"Съхраняването на Бетонния мост е важно за комуникациите в града, но той е част от историческата памет на Пловдив. Аз лично като пловдивчанин, който 70 години живее в този град, мисля, че това, което се прави в момента, е едно добро решение", казва Стефан Шивачев, дългогодишен директор на Историческия музей под тепетата, пише trafficnews.bg.
Няма вече Бетонен мост в Пловдив. Легендарното съоръжение, което свързваше "Кючук Париж" с Центъра, вече е в историята. Поне в стария си вид.
Още вчера багери започнаха да събарят Бетонния мост в средната му част. Демонтажът ще продължи без прекъсване днес и утре. През нощта няма да се разбива бетон, за да не се вдига шум и да се пречи на хората, а ще се извозват строителните отпадъци.
По проект, трябва да бъде демонтирана само средната част на моста, над самите жп линии.
В понеделник се очаква демонтажът да е приключил. След това ще се изгради нова конструкция, с около метър и половина по-висока, която трябва да бъде готова до края на годината.
По график, движението на влаковете от Централна гара в източна посока трябва да се възстанови от 5 август.
Бетонният мост е открит през 1981 година на 24 май по времето на кмета Христо Мишев.
Но най-старото съоръжение е издигнато във връзка с важни исторически събития и процеси, случили се в Пловдив в началото на 20 в. Тогава възникват кварталите на юг от Железопътната гара на Пловдив. Те основно се свързват с пристигналите в Пловдив бежанци. Първата вълна е след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и особено масово е след Първата национална катастрофа след 1913 г. Третата е след подписването на Ньойския договор от 1919 г., когато България попада в хватката на Втората национална катастрофа.
"Пловдив става средищен център на бежанските потоци от Тракия и Македония. Горе-долу са поравно. Техният брой през 20-те години на 20 в. надхвърля 20 000 човека, което, реално погледнато, представлява около една пета от населението на Пловдив. Съвсем естествено местният булевард Македония, който преди това се е наричал Калпакчиевото шосе, разделял бежанските квартали. Ако застанем с гръб към Железопътната гара, в посока юг, вляво от бул. "Македония", е кварталът Кючук Париж. Това е кварталът на македонските бежанци. Името се свързва с една първа кръчма там, която е съществувала още от първите години на 20 в. Името ѝ било "Малък Париж", това е била една закачка, свързана с калта през зимата и прахта през лятото, с кирпичените къщички, в които са живеели бежанците. Вдясно са кварталите на тракийските бежанци. Най-напред е един квартал, който е бил известен като Кирпич махала. Той е непосредствено южно от Железопътната гара и получава името си заради кирпичените къщи. След това следва квартал "Борислав" и съвсем накрая на града е квартал "Беломорски", кръстен е така в чест на Бяло море, откъдето идват множеството от бежанците от Беломорска Тракия", разказва още историкът.
Първите 3 десетилетия на 20 в. са особено тежки за бежанците. Те идват в Пловдив без средства, нямат препитание. Започват да работят като колари на гарата и в тютюневите складове, които никнат през тези години в Пловдив. В края 20-те години на миналия век започват да се появяват идеята за благоустрояването на тези квартали, защото те възникват напълно стихийно. Просто бежанците пристигат, обединяват се по роднински, по приятелски и, в буквалния смисъл на думата, за една нощ издигат една или две кирпичени стаички, покриват ги, за да могат да се подслонят семействата. Кварталите нямат водопровод, нямат канализация, няма улична регулация.
"В края на 20-те години на 20 в. Общината набира сили и финансови средства и започва най-напред регулация на улиците. Бежанците заплащат на много ниски цени местата, които самоволно са завладели. С тези пари общината целево извършва някакво благоустройство. Тогава се появява идеята за връзка между бежанските квартали и центъра на града. През 1929 г. е изграден първият бетонен мост, който свързва Калпакчиевото шосе с центъра на града. Калпакчиево шосе е по името на Павел Калпакчиев - индустриалец, който построява в края на 19 и началото на 20 в. тухларна фабрика в квартала. Там своето препитание намират много бежанци, пък и много пловдивчани. Калпакчиев през 1908 г. предоставя тухлите за сградата на новата Железопътна гара, която днес е сред емблемите на града. Срещу това държавата изгражда една железопътна линия, по която се изнася продукцията на неговата фабрика. По това време - началото на 20 в., се изгражда и така нареченото ухо. Това е железопътна линия, по която локомотивите и влаковите композиции, идващи от София, обръщат и продължават обратно към столицата", връща се в миналото Шивачев.
И допълва, че до края на 20-те години на 20 в. връзката на бежанските квартали и града е ставала през няколко железопътни прелеза - на Сточна гара (който се ползва и до днес) и на Коматевско шосе. По това време започват да навлизат и автомобилите, после се появява и обществен транспорт. Така през 1929 г. е построен първият Бетонен мост - символ на комуникационната връзка между южните бежански квартали и централната част на града. Първоначалният му вариант е бил с едно платно с две ленти.
"По времето на редица преустройства в града по повод "1300 г. България" мостът е ремонтиран и придобива вида, познат на съвременните пловдивчани през 1981 г. Тогава - през 80-те години на 20 в., е построен и паметникът на Съединението. Затова в обществената памет на Пловдив Бетонният мост е една съществена комуникационна връзка", завършва Стефан Шивачев.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
