход, имах шанса да разговарям с всички президенти, премиери и политически лидери, които творяха новото време след рухването на Берлинската стена. Записвах политици във възход и падение, парламентарните кулоари бяха станали мой втори дом. Статиите, интервютата, коментарите - това са запечатаните мигове. И все си задавах въпроса - къде сбъркахме, за да стигнем до днешния разпад на държавността, на партийната система и на обществото ни като цяло? Защо допуснахме в политическо умопомрачение да посегнем на Конституцията, която ни преведе през трудния преход? Защо отприщихме тази омраза, заради която сме на път да счупим и демокрацията? И защо точно в епохата на смяната на генерациите срутихме държавата? Затова оценката ми е, че преходът ни е трагичен.
- А днес? Какво се случва днес с политиците в България?
- Ще ти разкажа за един момент, който направо ми взриви. Ровейки се в архива си, попаднах на следния текст: "Корупция, беззакония, бедност, грабеж на държавата. Сринат имидж на страната, арогантност и политическа парвенющина, изкопали пропаст между управници и управлявани. Обществената атмосфера в страната е така отровена, че вече никой на никого не вярва. Движим се без идеал, без символи, без национална цел, сякаш сме загубили ориентир за света."
Това е цитат от статия, която съм писала през 2008-а. И ако не маркирам годината, ще изглежда, че съм я писала днес - в 2025-а. Не е ли стряскащо? 17 години едно и също! Днес оценката ни е, че никога не е било толкова зле. Но то е зле, защото в годините назад старателно съсипвахме всичко и го докарахме до днешното "зле". Обикновено обичаме да хвърляме вината на политиците, но нали ние ги избираме. Избирателите също носят вина за тези, които качваме на власт и които се провалят пред очите ни във властта. Днешните политици са далеч от нивото - морално, интелектуално, професионално и духовно - на политиците от ВНС, от първите правителства, от парламентите, които взимаха стратегически решения за държавата ни. С всеки нов избор ние произвеждаме анти елит. И това най-много се вижда в последните шест парламента - еднодневки.
- На 10 януари 1997 г. в София започнаха масови протести срещу правителството на БСП. Граждани нахлуха в парламента, а преди това - навръх Коледа премиерът Жан Виденов беше принуден да подаде оставка тъй като страната ни беше пред пропастта на дълбока стопанска и финансова криза. С какво помниш парламентарния живот на този ден?
- Този ден прекарах като репортер на "Труд" от сутринта от 9.00 часа до 04.00 през нощта, когато МВР успя да осигури кордон през страничен вход на парламента, за да изведе под полицейски щитове депутатите на левицата. Те минаха като в тунел в редица един по един, за да се качат на автобуси, които ги чакаха пред Народната библиотека. И въпреки "операцията" на МВР протестиращите усетиха къде се готвят да бягат депутатите и замерваха с огромни камъни стъклата на автобусите, докато те се качваха. Това бяха наистина драматични мигове, може би най-драматичните от прехода ни. Това бе крахът на Виденов. И крахът на възможността след това БСП да се върне да управлява самостоятелно. Виденов е една от най- трагичните фигури на този преход. Същата съдба сполетя Иван Костов, който първо се самовлюби, а после се обиди на народа, който не му даде втори мандат. Всъщност повечето премиери и лидери на прехода са трагични фигури.
- Има ли факт около общуването ти с номинирания тогава за премиер Николай Добрев от БСП, който не си описвала до този момент? За по-младите нека кажем, че на 4 февруари той отказа да реализира властта и така спаси България от гражданска война.
- В посттоталитарната българската история няма друг политик, който да е бил толкова уважаван и от свои, и от чужди и в същото време няма друг политик, който така дълбоко да преживя болката по пътя от "Осанна" до "Разпни го", както Николай Добрев. Той е примерът за политик, който в съдбовните мигове за една нация може да вземе вярното решение, да се извиси над партийната страст и да каже - първо държавата, после партията. Мнозина тогава не го разбраха. Мнозина и днес не го разбират. Но за мен той е мярка в политиката, защото имаше усета и вътрешната сила да се опълчи на своите и да приложи на практика най-важния извод, който трябва да бъде в съзнанието на всеки политик - че не е възможно страната да се развива без граждански мир. Спомням си, когато ми каза, абсолютно убедено: "Готов съм да ме съдят, за това че не загина нито един човек нито на 10 януари, нито на 4 февруари. " Е, съдиха го. Точно за това. Неговите!
- В "Рани от власт" публикуваш интервюта с всички демократично избрани български президенти. Кое е общото и кое е непреодолимото различие между тях?
- Общото е, че президентите на прехода винаги са били мостът на съгласието, последната ниша, в която диалогът да роди спасителните решения в условията на криза. Желев, Стоянов и Първанов не се обичаха, бяха идеологически противници. Дълги години Стоянов не влизаше в една зала заедно с Първанов. Преди тях синият д-р Желев изпитваше негативни чувства и към Стоянов, и към Първанов. И тримата обаче бяха мъже на честта, мъже-държавници. Никой от тях не допусна срив на партийната система, която е основата на демокрацията. Всеки носеше свой ключ, с който отключваше диалога. За разлика от тях Плевнелиев си позволява да коментира своя наследник Радев. Радев пък е единственият президент, който не успя да използва механизмите на КСНС, за да положи основата за парламентарен консенсус, който да бъде трамплин за съставяне на нова власт.
- Вижда се, че Румен Радев присъства в коментарите и анализите ти със своята разрушаваща обществено-политическия живот у нас роля. Защо? Има ли личен конфликт между вас?
- С никой политик нямам личен конфликт. Ако някой е бил недоволен от мен, дори гневен, то това е било само и единствено заради коментарите ми. Но това е част от играта. Нито искам, нито е възможно политиците да ме обичат. Важното е между нас да има уважение. Важното е да ме четат и да ми се ядосват, ако трябва.
Аз приех възторжено появата на Румен Радев като нещо ново за българската политическа почва и затова бях много позитивно настроена в първите години на първия му мандат. Постепенно обаче виждах, как той допусна политически грешки, които пренаредиха политическата карта на България и доведоха до катастрофални за държавата последици. Радев вдигна юмрук срещу легитимно избрани партии с цел пълзяща промяна на модела на управление. Радев създаде проксита като оръжие срещу своите политически противници, което доведе до фактическо разбиване на държавата. Допусна нарушение на Конституцията, за да наложи Кирил Петков като министър, за да има чрез него повече власт. Радев не изпълни основното си задължение по Конституция - да бъде обединител на нацията, да способства за единението в обществото.
- Факт е, че г-н Радев застана зад ПП и дори си затвори очите пред очевадното нарушаване на Конституцията от Кирил Петков като прикри двойното му гражданство. Тази политическа партия като че ли скоро ще отиде в историята. Но, как ги би описала с няколко изречения?
- Да, само с няколко изречения: "Продължаваме промяната" (ПП) дойде на вълната на надеждите за истинска промяна и в политиката, и в обществените отношения у нас. След седем месеца на върха на изпълнителната власт харвардците оставиха след себе си държава с тежки политически конфликти, с междуинституционални битки, с наложен нов корупционен модел, прикрит зад кухи фрази, опакован с високомерие, властова самодостатъчност и политическа аматьорщина. Харвардецът "клетвопрестъпник" Кирил Петков е първият премиер на България, който се срина, преди кабинетът му да е навършил и 100 дни... И ще спра дотук!
- За първи път в "Ах, тази власт" описваш подробно разрива между Ахмед Доган и Делян Пеевски. Би ли описала накратко на читателите на "Стандарт" защо се стигна до тази политическа война, от която победител категорично е г-н Пеевски?
- От 2004 година Доган и Пеевски са заедно, осъществявайки ръководството, контрола и позиционирането на ДПС на политическата сцена у нас. До 2013 година ДПС беше във възход. Сривът на Движението започна, след като Доган напусна активната политика и възложи на други да лидират неговата партия. Това се оказа неудачно, а както виждаме днес - и фатално. Появата на Пеевски беше израз на желанието да се направи нещо ново, прагматично, съобразно новите реалности. Пеевски искаше много бързо, настойчиво и безкомпромисно да го наложи. И естествено отхвърли ролята да бъде подчиненият на Доган. За разлика от всички останали, Пеевски се държеше като равен с Доган. Единият беше "старши", другият "младши", имаха си безкрайното уважение на равностойни партньори. През всичките тези години тандемът им бе непробиваем. Докато "Младшият" в един момент не реши, че е време да излезе на светло и да се докаже сам. И това предизвика разрива. Когато Пеевски прецени, че е готов да застане очи в очи пред обществото, Доган се оказва неподготвен да приеме това. "Младшият" искаше да заеме своето място, за което дълги години беше работил в сянка. Решението му беше дълбоко обмислено, планът бе начертан с няколко хода напред и вече никой не можеше да го спре. Доган беше пропуснал момента, в който Пеевски израстна толкова, че го надскочи и си поиска своето. Затова Пеевски не прие, без обяснение, да му се нарежда "отгоре с един телефон или един факс", отказа да изпълни заповеди за "заличаване на групи хора, структури и персони". Пеевски отказа на Идола. Което никой преди него не си е позволявал. Затова тази битка е толкова драматична, почти кармична.
- А би ли разказала кога, как и защо Ахмед Доган е избягал в Турция, за да не бъде арестуван у нас? В книгата си спестяваш подробности около името на своя информатор. Ще продължиш ли да мълчиш?
- Да, това е малък, но любопитен детайл от лятото на 2009 година. На 5 юли 2009 г. ГЕРБ печели изборите с рекордна преднина, вкарвайки 118 депутати. За това много спомогна изказването на Доган по време на предизборната кампания, излязло няколко дни пред вота: "В мен е концентрирана властта. Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата". Това предизвика вълна от гняв срещу ДПС, която напълни урните на ГЕРБ.
Три години преди това Доган се бе противопоставил яростно на Борисов като кмет. И когато през лятото на 2009-а ГЕРБ печели изборите, а "новоизлюпеният политик" Борисов се устремява към държавното кормило, Доган го обзема страх за живота му. Веднага след изборите решава да замине на почивка в Турция, докато отмине бурята. Взима си самолетни билети, по това време живее с Алтен. В деня на отлитането се обажда на свой много близък приятел, чието име запазвам, и го моли да го откара на летището. По пътя към аерогарата обаче Доган му казва: Обърни колата и карай към границата. Така вместо със самолет Доган влиза в Турция с мерцедеса на приятел от страх да не бъде арестуван на летището от Цветанов, станал вече МВР шеф. Компанията изкарва в Истанбул и Анталия повече от месец. През това време Доган настойчиво моли Пеевски да му "оправи отношенията" с Борисов. И той ги оправя. Едва когато Пеевски му гарантира, че няма опасност за живота му, Доган се завръща в България. В живота на двамата има още куп такива примери, в които един друг си държат ръцете в критични моменти.
- А как стана Мадам В? Как преживя прословутото писмо на Доган, в което той те обвиняваше в действия, неприсъщи за журналистическата етика?
- Е, това вече е моята рана от досега с властта. Но, слава Богу, съм я надживяла. Ще оставя читателите да прочетат тази глава в книгата, в която ще намерят любопитни подробности за това как един политик може да унищожи един журналист, защото не е харесал статия, която го критикува. Това е животът. Поднася изпитания. Срива ни и после наблюдава как се изправяме. Беше страшно! От всички ъгли тогава изпълзяха змии и гушери, които започнаха да се надпреварват в настървението си да ме погълнат. Бях убедена, че с мен е свършено - като човек, като журналист. Бях обвинена от най-могъщия човек в държавата, лидера на ДПС, с когото всички се съобразяваха, във всички смъртни грехове за един журналист. Финалните думи в писмото буквално ме стъписаха: "Ще се помоля за теб. Господ да ти е на помощ! А. Доган". В този момент единственото, което исках, е земята да се отвори пред мен и да потъна. Да ме няма, да се изпаря, да изчезна... защото осъзнавах какво ме очаква... Дни по-късно от неразумно решение с непоправими последици ме спаси проф. Драгомир Драганов, депутат, историк и верен автор на "Труд". Трябваше да мине поне година, за да усетя в себе си, че съм се преборила с ужаса на "Мадам В" и да си кажа: Това, което не ме убива, ме прави по-силна.
- В една от премиерните си книги публикуваш за първи път снимка, в която в стъкленица държиш сърцето на Борис III. Разкажи повече!
- Като журналист през 1991-а имах невероятния шанс да присъствам на отварянето на гроба на цар Борис III в парка "Врана" и на откриването в дъното на камерата на стъкленицата с неговото сърце. При това, единствен журналист! Да държиш в ръцете си сърцето на последния български цар беше неописуемо... Хем стресиращо, хем изключително вълнуващо. През 1991-а търсенето на гроба на цар Борис III бе възложено да стане под ръководството на проф. Витанов от БАН, с когото се познавах. Една есенна сутрин проф. Витанов ми се обади по телефона и ми каза: - Продължаваме да търсим, искаш ли да дойдеш и да проследиш лично какво правим? Как да не искам! - отговорих. Към 10 часа бях във "Врана". Бетонната плоча беше отместена. Виждаше се отворен празен гроб. Войниците, дошли рано сутринта, продължаваха да забиват със замах кирките и лопатите си в твърдата земя, за да стигнат до дъното на гроба, докато един от тях в невниманието си удари в нещо твърдо. Чу се звук като на счупено стъкло и се видя, че с кирката войникът е ударил някаква стъкленица, поставена в самия ъгъл на отворения и празен гроб. Доц. Витанов слезе в камерата, старателно разчисти пръста от стъкленицата, чиято горната част беше счупена. На дъното обаче се видя сърце, сложено в течност, явно формалин, повечето от която беше изтекла. Настана суматоха. Трябваше да се действа бързо, за да се съхрани съдържанието на стъкленицата. От столовата на двореца веднага донесоха 3-литров буркан от туршия. Сложиха вътре сърцето. Аз поех буркана. От ковчега обаче нямаше и следа... Останалата част от историята читателите ще прочетат в "Ах, тази власт".
- "Ах, тази власт" започва със следното посвещение: "На теб, скъпи Павел! За да опознаеш бъдещето, трябва да разбереш миналото". В каква България мечтаеш да живеят 4-годишният ти внук и неговата по-голяма сестра Валерия?
- Искам да живеят в по-добра България от тази, която е днес! Но не ме напуска тягостното усещане, че не им завещаваме добро наследство. Искам да се поучат от нашите грешки, за да може поне тях да не повтарят.
- И последно: какъв е съветът ти към мъжете на власт?
- О, политиците не обичат някой да им дава съвети. Достатъчно съм ги критикувала. Оставям всеки сам да си отговори на въпроса - защо стигнахме дотук и кои са моите грешки? Иначе безпощадната оценка я дава историята. Но ще е след много години, когато ние няма сме живи.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
