Старейшините в държавата трябва да се обединят, казва в специално интервю за вестник СТАНДАРТ големият актьор Мариус Донкин
- Да направим визия 50 години напред за възраждане на българските дух
- Ахмед Доган ме впечатли - рецитира цялата поема "Лудият" на Шандор Петьофи
- Бъдете смирени като покойния ни патриарх. Дръжте се с хората така, както искате те да се държат с вас!
Един от най-добрите български актьори - Мариус Донкин, бе гост в Епизод 17 на подкаста на "Стандарт". Издателят на медията Славка Бозукова направи ексклузивно интервю с него за Златния век на България, Бранд България, духовността и българската идентичност.
Епизод 17 от подкаста "Чудесата на България" може да бъде гледан в секция "Подкаст" на агенция "Стандарт" (www.standartnews.com), както и в You Tube канала на "Стандарт" (www.youtube.com/@Standart-News), където са всички епизоди на "Чудесата на България". Епизод 17 може да бъде слушан и в платформата Spotify.
В театъра Мариус Донкин е известен най-вече с моноспектакъла си "Господин Ибрахим и цветята на Корана". Първата му значима роля в киното е тази на цар Симеон в серийния филм от 1984 година "Златният век".
Роден е в град Варна на 13 февруари 1950 година. Завършил е ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" със специалност "актьорско майсторство" през 1971 година при проф. Анастас Михайлов и Любомир Кабакчиев. След завършването си се присъединява към Пловдивския драматичен театър, а последствие в Театър "София". В края на 1979 година става част от Народния театър "Иван Вазов".
В средата на 2016 година Мариус Донкин е избран за директор на Народния театър "Иван Вазов", като заема длъжността 6 години.
Носител е на Голямата награда в Албания - на фестивала "Албамонофест", наградата "Кристален ангел" в Украйна - на фестивала "Видлуння", награда "Gran Prix" в Македония - на деветия международен фестивал на монодрамата.
- Г-н Донкин, искам да Ви върна към сериала "Златният век", в който изиграхте цар Симеон Велики. Минали са 40 години, но вместо всичко около този филм да е ясно, митовете, легендите и конспирациите се засилват. Защо бе смачкан сериалът, кой беше виновен за това?
- Тези 40 години доста спомагат, за да може прахът да падне върху проблемите и те да изчезнат...
Лично аз, да Ви кажа откровено, много-много не се вълнувам от този проблем. Важното е за мен е какво правя и как го правя. Все пак, Любо Морчев, режисьорът, ми е казвал, че конкуренцията изобщо не е била морална.
- Конкуренция между кого?
- Между институцията Киноцентър и между институцията Българска национална телевизия в спора за това, кой ще направи нещо по-добро, по-голямо, по-велико, по-зачитано, по-смислено, по-важно по повод 1300-годишнината на България.
- Тогава филмът "Аспарух" беше широко прокламиран, а "Златният век" беше свален.
- Киноцентърът успя да си направи предимството. Зад "Златният век" стои националната телевизия. Тогава генерален директор беше Иван Славков, а идеята изобщо за честване на 1300-годишнината и прокламирането й беше на Людмила Живкова. Явно това са теченията, които са вървели от една страна срещу нея, от друга - срещу Славков. Всичко си има причинно следствени връзки.
- Неведнъж сте казвал, че ако можете да разговаряте с някоя историческа личност, то това би бил именно цар Симеон. На какво Ви научи тази роля, образът на цар Симеон?
- Това, което много ме впечатли и което стоеше в основата ми за начина, по който трябва да го изградя, е че този човек, който прилича на всички други като мъж, биология, човешки взаимоотношения, е различен от онези, които не носят отговорността върху плещите си. Той е роден и е подготвен от баща си за духовен глава, за глава на Българската православна църква. С тази цел и тази насока на образование отива в Магнаурската школа и там патриарх Фотий, който се занимава по-конкретно с него и се превръща в негов приятел, го образова. Но съдбата е предначертала друго. Случват се събитията с неговия брат Расате. Връща се бащата от монашество, знаете историята, прави се църковен събор и той вече няма да бъде патриарх на България, а трябва да заеме административната длъжност и да бъде водач в друго отношение. Сами разбирате дилемата в този човек - роден за духовна дейност, който трябва да се занимава по административен път с воденето на държавата. И не само това, той трябва да използва по най-добрия начин едно дело, което не е характерно за духовния човек - войната. Войната, в която трябва да унищожаваш човек, да отнемаш живот - нещо, което е против неговото разбиране. Имаше една страхотна сцена, когато той тръгва на първата си война по повод смяната на тържището от Константинопол в Солун. Отива на първата си нощна битка. Тогава много нощни битки не е имало. Симеон изпраща един от началниците и му казва: никой не бива да разбере колко сме, как вървим, къде отиваме и как го правим. На едно от кръстовищата той вижда огромна купчина с телата на убити хора, при което не издържа, отделя се встрани и започва да преживява, да повръща, да плаче и в момента, когато идват неговите началници всичко приключва.
Тоест, тази дилема, която той трябва да прескочи в същността си, я прескача по този невероятен начин, че се превръща в човек, който чрез войната успява да достигне на изключително ниво на граници за държавата. Прави Българската православна църква самостоятелна, за да започне да се проповядва на български език, за да започне разпространението и създаването на българската книжнина, българската буква, която според него е Божи дар.
- България постига изключителни успехи в културната област, в архитектурата - Преслав, Златната църква, икономическа мощ... Едва ли всичко това можеше да се случи без духовността на Симеон. И това е ключът към въпроса ми: Има ли шанс България и какъв е той, да бъде отново велика като при цар Симеон? Какво ни трябва?
- Трябва да създадем доктрина, програма. Трябва да имаме далека политика за възстановяването на духа на българите, визия за години напред. Едно от моите предложения, за да се случи това, е да се съберат старейшините на тази държава - няма значение какво е тяхното лично предпочитание в политическо, социално-икономическо отношение и т.н. Старейшините на тази държава, които могат да мислят единствено и само в сферата на изграждането и възстановяването на българския дух, на българската писменост, на българската култура.
Имам рана, имам болка и затова си позволявам да го кажа. Тези старейшини би трябвало да могат поне в 50 години напред да подготвят една програма в това отношение. И тя да бъде приета от всички политически партии, които да се съберат и да има обща национална дискусия върху тази програма на базата, на която те да се съберат тук в един подкаст и да подкрепят Бранд България. Старейшините трябва да подпишат нещо като закон, който да бъде изпълняван.
- Подкрепям Ви. Готова съм да иницииран общ подкаст, в който да подпишат споразумение. Защото и през 1981 година също сме имали някакъв заряд за развитие на културата, на изкуствата. Защо сега сме на другия полюс, полюса на бездуховността?
- Вижте, не искам да се оправдавам с това, че този вятър на бездуховност, на материалност и т.н. вее по целия свят. Но ние сме длъжни като нация да го направим. Ние сме държава със собствена писменост, която няма пленено бойно знаме, която не си е променяла името. Тук, на тези земи, са расли хора, които са имали необходимостта да създадат мита за любовта, която връща от небитието в битието. Съдбата ни е вдъхнала тази отговорност. Ние сме създали и религия, която има изключително въздействие. Но, за съжаление, и Омир пише на едно място, че тракийските племена, ако се бяха събрали, това щеше да бъде най-силната и най-голямата държава на планетата. Ние от древността си страдаме от това да нямаме единение, да нямаме насоченост на духа. Когато няма насоченост на духа, трябва да има личност, която да поеме тази отговорност, както е било при Симеон, както преди малко говорихме за Людмила Живкова, хората, които да начертаят пътя.
- Заговорихме за парчетата, които не можем да съберем, за да получим силата и мощта, което беше идеята и на "Знакът на българина" - още един филм, в който участвахте преди 10 години. Сега всички отново се питаме защо този знак е все още заровен? Защо не искаме да го открием, да върнем блясъка му, да възродим националното ни самочувствие и достойнство?
- Ужасно характерно за нас е да захвърляме, да забравяме, да потулваме. Не мога да разбера защо е така. Има някаква карма ли? Какво плащаме? Нямаме зрялост, нямаме насока. Същата работа е и със знака на българина. Защо не ни е необходим? Трябва да ви кажа, че има други етноси в България, които не живеят по този начин. Съхраняват го, пазят го с убеждение, с позиция, с вяра. Ние сме създали тази буква, ние сме я разпространили. На тази буква пишат 250-300 милиона души в света и ние не уважаваме това, не го пазим, не го съхраняваме. Този знак на единение на българина не знам защо не го разбираме. Не се единяваме, за да го защитим. Обичаме да седим встрани, да го гледаме...
- И да чакаме.
- То и около Левски така се е случило...
- За съжаление.
- Стоял и ги е чакал и никои не е дошъл. И Ботев и той е стоял и ги е чакал и никой не е дошъл. Знаете ли какво пише в устава на БРЦК? Този, които върши или прави дела срещу интереса на българина и на българския народ и свободата му, заслужава смърт! Липсва ни личността, която времето трябва да роди, а не да бъде избрана.
- В момента се опитваме да направим Бранд България - новия модерен разказ за културата, за туризма, в превръщането на България в държава, която тежи на мястото си. Какъв да бъде знакът, който може да олицетворява Бранд България? Дали Мадарският конник, или гайдата, или розата, или многообразието на природни, на културни чудеса, на етноси, които всъщност описват цялата магия на България?
- Последното, което казахте, е вярното. Не бива да извличаме само едното. Не само Мадарският конник, не само Плиска, не само водите, магиката на Странджа, Татул, Перперикон... Трябва да намерим хода в художественото произведение, което ще въздейства човешки на хората за всичко, което говорихте. Това може да бъде и филм, голям филм, в който през съдбата на един човек да преминат всичките тези неща и да покажат гордостта му. Има една такава баба в трилогията на Георги Алексиев "Кръстопът на облаци" (1973), "Духовете на Цибрица" (1976) и "Горещници" (1978). Това е баба, която е баба в 1850 година и да кажем цялото повествование свършва 1950 година - тя пак е баба и пак съществува, и пак е същата. Когато нещо бъде вплетено в съдбата на един човек, има много по-голямо въздействие и впечатлява повече.
- Какво ми казвате - че вие сте готов да помислите, ако наистина с развитието на Бранд България може да се направи един впечатляващ филм?
- Готов съм.
- Който да бъдe свързан с новия модерен разказ за България, не само през призмата на онези исторически личности, но и през призмата на обикновения човек, разказано през многообразието и на душата на българина.
- Да, разбира се, готов съм, трябва да ви кажа, че даже в момента, докато ми говорите, гърдите ми се напълват с въздух. Ползвайте го този въздух, абсолютно и до край, готов съм всичко да направя в името на България, на познанието на хората за това наше величие, за да вземат хората пример и да живеят в сговор. Човекът за това е решен, за това роден - да се усъвършенства, бидейки на това място. Според мен Бог и миналото са решили, че България е мястото, което може да даде духа на тази планета. Не случайно в момента тя се представя във всемира с трепетите и неравноделните, гениални тактове на моя народ. Това трябва да мине през вълнението на хората, за да го възприемат и да бъде тяхно.
- Говорейки за многообразието, заедността е нещото, което прави целостта и движи напред. Правим това интервю в дните на Рамазан Байрям - празникът и на опрощението, и на великодушието, но и празника на заедността и съединението. Затова искам да Ви попитам на какво ухаят днес цветята на Корана - препратка към Вашия моноспектакъл "Господин Ибрахим и цветята на Корана"?
- В резултат на единението - на разум и мъдрост. Там, където се сриват всички нищожни усещания за страх, за несправедливост, за обида, за пренебрежение и т.н. Там стои единението на базата, на което човек се чувства в атмосферата на справедливостта и на истината. Това е вековно мечтание на човека.
- Точно така е.
- Там, където съществуват неписаните закони. Писаните човек ги е направил силни - добри, недобри, спазващи се, неспазващи се и т.н. Но важното е в живота ни да съществуват неписаните закони.
- Каква е поуката от този толкова пъти изигран моноспектакъл? Поздравления - залите са непрекъснато пълни. Неочакваното да търсим или да размишляваме върху това, което ни застигне?
- Знаете ли, вътре има такива мъдрости, които, които се появяват в резултат на човешките преживявания и на човешките взаимоотношения. Те се появяват изведнъж един към друг, като съвет, като помощ, като някакъв анализ. Ще си позволя да Ви ги кажа, защото ми се струва, че те много по-силно и много по-умно от мен могат да ги изразят. Има един момент, в който малкия Момо е ужасно разочарован, никога, никога не е виждал красотата в света и т.н. И за да скрие тази драма, която има с баща си, говори за приятелството си с едно момиче, което също му казало: айде, гледай си работата. Тогава г-н Ибрахим му казва: "Момо, запомни, това, което даваш е твое завинаги. Онова, което запазваш, е загубено завинаги".
Трябва да даваме в живота си - не се замисляйте колко и какво. И бъдете сигурни, че ще получите обратно много повече от това, което давате. Много пъти ми се е случвало.
Не мога да не се сетя за съветите, които пък приятелят на г-н Ибрахим, когато той си отива от този свят, разказва на Момо:
"Златото няма нужда от философски камък (това са текстове на Мевляна Руми), а медта има - усъвършенствай се! Онова, което е живо, накарай го да умре, това е тялото ти. Онова, което е мъртво, съживи го, това е сърцето ти. Онова, което присъства - скрий го, това е светът, тук, долу, на Земята. Онова, което отсъства - доведи го, това е светът на бъдещия живот. Онова, което съществува, унищожи го, това е страстта. Онова, което не съществува - създай го, това е намерението".
Така, че да съберем в едно ума и душата си.
- Слушам ви, със сигурност има един български политик, който е чел Руми и който знае, това, което изрецитирахте преди малко.
- Единственият, който започна толкова с любов да си говори с мен за това.
- Говорим за Ахмед Доган.
- Да, и аз бях изненадан. Аз не вярвах, че има някой, особено политик, който може да ми говори за Руми. Този човек, Ахмед Доган, ме изненада. Веднъж говорихме - това беше 1997 година - ехе, много отдавна, когато бяхме създали това ОНС и имахме страхотни проблеми с комуникацията. Всички телефони, всичко беше отнето от възможността ни да комуникираме и той беше при мен в Търново. Аз там водех листата, защото трябваше да посрещнем Симеон Първи, слогънът беше така: "Симеон Първи посреща Симеон Втори" за 16-ти, за Търновската конституция. И тогава той, за да ми докаже нещото, което изповядваше като позиция, започна да рецитира "Лудият" на Шандор Петьофи. Това стихотворение е с куплети от 9 стиха и е доста голямо, то е като поема, то не е стих. И аз го слушам и чакам всеки момент да спре, щото си казвам: той не може да ги знае всичките тия и да ги изрецитира. Освен това, се впечатлявах, че той има логика в това, което ми рецитира, има позиция ясна, точна. Тоест, има смисъл в това, което Ви говори и не мога да не го запомня. Не съм го виждал от тогава, но впечатлява това.
- Впечатлява и с това, че именно той написа предговора за книгата "Чудесата на Родопите" и в него обясни точно защо Родопите е свещената планина - нещо, което никой не успя да направи в пълнота, от гледна точка на връзката между поколенията, на връзката между вселената и света, в който живеем.
- Това не е случайно.
- Започваме да си говорим за политическите актьори, оставяйки настрани, разбира се, Ахмед Доган. Вие като един виртуоз на моноспектакъла, как ви изглеждат в момента спектаклите, които разиграват политическите актьори всеки ден?
- Замислям се, не за да ви отговоря, замислям се дали изобщо на фона на всичко това, което си говорим, трябва да споменаваме тези актьори.
- Не. Но се чудя - когато в театъра започна да се говори за политика, а политиката се превръща в театър, накъде отива България? Затова Ви задавам този въпрос.
- Болно ми е. Аз мога да си разреша да кажа, че това си го позволят не актьори, а хора слуги. Кой е този човек, който може да си позволи в този живот да бъде слуга?
- Кой?
- Предателят. Казах Ви какво пише в устава на БРЦК. И се питам защо този устав го няма, защо потъва. За Крумовите закони се сещаме, защото там са пиенето, подслушването, лъжата и т.н...А тук става въпрос за интереса на народа. Има нещо ужасно. Години, години, години, години този народ е лъган. Той вече не се лъже, но той вече няма вяра.
- Въпросът е как са запалим искрата в младите?
- Надявам се най-после да се родят духовните хора, на които да защитим съществуването, а не да ги дискредитираме.
- Такъв човек бе дядо Неофит. Никога няма да забравя това преклонение пред него. Той се оказа един от много малкото хора, които успяха да обединят всички, дори и в смъртта си. Вие сте син на свещеник. Възпитан сте с този мироглед. Вярата ли ни обединява?
- Спомнете си какво всъщност направи дядо Неофит - болезнено за себе си смирение. Този човек не обиди никого. Този човек говореше само за България и за българския народ и смирено, смирено приемаше всичко. Не удряше, не биеше, не унищожаваше, обичаше. Аз познавам дядо Неофит много отдавна - още като протосингел. Той, между другото, стои в основата на "Господин Ибрахим и цветята на Корана".
- Как?
- Да, в един от нашите разговори бяха даже с дядо Симеон от Америка и с дядо Дометиан, видинския владика. Казах им: Искам да направя един спектакъл, в който да говоря за човешките неща, които са причината, за да стигнем до това разединение. До това да си позволиш да напишеш лъжа за другия в името на своя интерес, да го дискредитираш, да го унищожиш - живота му, авторитета му, достойнство да унищожиш в името на някакви ефимерни твои необходимости. Кажете ми какво да направя? Мисля си, викам, че това би могло да бъде притчите от Библията, но трябва да бъдат вързани в някаква човешка съдба. Трябва по някакъв начин, викам, дядо, моля ти се тия притчи, вземи ги събери. А той вика: абе много време имам, не мога да карам дядо Симеон от Америка и дядо Дометиан от Видин. И той го направи. Събра ги тези притчи всичките, написа ми ги, даде ми ги и започнах да ги чета. И тогава, пак казвам: сигурно не е случайно, сигурно е трябвало да минеш през тези притчи, за да стигнеш до Господин Ибрахим. Тогава се появи този текст и аз му викам: дядо, ето това и това, какво ще кажеш сега? Много хубаво, вика, давай. И той не смее да дойде да го гледа, но изпрати хора и ми изпрати една Библия, в която така ми беше написал по този повод. Бог да го прости, светла му памет!
- Светла му памет!
- Това е недостигаемо, Това може да ти бъде за пример. Това съм молел колегите си през целия си живот. Вие сте хора, които сте необходими на този народ - като пример в живота си, като пример в този хаос в това безумие, дори добрия човек се обърква. Започва да губи себе си. Вие сте тези, които трябва да му бъдете пример - с работата си, с мисленето си, с начина си на живот. Мислете какво правите. Вие имате дарение от дядо Боже, от създателя си - дарения, които трябва да давате. Иначе има наказание.
- Говорите за даването, за наказанието. И тъй като Всеки един човек води битка със своята собствена личност, Вие не криете, че я водите, как всеки от нас да изведе тази битка, за да излезе доброто в света, в който живеем?
- Ако човекът започне да възпитава, да преодолява себе си в посоката, която e взел като пример от някъде, то доброто ще се появи, ще започнеш да го даваш. Това, че се бориш със себе си в името на доброто, това вече прави впечатление на хората и това им помага. Така че, правете тази борба със себе си без да я демонстрирате, ей така като дядо Неофит бъдете смирени, бъдете скромни. Дръжте се с хората така, както искате да се държат с вас.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
