Доц. д-р Даниела Караангова
Една от малкото теми, по които българският народ е обединен, е темата за влошаващото се качество на всички нива на образование в страната. Съсредоточени върху основните му функции да изгражда умения и знания, ние пренебрегваме ключовата му роля за възпитаването на добродетели и базисни ценности. Такава основна ценност, например, е родолюбието.
Както е казал великият титан, възрожденец и революционер Георги Стойков Раковски: "Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини". А в Библията е казано: "Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята". Ако анализираме по-философски понятията "баща" и "майка", ще прозрем, че това са символи за небесния баща, за родината и накрая за земното семейство "Бог, отечество и семейство".
Тези ценности днес до голяма степен са възприемани за отживелица. Аргументът е, че живеем в глобален свят, в който доминират високите технологии. Това е самата истина и българските деца трябва бъдат подготвени за новите реалности. Всъщност, именно заради тях ние имаме още по-голяма нужда да се върнем към изконните наши ценности. Стремим се да бъдем граждани на света, но човек първо трябва да подреди собствения си двор и къща преди да тръгне да оправя света. Осъзнаваме ли днес, че любовта към света минава първо през любовта към родината и семейството, към Бога? Учи ли на това съвременното училище нашите деца?
В този смисъл, полезен е стремежът на българското образование да разшири познанията и мирогледа на българските ученици за света. Защо обаче това трябва да е за сметка на родинознанието и националната идентичност?
Имаме ли смелостта да направим национално проучване сред децата и юношите относно познанията им за великите личности в нашата история като Ботев и Левски? Личности, които са значими не само за българската, но и за световната история. Вероятно разочарованието от резултатите от миналогодишните матури, ще ни се види нищожно спрямо резултатите от едно такова изследване.
- В навечерието сме на 151-та годишнина от обесването на Левски
Безспорно това е най-светлата личност в съвременната ни история, но как е представена тя в учебниците по история? Буквално преди седмица, многоуважаваният от мен конституционен съдия и университетски преподавател проф. Атанас Семов изнесе потресаващи данни по националната телевизия, относно съдържанието на учебниците по история от първи до дванадесети клас. Според показаното от него, в иначе натоварените с информация учебници, се съдържат по няколко изречения за титаните от възраждането Левски, Ботев и Раковски. Мое проучване също показва, че велики личности като Тодор Каблешков, Васил Петлешков и Панайот Волов, Гоце Делчев, Мара Бунева и др. са споменати с по едно изречение или изобщо не фигурират в учебното съдържание. Както казва проф. Семов, страшното е не написаното в учебниците, а онова което го няма в тях.
Резултатът от всичко това е, че младите хора в голямата си част не знаят, че Левски е епохален демократ. За него английският историк Мерсия Макдермот казва: "На българите не им трябва Бог, те си имат Левски". Онова, което Мерсия Макдермот не знае, е, че българинът винаги е страдал от "далекогледство". Втурваме се да се учим на демокрация от народи със съвършено различни култура и народопсихология.
Същевременно не можем и дори не се опитваме да прозрем величието на героите си.Налага се чужди изследователи да ни убеждават да повярваме в собствените си достойнства. Нима не е жалко, че ролята на българското училище е пасивна в това отношение? Ако личността и делото на големите имена в историята ни се изучаваха подобаващо и в дълбочина, днес вероятно щяхме да притежаваме повече добродетели като родолюбие, морал, уважение, толерантност и милосърдие. Не трябва да се подценява ролята на училището в изграждането на етична и обществена рамка за един достоен живот.
Не съм историк, но някога съм била ученик и потребител на образователния продукт. Учебното съдържание беше представено по сух и фактологичен начин. Акцентът падаше върху наизустяването и придобиването на множество повърхностни знания за сметка на дълбочинни такива. Метод, който не се е променил и до днес.
- Начинът, по който е поднесена историята, я прави безинтересна
особено за деца, тотално погълнати от телефоните и социалните мрежи. Това е и някогашната мотивация на писателя Стефан Цанев да напише по заинтригуващ начин поредицата си от исторически книги "Български хроники". По всичко изглежда обаче, че тези тенденции са валидни и до днес.
Чрез учебното съдържание не се провокира креативност, дискусия и анализ. Учениците не са мотивирани да търсят сами, да разсъждават, да интерпретират и въобще да участват активно в учебния процес. Ученето е двустранен процес и тук ролята на учителя е да ангажира учениците в него. Цялата философия на българското образование в момента се върти около контрола, а не мисленето и креативността. Например, стимулиран ли е българският ученик да стигне самостоятелно до извода, че Левски е демократ не по-малко от европейските по онова време? Разбират ли те разликата между това да изградиш демократично мислене, когато произхождаш от светска държава и, когато си роден в пределите на Османската империя сред един поробен народ? Ако не го разбират, има ли кой да им го разясни? Съдържа ли се тази информация в учебниците по история?
Обществото ни днес е разкъсано от противоречия и крайни настроения. Едните презират всичко що е българско, защото го мислят за "просто", "старомодно" и спиращо европейското развитие на страната. Манталитет, описан в пиесата на Добри Войников "Криворазбраната цивилизация" още през далечната 1871г.:
"Подобен на маловръстно дете, нововъзрождающий са народ има слабостта да са досягва повече до ония неща, които бият повече на очи. Тъй вънкашната лъскавина на работите прави му най-силни впечатления. Следствието е взето вместо самата причина, отражението Ч вместо самата същност. Повърхните впечатления оставят и повърхни познания: а от такива познания излизат криви разсъждения. От това Ч и криви убеждения, които представят смешни умове" - Криворазбраната Цивилизация, 1871г..
Другите настроения
- изкривяват патриотизма и го свеждат до невежо патриотарство,
разбиращо родолюбието като омраза към другите, татуиране, ядене на кебапчета по събори и развяване на байраци. Междувременно, културно-историческото наследство се унищожава и руши кога съзнателно, кога от безхаберие. От учебниците изчезват пасажи и личности, с което лека полека неусетно се изтрива националната памет. Например, в страница 52 в учебник по История и цивилизация на издателство "Просвета" за 7-ми клас, идеите на Левски за свобода, равенство и братство между народите са изложени в секция отстрани на основния текст. Днес повече от всякога има нужда не само да щрихираме тази философия на Апостола, а да я превърнем в основа на ценностната си система не само на думи, защото от всичко той най-високо ценеше свободата. Това не бе обаче свободата, която днес разбираме като свободия, а свободата да служиш на другите. Именно това трябва да се изучава в българското училище - осъзнаването, че повече е това, което ни събира, отколкото онова, което ни дели. Доказателство за това е, че през 1933 г. главно турци и големият природолечител, тогава военен - Петър Димков, възстановяват къщата на Апостола с общи усилия. Днес ние не бива да позволяваме да се изтрива националната памет от българските учебници и НПО-та да ни убеждават, че патриотизмът и почитта към националните ни герои и техните подвизи, е свързан с ненавист към другите народи.
"Ние желаеме за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода человеческа и затова желаем такава свобода на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни владеят и другите" - Васил Левски (Устав на БРЦК)
Великите личности от историята ни стоят като портрети от стената, които изглеждат все по-неразбираеми за българските деца. Може ли днес едно българско дете да разбере Христо Ботев, обричащ се на сигурна гибел, заради възвишена кауза? Съвременният човек би гледал на него по-скоро като на "глупец", отколкото на герой. Училището носи голяма вина за това.
"Е аз може млад да загина
Но стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода"
Отчаяни, че живеем във времена, в които общественият и личен морал са стигнали невиждани низини, ние все още чакаме спасителя на бял кон отвън. Подценяваме ролята на училището, вероятно забравяйки, че в миналото най-просветените и будни личности са били именно учителите. Например, даскалите Райно Попович и Ботьо Петков са имали ключова роля за формирането на възрожденски дух и родолюбие у нашите герои. Учителят не само със словото, но и с личността и поведението си е запалвал искрата в детските умове и сърца.
Днес ние се отнасяме прекалено лековато към образа на учителя, допускайки случайни хора да обучават децата ни. Това се дължи на дългогодишна държавна политико, която до голяма степен отблъсна качествените кадри от образователната система.
- Да си учител е призвание също като да си лекар
Ако единият борави с тялото, то другият борави с ума. Учителството не е обикновена работа със стандартно работно време. Преподавателят е натоварен с огромната отговорност да бъде модел за подражание. Това изисква известна "хигиена" на облекло и поведение дори и в извънработно време, а също и в профилите в социалните мрежи.
Докато образованието не съдейства за това да изградим националното самосъзнание, ние винаги ще се люшкаме като листо, което вятърът ще отвее или на Изток или на Запад. В настоящия си вид, то е прекалено погълнато от бюрокрация и не вижда тоталния си провал в това да изпълнява ролята на стожер на морала и родолюбието. Нещо повече, вероятно неволно се е превърнало в опасно за нацията ни, тъй като компрометира националната ни сигурност, а тя не е свързана само с шпионаж и танкове. "Националната сигурност има няколко компонента - език, писменост, материално и нематериално културно-историческо и духовно наследство, вероизповеданието и национална идентичност" - проф. Евгений Сачев, експерт по национална сигурност и опазване на културно-историческото наследство и Иван Тренев, писател, общественик.
Ако не прекъснем този процес, българите след две поколения няма да разбират срещу какво са се борили нашите възрожденци. Няма да ценят свободата и независимостта. Вероятно ще намират за приемливо да бъдем окупирани от друга просперираща държава, само от материални подбуди. Ще се откажат напълно от православието, от националната ни идентичност, защото ще ги смятат за назадничави и архаични без да знаят, че именно те са ни съхранили от асимилация през петвековното робство, за което бъдещите поколения няма да знаят почти нищо. Ако смятате това за преувеличена прогноза, си спомнете за стихосбирката на Иван Вазов "Епопея на забравените" как трябва да помним колко бързо забравяме, защото на народ, който си забравя историята, винаги ще се намери някой, който да му поправи географията.
Макар ние, българите, да не сме по-добри или по-лоши от другите народи, ние притежаваме идентичност и множество достойнства. Дали сме много на света в духовно и просветно отношение, с което трябва да се гордеем.
- Ние сме първият покръстен народ
от Андрей Първозвани. Тук първо е възприето Христовото учение. Обърнете внимание, че наблягам на понятието "учение", а не на религиозната догма. Отново тук се появяват богомилите, които идват да напомнят забравените Христови повели и чрез учението и житието си да възродят християнския морал, описан в Новия Завет. Междувременно на Запад, християнството се изразява в "Света Инквизиция", "Кръстоносни походи", тотален контрол и деяния в абсолютен разрез с Христовата проповед. Ние даваме книжовността и духовността на братските нам народи, а не обратното. Отново ще цитирам проф. Ат. Семов, който зададе риторичен въпрос "Колко народи могат да се похвалят, че имат празник като 24-ти Май?"
Защо казвам всичко това?
За да си дадем сметка най-накрая, че не се нуждаем нито от Изтока, нито от Запада. Българският народ притежава, както своя идентичност, така и духовни и интелектуални учители, които са задали моралния код, посоката и системата от ценности. Съвременният човек е по-интелигентен и притежава по-голям потенциал поради историческите времена, в които живее. Онова, което липсва е мобилизация на тези способности на българина, а тя не се гради само в семейството. Гради се и в българското училище.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
