Петър Стоянович е роден на 25 юни 1967 г. в София. Правнук е на Иван Стоянович - Аджелето, националреволюционер, съединист, създател на българските телекомуникации, журналист, народен представител, създател на първата българска телеграфна агенция, дипломат и царски съветник. Дядо му д-р Петър Стоянович, завършил държавни науки в Германия, е тютюнев експерт, генерален директор на концерна "Реемсма" - Хамбург за Югоизточна Европа, съден от Народния съд. Един от основателите, първи капитан и дългогодишен председател на ФК "Левски". Баща му Иван Стоянович (1930 - 1999) е кинокритик, журналист и писател. Майка му е Ани Бакалова (1940 - 2016), известна театрална и филмова актриса. Брат му Димитър Стоянович (р. 1977) известен и като Дими Стоянович, е български сценарист, журналист, автор на предавания и телевизионен водещ.
- Колкото и да смяташ, че си излъгал настоящето, бъдещето ще те разкрие
- Не вярвам, че някога ще имаме общ прочит на историята, казва проф. Петър Стоянович в специално интервю за вестник СТАНДАРТ
- Проф. Стоянович, в увода към новата Ви книга "Несвършващо време. Спомени" пишете:"Предпочитам сам да си избера разказа за миналото, отколкото наивно да разчитам на наследниците или да пази Бог, на доброжелатели". Сами ли избираме разказа за миналото си?
- Сами избираме дали да разкажем миналото като почтеност към фактите и документите или просто като удобна легенда. Мисля, че това е основното деление в отношението към историята. Там се крие и голямата опасност да станем заложници на илюзиите за онова зад нас.
Когато казвам, че желая сам да разкажа за миналото, то имам предвид главно, че поемам отговорността да пресъздам без оцветяване онова, което ми е минало през главата, лично, от първо лице. А това, че има различни погледи, е повече от ясно - един гледа паметника откъм лицето, друг откъм задника. И двамата имат право на своята гледна точка към паметника, но е задължително да сме наясно кой стои на постамента - мръсник или праведник. В тази връзка - да, сами избираме дали да застанем на страната на истината или на лъжата. И да знаете, един ден винаги става ясно на чия страна си бил. Колкото и да смяташ, че си излъгал настоящето, бъдещето ще те разкрие.
- Свидетели сме на преосмисляне на миналото, на преразглеждане на историята. В това отношение човешките разкази винаги ли ще се разминават?
- Преосмисляне на миналото трябва да има ежедневно, постоянно и това е символ на цивилизацията. Доказателство, че мислим и се развиваме. Усещам, че има хора, които смятат преразглеждането на историята за нещо лошо. Не разбирам аргументите им, макар да се досещам за причините. Историята е наука далеч от иконописта и ние сме длъжни да влизаме в нея най-вече въз основата на документи, доказани източници и ясни параметри на един съвременен и осведомен свят. Затова и преосмисляме.
След 1944 (та чак до 1958 г.) Георги Димитров и неговата комунистическа партия работеха за предаване на българския Пирински край на Тито и Югославия и опитаха да откъснат живо месо от нашата нация, като го харижат на изконните ни врагове. И смятаха това за правилно, нали? През 1964 г. Тодор Живков и ръководството на БКП много искаха да станем 16-та република на Съветския съюз, според тях това е било правилно? През 8о-те години на миналия век същите тези проведоха т.нар. "Възродителен процес" и бяха напълно убедени в правотата си (това поне съм го преживял лично).
Представете си колко примери за подобни престъпления можем да дадем, които са били извършени от хора, които са ги смятали за правилни. Това означава ли днес, в първата половина на 21 век, че не бива да ги наречем с истинските им имена и да променим прочита на историята за тях? При това тук давам само крещящи примери, ами ако отидем към по-обикновените, но също така важни?
Колкото до това дали някога ще имаме общ прочит на историята, не вярвам. И няма нужда. Важно е да има обективен, документиран и надпартиен прочит на миналото, направен най-вече от професионални историци. Аман от пенкилери и врачки от последна инстанция на това поприще.
"Разминаването на разказа за миналото" е невъзможно, ако се базира на факти и източници. Именно това вбесява някои хора.
- Демонтажът на паметника на Съветската армия повдигна отново въпросите за прочита на историята. Кой е крив и кой - прав?
- Проблемите с премахване на паметника са много повече от един: първо, закъснели сме с четвърт век, паметниците на окупаторите изчезнаха още след падането на Берлинската стена; второ, не обяснихме за толкова време защо за Берлин тази армия е освободителка, а за София окупаторка; трето: непростимо е демонтажът да става по толкова безволев начин и без яснота какво следва. Постаментът кога си отива? Скулптурните групи кога? Плочникът и останалите части на това капище кога ще се премахнат? Защо е този непрофесионализъм с документацията и отговорността на институциите.
Питате ме кое е правилно и кое грешно. Всеки има право на лични и партийни пристрастия. Но не е възможно да браниш символ на своето заробване и цивилизационна деградация. Не може някъде из Европа да е останал бюст на 3-та СС Дивизия "Мъртвешка глава", защото някои от жителите на градчето имали носталгия по "онези времена".
- Кои са за Вас важните уроци от живота?
- Най-ценни са ми уроците в семейството и социалния кръг, макар да не бяха нито лесни, нито дори всичките приятни. Човек бавно се очовечава, трябва време и най-вече жизнен опит. Накрая ти става ясно, че за всичко си е имало време и начин да го научиш. Баба ми казваше "Господ си знае работата".
- Ако приемем, че животът ни е театър, то как да изиграем собствената си роля така, че когато се обърнем назад да си кажем: справих се добре?
- Ако питате актьор ще ви разкаже за сцена, ако питате пожарникар вероятно ще ви говори за огън, всеки има собствени символи.
Дори да приемем живота за театър, в която имаме роля, не бива да забравяме принципите на драматургията и още по-важно - решението на режисьора. Опасно е, ако накрая се окажем просто в ръцете на някой кукловод и единственото, което имаме в ръце, са конците, на които играем по чужда воля, утешавайки се, че са наши решения.
- Колко свободен навлезе българинът в 2024 година?
- Южняците като нас навлизат в повечето събития на три ракии, така че поне първоначалният сблъсък винаги е по-лек. Свободата не е момент, а състояние, постигано в развитие. Още повече ние традиционно гледаме да сме повече доволни, отколкото свободни.
- А къде е границата между спомените и сантименталността?
- Не знам къде е, но знам, че трябва да е по-висока от Китайската стена. В мемоаристиката сантименталността е деградация на обективността и убийство на качеството. Да не се бърка със сантимента (чувството), него трябва да го има в пълен обем. Но то никога не бива да ни пречи да погледнем нещата такива, каквито са били, дори през субективния ни поглед. Когато напишеш "За мен моята любима беше красива, въпреки изразените си бакенбарди", ти си почтен към историята, защото си показал истината - своята и обективната. Ако покажеш принцесата само с космати бузи, то ти надали си влюбен, ако я назовеш просто красавица, със сигурност лъжеш.
- И накрая на нашия разговор. Как свършва "несвършващото" време?
- Всяко време свършва отчасти с нашия физически край и окончателно, когато си отиде и последният, за когото сме значили нещо.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
