Ролята на Рилския манастир е съзидателна
Българската църква е с народностен характер, казва проф. Павел Павлов от Богословския факултет на СУ "Климент Охридски"
- Проф. Павлов, говорим отново за освобождението на страната ни, за волята за борба на българския народ да не стои под чуждо водителство и иго. Как БПЦ и въобще Църквата подпомага този процес за осъзнаване на свободата и вече в нейното постигане?
- Когато говорим за България и за нейната история това е един от най-важните въпроси, които засягаме. Трябва да кажем, че още със самото си създаване Българската църква, още от IX век, с изграждането си като самостойна Църква има един подчертано народностен характер. Нейното функциониране е по начин, по който едновременно с чисто религиозните функции, които изпълнява една Поместна църква, се изгражда тъканта на българския народ. Всъщност българското и българският народ се изграждат едновременно и с изграждането на Поместна и самостойна църква в България. Преславският събор от 893 г. е един такъв феномен, който показва този църковно-народностен характер на Църквата, но и същевременно на държавата и от този църковно-народностен характер се появява писмеността, езикът, утвърждава се една нова култура. Винаги е добре да си припомняме това в дните около тези празници. В този смисъл, независимо за кой исторически период говорим, Българската църква никога не може да бъде отделена от разбирането й за нейния народностен характер. Ние притежаваме история на повече от хиляда години. Свидетели сме в нашето съвремие на смяна на имена на цели държави, създават се нови такива от XIX и XX век. България е нещо изключително старо, константно и ценно и то се гради на този съюз между Църквата и държавността, между Църквата и народността. Преди години, позволете ми да допълня, когато изследвах живота на Кипърската църква, достигнах до това твърдение, че ако има кипърска държава, то е благодарение и на Кипърската архиепископия и то още от османско време. Тогава Кипърският архиепископ придобива статута на т.н. "баща на народа" в политическия смисъл на думата. Това нещо и у нас се случва именно с така нареченото църковно-народно движение и с възстановяването на Българската църква в лицето на Българската екзархия.
Много са елементите, когато говорим за османското иго и за освобождението на България от това иго и ролята на Църквата. Тук вече трябва да говорим за много конкретни неща и те са именно, че след унищожаването на Българската архиепископия в Охрид през 1767 г. в лоното на Църквата всъщност се изгражда цялата идея за противостоене. От една страна това е срещу "мегали идеята" на гръцкото духовенство и унищожаването на самостойната Българска църква. От друга страна е борбата срещу османското господство. Тук е и идеята да се възстанови християнската държава в рамките на България.
И това ясно трябва да бъде казано, че тази съпротива се ражда в лоното на Църквата. Тук огромна роля имат монасите таксидиоти, манастирите, училищата, които се изграждат. Цялата тази система. През есента на миналата година, на една конференция, посветена на отец Неофит Рилски, бе показана карта на страната с метосите, които Рилският манастир има из България. Те са над петдесет. Когато човек погледне по-подробно тази карта, ще види колко е голяма ролята на Църквата в този период, и конкретно на Рилския манастир, в създаването и съзиждането на тази свяст у българите, че християнството и Поместната църква върви ръка за ръка с писмеността, културата и със своеобразната държавност.
Това е нещо, което държи българите през целия период на Османското иго. Църквата е изключително активна, особено от края на XVIII и през целия XIX век. Тук не говорим само и единствено за Освобождението, но говорим за всички проявления преди това. Да речем делото на Раковски, което ние отдалечаваме от църковно-народната борба, но за него най-важният въпрос е църковният въпрос, т.е. неговото решаване.
В тези процеси започва и борбата за политическа свобода, за самостойно училище, за самостойно образование.
Да вземем също така дейността на йеродякон Игнатий - Васил Левски. Цялото дело, което той изгражда е свързано и с идеята за разрешаването на църковния въпрос, като предусловие за възстановяването на политическата независимост. Самото Априлско въстание и голямата роля на духовниците в него, в неговата подготовка, в освободителната война и подкрепата след това. Това са все въпроси, за които има очевидни факти - за огромното участие на духовенството.
- Вие споменахте за йеродякон Игнатий, но има и още много други духовници, които са оставили отпечатък в освободителната борба. Кои са те?
- Да, така е.
Един такъв друг отец е отец Матей Преображенски. Въобще хората, които са близо до Левски, са основно духовници. Но ако трябва да се върнем малко по-назад във времето, то не може да не споменем отец Паисий Хилендарски, свети Софроний Врачански, който освен, че преписва "История Славянобългарска" изиграва много силна и консолидираща роля. Св. Софроний окуражава създаването на атмосфера за стремеж към политическо освобождение. Ролята му е отдавна известна в историческите среди. Той пише апели, манифести за Освобождаването на България още от самото начало на XIX век.
Делото на отец Неофит Рилски също е огромно. Той работи усилено за това да има български училища, да се създаде образователна система, самостоятелна църква и, разбира се, работи и за освобождението на страната. Имената на духовниците са безброй. Комитетите, които се изграждат из цялата страна и където Левски винаги намира приют, са именно храмовете и манастирите. Те са неговата естествена среда. Не е необходимо сега да откриваме топлата вода - тази атмосфера на създаването на държава в държавата, чрез църквите, манастирите, метосите, прицърковните училища и т.н. Всичко това са огнища, в които няма османско робство или владичество, защото там, където е християнската институция - там е българското. Това е другото нещо, което исках да спомена, че когато през 1872 г. в Константинопол сме обвинение в етнофилетизъм, т.е. че правим някаква племенна църква, то трябва да кажем, че за нашите предци българското е символ на християнското. Затова, когато говорим за българското, говорим неотменно и за християнското.
В този смисъл, когато има християнска институция, независимо дали има политическа свобода, формална или не - там живее българското. Това е феноменът на Българската православна църква и на българското християнство, че те са изключително свързани.
Затова не е чудно, например, че когато гледаме рейтингите на отделните институции в България виждаме, че традиционно в годините Българската армия и Църквата имат най-високи рейтинги. Това не е случайно, защото армията е символ на държавността, Църквата независимо, че имаше разколи, имаше много междоусобици, имаше най-различни неща, които създаваха лош имидж, но тя има много висок рейтинг и това се дължи именно на тази връзка между народността и църковността.
- Днес размива ли се понятието за свобода, според Вас? Разбираме ли какво е това свободата или всеки си има свое тълкование за нея?
- В християнството свободата е ключова ценност, защото човекът е сътворен по Божий образ и неговата богообразност се състои и в свободата. Без свобода не може нищо друго да се прави. Казваме, че дори любовта, ако не е свободна, тя не е истинска любов. Най-големите ценности за християнството са свързани със свободата и са зависими, ако можем така да се изразим, от свободата. Празникът на свободата е и трябва да бъде църковен празник. Това не е празник на подписване на определен договор. Предците ни, когато виждат, че е унищожена църковната институция, няма държава, няма Поместна църква и тогава им остава да залегнат на един друг елемент - езикът и писмеността. Езикът и писмеността стават знаме на българското и тогава е установен празникът на светите братя Кирил и Методий на 11 май. Битката за писмеността и празникът на светите братя е израз на застрашената свобода. Това е последната форма на самоопределение - езикът. Заради това и през 60-е и 70-е години на XIX в. колелото на историята тръгва в посоката на възстановяване на църковната и политическата самостоятелност на България.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
