Време е да напишем на знамето си: "Независимост или смърт", казва големият български поет, писател и драматург Стефан
Цанев в специално интервю за вестник СТАНДАРТ
- Честито Рождество Христово на патерица и честит имен ден, г-н Цанев.
- Благодаря. Аз обичам името си Стефан. И на именния си ден обичам да каня хора, които обичам.
- Кое е посланието Ви към човеците в навечерието на Новата 2025 година?
- Да не бъдат човеци. Сигурно Ви звучи абсурдно това, което казвам, но човекът се оказа най-жестокото животно на Земята. В природата не съществуват други животни, които, вместо да се защитават от неприятелски животни, сами се избиват помежду си - както правят тъй наречените човечни човеци. Хайде, стига. Ако не можем да се променим - да сменим името си, думата човек отдавна е компрометирана.
- Преди повече от година казахте пред "Стандарт": "нашите лидери се обезличават поради слугуването им на чужд диктат в тъй наречената глобална политика". Днес реалностите пред Европа, света и България са по-различни. Има ли шанс политиците да очертаят по-мирни и по-позитивни времена пред народите?
- Едва ли. Очертава се все по-категорично разделение и по-безмилостно противопоставяне. И по света - на едро, и у нас - на дребно. За съжаление, нашата нация се оказва слаба, няма сили да се защити от разрушителните глобални явления.
- България като че ли е на кръстопът. Коя е вярната посока?
- Към независимост. Това не означава нарушаване на девиза на Европейския съюз единство в многообразието, а означава да защитаваме своя образ. Преди 15 години в края на "Български хроники" писах: "Ние още не осъзнаваме добре важността на този факт: че ставаме граждани на една огромна и мощна империя (в смисъл на мултиетническа държава). Дали ще загубим националното си съзнание сред другите по-богати и по-многолюдни народи - или с тяхна помощ ще издигнем не само икономиката, но и духовността си; дали ще изчезнем безследно като песъчинки сред морето от народи - или българското ни име, което пренесохме през миналите 40 века, ще се чува и в бъдещите векове" това ще зависи от нашите потомци."
Тогавашният ми страх не е бил напразен, опасността е на прага ни. Глобалната политика и глобалната икономика заробват малките народи. И нас, разбира се. Особено икономиката - тя милост няма: като в морето - големите риби поглъщат малките. Ако ние се окажем дребна риба, ако нямаме сили да се защитим - ще бъдем погълнати. Време е да напишем на знамето си "Независимост или смърт!"
- Франклин Рузвелт е казал: "Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх". Вие лично имате ли страхове? Кои са те и как успявате да ги прогоните?
- Моята възраст ме прави безстрашен за себе си. Единствено се безпокоя за децата си, за внуците си. Аз от какво да се страхувам? От смъртта? Че тя вече не е нещо далечно и абстрактно, тя е на крачка разстояние. Човек става или философ, или епикуреец - примирява се, или го удря на живот... Измъчва ме обаче друго:
Спокойно хвърлям поглед назад:
животът ми не бе пуст, нито кратък.
Приятели, не ми се мре
не от страх, а от яд -
че няма да видя какво ще стане нататък?
P.S.
Тук искам да добавя нещо секретно към този въпрос: на старите хора не бива да се дава власт - никога, в никакъв случай! Понеже знаят, че тяхната смърт е близо, те нямат милост и към съдбата на другите хора - 90% от всички кървави конфликти по Земята се предизвикват от държавници над 70 години.
- За какво най-често разговаряте със съпругата Ви - актрисата Доротея Тончева?
- За децата си, за внуците си. Всяка вечер чакаме някой да се обади от някой край на света.
А защо мислите, че народът ни е завистлив? Имам предвид наградата Букър, която Георги Господинов получи миналата година. Тогава казахте: "Тежко му на онзи нещастен български писател, който получи Нобел - той ще бъде оплют, осквернен, унижен, разкъсан, унищожен от своите български събратя!".
- Аз не го мисля, то си е. През седемдесетте години на миналия век при мен в Пловдив дойдоха двама души от Нобеловия комитет, разпитваха ме за Радичков. Говорих аз, каквото говорих, накрая те казаха: "Вие сте вторият писател, който говори за Радичков положително. Всички други говориха против." Доколкото съм чувал и чел, това се е случвало със всички наши писатели, които са били предлагани за Нобел - и Вазов, и Славейков, и Грозев, и Йовков, и Багряна, и Антон Дончев. Даже, казват, се е случвало цели делегации да ходят в Швеция да протестират - да не би да дадат наградата на еди кого си! Няма български писател, който да не мисли, че единствено той е достоен за Нобелова награда. Включително и аз, разбира се. (Смях.)
- Доколко изкуственият интелект ще помогне и до каква степен той би могъл да навреди на творческите професии?
- На някои професии - може би. На поезията - едва ли. Не знам дали Ви е известна моята формула за поезията? Тя е същата като формулата на Айнщайн за енергията E = mc2. Ако в тази формула заменим масата (m) с mens (ум), а скоростта на светлината (c) с cor (сърце), ще получим формулата на поезията: P = mc2, което ще рече: поезията (poesis) е равна на мисълта (mens), умножена по чувствата (cor) на квадрат. Изкуственият интелект може да се справи с първото (с мисълта), но не и с второто (с чувствата). Засега поне. А поезия без чувства е мъртва, както пък без мисъл е глупава.
- Вие лично вярвате ли в младото поколение българи? Защо?
- Не във всички млади българи вярвам. Вече. Продължавам да вярвам в умните и талантливите. Но най-важното - вярвам в онези млади хора, които няма да искат да осребрят любовта си към Отечеството. (На такива млади хора се нагледахме достатъчно.)
- А за какво ние, по-възрастните, трябва да поискаме прошка от наследниците ни?
- Че им оставяме в наследство една държава, разсипана икономически и морално разложена.
- Коя е Вашата надежда за бъдещето на родината ни?
- Да се вразуми. Има някакво общо полудяване, загуба на елементарен разум, пиянско перчене, безпаметен егоизъм, идиотски егоцентризъм, безсмислена омраза... засега наблюдаваме това в кръга на онези, които може да наречем глава на държавата - управляващите, политиците. Страх ме е да не излезе права поговорката, че рибата се вмирисва откъм главата - да не вземе да лудне и народът.... А може би ще е по-добре? Може би ще е по-добре народът най-после да се стресне, да излезе от апатията си, да се събуди? А?
Обаче: Мълчи народът...
- Кой е следващият Ви творчески проект - пиеса, стихосбирка, роман или нещо различно?
- Нещо съвсем различно. Работя го тайно и бързам, защото не знам колко време ми остава.
- Какво е за Вас свободата?
- Всичко.
- Коя е Вашата молитва за България?
- Боже, събуди България!
Двойник
Този в огледалото не ми харесва.
Колкото по го съзерцавам -
Толкова по се убеждавам,
Че това не съм аз.
Аз съм онова момче с ръжените коси,
което мъкне хоругвата
нагоре по хълма към оброчището,
пада на колене пред каменния кръст,
вдига ръце срещу сухото безоблачно небе
и вика:
- Дай, Боже, дъжд!
- Дай, Боже, дъжд!
И заваля!!!
Това съм аз -
Тъй силно вярващият,
Тъй силно искащият,
Тъй силно викащият -
Че Бог ме чува.
Не,
оня в огледалото - свъсеният, отчаяният -
не съм аз.
Последната Българска народна песен
Щъркелите отлетяха за Африка.
Но ще се върнат, майко, напролет.
Но ще се върнат, майко, напролет.
Лястовиците отлетяха за Африка.
Но ще се върнат, майко, напролет.
Но ще се върнат, майко, напролет.
Децата ни заминаха за Америка.
Няма да се върнат, майко, никога.
Няма де се върнат, майко, никога.
Слава на победените!
И когато завърши двубоят неравен и меча си остър
забий победителят в гръдта на противника паднал - ти, поете,
остави тълпата да вика неистово ave, остави я да величай
победителя, остави я да увенчай с лаври главата му -
поете, ти долу слезни, слез на арената кървава, коленичи
пред падналия, целуни го по студеното чело и викни:
- Слава на победените! Слава на победените! Слава!
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
