* Отстраняването от преподавателска дейност в НАТФИЗ застана като кост в гърлото му и съм сигурна, че това тласна развитието на болестта му
* За съпруга ми проф. Крикор Азарян Театърът с главна буква, означаваше всичко. Но той беше много отговорен към семейството си, към нас със сина ни, казва поетесата Валентина Радинска в специално интервю за в. "СТАНДАРТ"
- Г-жо Радинска, как премина официалното и неофициалното отбелязване на 90-та годишнина на проф Крикор Азарян, който ни напусна през 2009 година?
- Официалното честване трябваше да се състои на 15 март, датата, на която е роден Крикор Азарян. Зарадвахме се, и сме много благодарни на новото ръководство на НДК, че върна името на това театрално пространство, и зала 2 отново се нарича Театър "Азарян". Именно там се отбеляза 90-годишнината, но с десет дни по-късно, на 25 март, поради обявения национален траур по повод смъртта на Патриарх Неофит.Отбелязахме вечерта с моноспектакъла "Ива е онлайн", на студентката на съпруга ми Ива Тодорова. Представлението е продукция на Театър 199. И мисля, че беше добро попадение, това е спектакъл точно по вкуса на Коко - ту смешен, ту тъжен, по ръба на смеха, по ръба на тъгата... И, разбира се, важна част от вечерта беше връчването на поредната награда на Фондация "Проф. Крикор Азарян" за високи творчески постижения и принос в театралното изкуство. Тази година човекът, който напълно заслужи да получи наградата, е режисьорът Николай Поляков. Както формулирахме мотивите си - творческо дълголетие, достойно поведение в изкуството, професионална хигиена, и най-вече - много талантливи, знакови спектакли...
А неофициалното отбелязване винаги е вътрешно събитие.
Носителят на наградата на Фондация "Крикор Азарян" тази година е режисьорът Николай Поляков.
- Вие сте основател на фондация, която носи името на професор Азарян. Разкажете, моля Ви, за дейността й?
- Създадохме Фондацията през 2010 година, заедно с дъщерята на съпруга ми -Хермина Азарян, и група ученици и приятели: Валентин Танев, Милен Миланов, Бедо Доганян и др. Тя има за цел да поддържаме жива паметта за този голям творец и педагог, и да популяризира интелектуалното му наследство. Именно това и правим - организираме тези празници на Духа, за да се помни, да не се забравя. Виждате, че паметта за някои наистина големи личности, не само в театъра, но и в други области на изкуството и живота, съвсем е избледняла вече. А това са хора-жалони, които днес, за съжаление, са изчезващ вид. Именно с тази цел и написах през 2011 г. книгата си "Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо", посветена на последните 5 години от живота на съпруга ми, когато той се бореше с тежката болест, и предпочете да довърши трилогията си по Чехов, вместо да се лекува. Това беше подвиг на Духа, пример, и исках да не се забравя.
- Професорът обичаше да казва: "Аз съм дете на Чехов". Неговите "Три сестри", "Чайка" и "Вишнева градина" оставиха сериозна следа в историята на българския театър. Поставял е световни гении като Шекспир, Гогол, Тенеси Уйлямс, Йордан Радичков. Вие бяхте творческо семейство. Но, кажете, моля Ви, той имаше ли личен живот в репетиционните си периоди?
- Личният му живот се състоеше в това, да се подготвя за репетицията на следващия ден, а когато се чувстваше готов, обичаше да решава кръстословици, казваше, че така си "масажира мозъка". Понякога след репетиция оставаше в театъра , за да поиграе карти с неколцина от актьорите. Това го разтоварваше. Въобще, съпругът ми беше човек, за когото Театърът с главна буква, беше на първо място, всичко беше след него. И личният му живот. Но беше много отговорен към семейството си, към нас със сина ни. Ако не беше ангажиран в театъра, или ако не беше отишъл да гледа някакъв спектакъл, прекарвахме вечерите тримата, говорехме си, разказвахме си как е минал денят ни. Това бяха хубави времена.
- Как професорът, който е учител на едни от най-големите актьорски имена у нас, преди години преглътна обидата, свързана с отстраняването му от преподавателска дейност в НАТФИЗ "Кр. Сарафов"? Сред студентите му са Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Стефка Янорова, Яна Титова, Мариус Куркински, Димитър Маринов, който стигна до Холивуд...
- А също и Чочо Попйорданов, който се закани, че ще подпали ВИТИЗ, както се наричаше тогава НАТФИЗ, и организираше стачките на състудентите си. Как преглътна обидата? Не я преглътна, тя заседна като кост в гърлото му, и съм сигурна, че именно тази грозна постъпка на хора, които той обичаше и на повечето от които беше помагал, тласна развитието на болестта му. Това аз наричам преднамерено зло, най-тежкия грях, който може да направи човек.
- Проф. Азарян обичаше да казва: "Не ти си важен, важно е това, което правиш". Какво по-точно влагаше той в тази си сентенция?
- Буквалния й смисъл: че не е важно кой си и какъв си, - може да си просяк, неграмотен, циганин, какъвто и да е - важно е обаче какво правиш, какви са делата ти. Коко беше космополит и аристократ на духа, той обичаше хората, и ги преценяваше именно по това, какво вършат като хора, като човеци. А не как изглеждат, от какъв произход са, от малцинство ли са, или не, и т.н.
- Кое е Вашето първо стихотворение, посветено на проф. Азарян?
- О, имаше дълъг период, в който всички мои стихове бяха посветени на него. Но кое беше първото, вече ми е трудно да кажа, беше толкова отдавна, преди цял един живот.
- Бяхте от най-одухотворевите артистични двойки в София. Но, имахте и болно дете. Как съхранявахте неговата и своите психики през годините?
- По най-простия начин - обичахме го и приемахме изпитанието, което Бог ни беше изпратил. Посрещнахме го заедно, то ни сплоти още повече. Станахме просто един човек, изправихме се заедно срещу нещастието. Така оцеляхме, защото любовта лекува.
- Какво се случи в деня на Вашето запознанство с професора?
-В онези години бях журналистка във в-к "Народна младеж". Току-що беше излязъл на екран единственият филм на Коко - "Всички и никой" по едноименния роман на Йордан Радичков. В главната роля беше Георги Новаков, и като млад актьор го поканихме на интервю за рубриката "Предизвикани диалози". И той пожела да води "диалога" с режисьора на филма. В уречения ден и час аз отидох в Народния театър, където работеше тогава Азарян, и се оказа, че касетофонът ми не работи. Записвах на ръка, а той ме гледаше подозрително. Поиска, като сваля текста, да му го донеса да го види. И после няколко пъти го поправяше, докато накрая пренаписа изцяло отговорите си. Така се започна.
- А в деня на раздялата ви. Той прости ли се с Вас? Какво Ви каза? Знаеше, ли, че е неизлечимо болен, като се има предвид, че работеше до последно?
- Разбира се, че знаеше. Казваше - много добре виждам как се променя тялото миЕ Наистина, беше много отслабнал. Знаеше, че си отива. Искаше само да успее да завърши "Вишнева градина" в Народния театър - последната пиеса от "триптиха" му по Чехов... И успя, надбяга смъртта, изпревари я. Странното е, че и Чехов умира скоро след премиерата на "Вишнева градина"...
А това, което ми каза, е, че смисълът на живота е в това - да даваш. И че аз трябва и след него да живея така, че да мога да пиша стихове, да продължа да живея като поет..
- На театралната ни сцена има много талантливи български режисьори. Припознавате ли в някой от тях като двойник на проф. Азарян в професията?
- Това не е въпрос на който мога да отговоря. Коко ми забраняваше да се изказвам за театъра, защото не съм от тази професия, и не знам нищо за него. И това е правилно. Продължавам да спазвам това правило. Онова, което единствено мога достоверно да кажа, е, че преди да си отиде, смяташе, че в момента най-сериозният режисьор е Александър Морфов.
- "Представяш ли си какъв би бил животът, ако чувстваше болката, която причиняваш". Думите са на Вашия съпруг. Какво би казал той на днешните ни управляващи?
- Коко беше мъдър човек, и когато му задаваха подобен въпрос, той дълго мълчеше, и после казваше нещо, което на пръв поглед не е отговор на онова, за което са го питали. Трябваше да помислиш малко, за да разбереш дълбокия смисъл, който е вложил в него. Смятам, че днешните управляващи, дори и да си дадат труда на помислят, едва ли биха разбрали онова, което би им казал един мъдър човек.
- Имате ли актуално стихотворение, посветено на човешката жажда за власт, алчност и подли игри?
- Не, моята поезия не е злободневна, тя се занимава с по-други неща, по-дълговечни. Аз уважавам поетите, които могат да пишат такива стихове, имаме чудесни примери за това. Но моят натюрел е по-друг.
- Бихте ли предоставила едно Ваше стихотворение на читателите на "Стандарт"?
- Разбира се, с радост.
Въпросите зададе Неда Пелитева
* * *
Защото е студено, Господи, защото е студено...
Защото плачат ветровете във скута бял на февруари.
Защото времето отлита, защото между теб и мене
е само тишина и зима... Нататък - здрачът се повтаря.
Защото в пустите градини следите ни са заличени...
Защото си подминал всяка сълза, която съм посяла.
Защото страшно съм ранена...
Защото всичките значения на светлината тънат бавно в молитвата ми отмаляла...
Защото е за мен вретището, а всички радости са чужди...
И затова по пътя тъмен и хлъзгав - ти бъди до мене!
До мен - тъй дълго необичана, тъй дълго - никому ненужна...
Защото е студено, Господи!.. Защото е студено...
* * *
Не, няма смисъл да ти разказвам живота си,
а и все едно - нищичко няма да разбереш....
Пък и знам ли как се разказват пропасти,
и какво е да се опитваш съвсем на ръба да спреш...
Аз помня изгреви, пред чиито олтари простряна
съм измолвала милост за всеки обречен ден...
Помня нощи, в които зейваха рана след рана,
и след които не оставаше нищо от мен...
Но каквото остана - тук е,,, И морето се плиска в краката ми.
А господните пътища как ли ще разбереш?
Като дума в картина вградена съм, и ме чака
пейзажът разплакан... И можеш ли да ме спреш?!
Ще разтуря деня ти... Към лицето ти ще посегна...
Като в глухи присои слънцата ми ще те слепят...
Не, не бой се - искам просто тихо край теб да приседна...
Да се срещнат душите ни, да се прегърнат, и да си помълчат...
Аз в този живот - все живота оставях за после...
Разменях го срещу думи... Дали ще го разбереш?
Знам - съвсем нечакана идвам... Една неканена гостенка.
Но ако си тръгна - няма ли да ме спреш?!
* * *
На К.
Ако умра преди теб -
не бързай да ми затвориш очите;
сложи ми пръстените сребърни и гривните вити,
скрий ми една тетрадка и някакъв молив малък,
че не се знае какво ни чака оттатък.
Ако умреш преди мен -
в живота какво ли не става!
- най-после ще ти призная:
само ти ми беше останал;
ще целуна дългите пръсти
с тяхната нежност тъмна,
и сърцето ти,
дето ми светеше в дните стръмни.
След това ще бъда готова -
тук без тебе какво да правя:
врагове ще ме помнят дълго
и приятели ще ме забравят,
пак ще светят претрупани сцени,
и спектакли
ще се играят:
съжалявам само,
че няма да видим края...
Затова пък ще чуем, как зрънце въздъхва,
едно коренче бяло как разбутва пръстта,
как подземни води го поят и напътстват,
как по детски разглежда и харесва света;
как се надига - жизнерадостен троскот -
имена и години да заличи,
и любовта ни да скрие най-после
от чужди очи...
Валентина Радинска
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
