Една от най-дългите войни в Африка бе към края си през юли, когато Франция призна претенциите на Мароко за суверенитет над Западна Сахара. Това действие, заедно с военното предимство на Мароко, на практика ще остави движението за независимост на местното сахарско население без друг избор, освен в крайна сметка да се примири с някаква форма на автономия в рамките на Мароко. Коментарът е публикуван от експерта на ООН Томас М. Хил, директор на „Африкански програми“ в световната организация.
Въпреки че тази реалност ще бъде незадоволителна за приблизително 173 000 сахарци, живеещи в бежански лагери, най-добрият им вариант и този на техния поддръжник Алжир сега е да се възползват от възможността да преговарят за възможно най-добрите мирни условия с Мароко. Прекратяването на войната, която държи толкова много хора без гражданство и живеещи в мизерия, като същевременно премахва основен дразнител за мароканско-алжирските отношения, ще подобри регионалната стабилност.
Местното сахарско население и неговото политическо и военно ръководство - Фронтът Полисарио - се борят за независимост от 70-те години на миналия век, когато Испания все още контролира територията. След оттеглянето на Мадрид през 1975 г. Мароко в крайна сметка поиска, окупира и започна да развива територията под свой суверенитет. С помощта на съседен Алжир Полисарио предприе неуспешни опити за освобождаване на територията и създаване на т.нар. Арабска демократична република Сахара. През 1991 г. ООН се ангажира да разреши конфликта, като създаде мироопазваща мисия, натоварена с организирането и осигуряването на референдум за статута на територията. Този референдум никога не се състоя и територията остана под контрола на Мароко, като много от бившите жители на региона бяха принудени да отидат в бежански лагери в Алжир.
Нарастващо признание на претенциите на Мароко
През 2020 г. президентът Доналд Тръмп обяви признаването на САЩ на „мароканския суверенитет над цялата Западна Сахара“, тъй като Мароко призна Израел съгласно Аврамовите споразумения. Тази промяна в позицията на САЩ подкрепи предложението на Мароко от 2007 г. за автономия на Западна Сахара като „единствената основа за справедливо и трайно решение“ на спора. По онова време много поддръжници на независимостта на Сахара, включително Алжир, видяха прокламацията на Тръмп като вреден, но неубедителен обрат. Оттогава обаче 37 нации последваха примера на САЩ и признаването на Франция е решаващо.
Като най-новата колониална сила в района на Магреба, Франция е може би най-влиятелният чуждестранен играч в региона. Тя ясно вижда икономическото си бъдеще обвързано с Мароко (а не с Алжир). Решението на Франция да прекрати своя неутралитет по въпроса със Западна Сахара отразява и укрепва нарастващия международен консенсус в подкрепа на претенциите за суверенитет от страна на Мароко. Фактическият контрол, на който Мароко сега се радва, ще стане постоянен статут, освен ако Полисарио не предприеме бързи действия, за да договори повече отстъпки, отколкото Мароко предложи в своя план за автономия от 2007 година.
Европейската опозиция срещу претенциите за суверенитет на Мароко намаля през последните години, отчасти поради нарастващата търговия между Мароко и Европа, но също и поради американския прецедент. Повечето държави от Арабската лига и много страни от Африканския съюз също се включиха. Влиятелни държави като Китай, Русия, Турция, Великобритания и Италия остават официално неутрални, но докога?
Тъй като ООН не е постигнала реален напредък към мирно уреждане, Мароко контролира повече от три четвърти от територията, която продължава икономически да развива и заселва, все повече интегрирайки земята и нейните жители в мароканската държава.
Въпроси около плана за автономия на Мароко
Полисарио отхвърли плана за автономия на Мароко от 2007 г., който предвиждаше марокански контрол върху цялата територия, но предлагаше да позволи на народа си да „управлява делата си демократично, чрез законодателни, изпълнителни и съдебни органи, ползващи се с изключителни правомощия“. Седемнадесет години по-късно неспособността на Полисарио да извоюва независимост по военен път повдига въпроса: от какви допълнителни марокански отстъпки се нуждае Фронтът, за да приеме автономия?
Един от проблемите е правото на завръщане за 173 600 сахарски бежанци, живеещи в пет лагера близо до югозападния алжирски град Тиндуф. Въпреки че планът на Мароко обещава „пълна интеграция, в тъканта на нацията, на лицата, които ще бъдат репатрирани,“ жителите на Сахара със сигурност ще искат повече конкретика относно това кой ще бъде добре дошъл да се върне. Те ще искат ясни възможности за тези, които биха избрали да не се върнат - някои никога не са стъпвали на територията. Дали Агенцията на ООН за бежанците или други хуманитарни организации ще помогнат за презаселването на такива хора?
Каква компенсация биха искали жителите на Сахара от Мароко за собственост на територията, която не биха могли да (или биха избрали да не) си върнат? Има ли коалиция от държави донори, които биха възстановили разходите на разселените жители на Сахара? През 1948 г. Организацията на обединените нации поиска от държавите-членки да предоставят финансова подкрепа за компенсиране на палестинските бежанци, но подобни случаи са рядкост и правителствата може да се да приемат с неохота да създадат нов прецедент. Могат ли сахарските бежанци да бъдат компенсирани чрез плащания от приходите от природни ресурси, извлечени от територията?
За жителите на Сахара, които решат да се върнат, могат ли да обмислят допълнителни форми на автономия в рамките на мароканската държава? Демократични политически договорености в региона на MENA като конфесионалната система на Ливан или етнонационалните квоти на Ирак позволяват специални съображения, които гарантират представителство на малцинствата на национално ниво. Например може ли жителите на Сахара да изискват определен брой места в парламента на Мароко за представителството си? Могат ли жителите на Сахара да изискват министър-председателят на Мароко, който се назначава от краля, винаги да е сахарец?
Предложението за автономия предлага обща амнистия, „която изключва всякакво съдебно производство, арест, задържане, лишаване от свобода или сплашване от всякакъв вид въз основа на факти, обхванати от тази амнистия“. Но планът не посочва конкретно кои ще бъдат обхванати от амнистията. Дали те ще включват жителите на Сахара, живеещи извън територията, или тези, лишени от свобода в Мароко? Мароко държи защитници на независимостта на Сахара и защитници на човешките права в затвора, но не ги признава за „политически затворници“, тъй като мароканските съдилища са ги осъдили за престъпления. Със сигурност Полисарио би искал повечето, ако не и всички такива сахарски затворници, да бъдат освободени като част от някакво споразумение.
Наред с исканията на сахарския народ за етнонационално признание и защита, други интереси ще трябва да бъдат съобразени във всяко договорено решение на конфликта: по-специално тези на сегашното сахарско ръководство и алжирското правителство.
„След 50 години борба за независимост... ново поколение жители на Сахара... агитира за по-насилствен подход.“
След 50 години борба за независимост ръководството на Полисарио е изправено пред огромен натиск за постигане на тази цел и много сахарци описват това ръководство като твърде старо и неефективно. Ново поколение жители на Сахара - много от които никога не са живели на територията - агитира за по-насилствен подход. За да могат лидерите на Полисарио официално да се откажат от независимостта и да предотвратят пуч, те трябва да могат да претендират за победа, определена по друг начин. Не става ясно веднага каква „отстъпка“ ще бъде предложена, за да може ръководството на Полисарио да се върне от своите максималистични цели към нещо по-малко от независимост.
За Алжир продължаването на конфликта в Западна Сахара е средство да дразни своя съперник Мароко. Докато Алжир отдавна подчертава значението на деколонизацията, особено в Западна Сахара, приемането на мароканската автономия от Полисарио би осигурило на Алжир вътрешно прикритие да приеме и мароканския суверенитет. В частен план Алжир би могъл - и вероятно би - обезсърчил Полисарио да приеме автономия, без също да извлече отстъпки от Мароко, които пряко облагодетелстват Алжир. Мароко и Алжир не са склонни да свързват конфликта в Западна Сахара с други двустранни конфликти, но това противопоставяне може да бъде преодоляно, ако алжирците смятат, че сахарците се приближават към едностранно приемане на плана за автономия на Мароко.
При такъв сценарий какви отстъпки би искал Алжир от Мароко? Може ли Алжир да се опита да възобнови доставките на газ през газопровода Магреб-Европа при по-изгодни условия? Може ли Алжир да изиска официална декларация, изрично осъждаща задграничната подкрепа за групи и лица, които се стремят да подкопаят или дестабилизират съответните режими на другите? Дали Алжир смята тези отстъпки за достатъчни?
Международният импулс е изцяло на страната на Мароко. В не толкова далечното бъдеще конфликтът за територията на Западна Сахара ще бъде ефективно завършен, като само шепа държави ще продължат да спорят за независимостта на Сахара. Като се има предвид военното предимство на Мароко пред Полисарио сахарският народ няма друг избор освен споразумение чрез преговори. Мароканският план за автономия ще се превърне в де-факто споразумение, освен ако Полисарио не успее да договори нещо повече. Примиряването с тази реалност е горчив хап за хората от Сахара и техните международни поддръжници, но продължаването на отричането на тази реалност само гарантира по-малко благоприятно окончателно споразумение. В най-добър интерес на хората от Сахара и техните поддръжници е да се възползват от възможността да договорят споразумение с Мароко, което включва повече от това, което беше предложено преди. Противното би било отричане, че един от най-продължителните конфликти в Африка най-накрая е стигнал своя край.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
