Рок легендата Петър Цанков, който като доайен удари барабаните в "Революция Z", е роден през 1943 г. в София. И до днес композира театрална и филмова музика. Той е един от основателите на първата рок група в България "Бъндараците". През 1967 г. Петър Цанков и Кирил Маричков се отделят и заедно с Веселин Кисьов и Петър Гюзелев основават "Щурците". През 1970 г. комунистическото правителство забранява бандата. Когато през 1974 г. "Щурците" се събират отново, Петър вече работи като преподавател по ударни инструменти в консерваторията. Издава неостаряваща методика, която и до днес е смятана за най-добрия учебник.
Цанков започва да композира още докато е студент в консерваторията под влиянието на великия Панчо Владигеров. През 1970 г. завършва в класа на проф. Добри Палиев. През 1988 г. е председател на секция "Куклено изкуство" към съюза на артистите, барабанист в БНР и Биг-бенда на Вили Казасян и ФСБ. От 1969 г. досега Цанков е автор на музиката към над 210 постановки в България и чужбина. През 2009 г. е отличен с "Икар" за цялостен принос към кукления театър и за музиката към спектакъла "Малката русалка". Има три деца - Камен, Асен и Рада. Той и сестра му Емилия са правнуци на обявения за "кръволок" Александър Цанков, заради което им е иззето жилището и са били изселени от София.
- Какво означава за теб силата на духа? Твоето семейство е изселвано и тормозено с десетилетия. Как се оцелява в подобна обстановка?
- Когато ни изселиха, бях на пет години и не разбирах много от нещата, които ни се случват, пък и родителите ни ги спестяваха. Именно силата на техния дух е основната причина за това оцеляване. На баща ми му бяха отнети професионалните права - юридическата правоспособност, гражданските права и дори състезателните права, тъй като той дълги години е бил шампион на България по ски и тенис. В резултат на всичко това потънахме в безпаричие и гладория. Но майка ми и баща ми не се огънаха, не се озлобиха, запазиха изключително самообладание и достойнство - нещо, което не само не мога да забравя, но и което ми е било пример за поведение в последвалите доста тежки за мен години.
- Кой ви помогна тогава?
- Точно този дух. Ние бяхме обособени в общество на репресирани. Смея да твърдя, че тези хора, както и техните деца, с които и до днес съм приятел, бяха наистина морална и нравствена опора един за друг. Сред тях бяха фамилиите Милде, Маринович и много други.
- До каква степен пострадахте със сестра ти Емилия заради факта, че сте внуци на "кървавия" професор и премиер на България Александър Цанков?
- Просто ще изброя събитията. Първо ни изселиха от София и ни взеха апартамента и всичко, което притежавахме. После не ни приеха в детската градина, децата страняха от нас като от прокажени. По-късно ме изключиха от музикалното училище, което прекрати кариерата ми на флейтист и станах състезател по ски. В казармата ме приеха в спортна рота, но по средата на сезона ме изхвърлиха и оттам. Първата година, когато кандидатствах в консерваторията, бях втори по успех, но за да не ме запишат, приеха само един човек - първия. Поради това се наложи на следващата година да бъда първи по успех, за да нямат избор. После ме изхвърлиха от националното радио, което на практика сложи край на моята кариера като барабанист. Можех да преподавам в консерваторията само на хонорар. Не бе възможно да ме назначат. Съпругата ми я уволниха от издателство "Техника", защото е омъжена за "враг на народа". Имали сме страхотни проблеми при спорадичните си опити да пътуваме в чужбина и първата ми работа на половин щат получих едва през 1980-а - в кукления театър. Това се оказа и единственият ми трудов стаж, тъй като за годините на концерти в България и зад граница липсват документи и никой не знае къде са потънали тези от бюро "Естрада", концертна дирекция и т.н.
- Емилия ми разказа, че последните думи на Александър Цанков в Аржентина са били: "Господи, как исках да ме затрупа българска пръст!"
- Да, точно така е.
- Вярваш ли, че Бог си знае работата?
- Тъкмо щастливите моменти ме карат да смятам, че Дядо Господ е наясно с това, което трябва да се случи.
- Как стана музикант?
- Започнах да свиря на флейта в Русе. В началото ми преподаваше баща ми, по-късно в София взимах уроци.
- Как си купи първите барабани? Как се събрахте с "Щурците"?
- Първите барабани си купих малко преди участието ни през 1967 г. на "Златният Орфей" с песента "Бяла тишина" и Гошо Минчев. С Кирчо Маричков се познаваме от плажа на Харманите и великите созополски нощи, където с Бъндараците, Фипо Малеев и сестра ми Емилия си предавахме китарата и всеки изпълняваше песните си. След казармата вече бях студент в консерваторията и вечер свирех по заведения, за да си вадя хляба. Един ден Кирчо Маричков ме покани да чуя неговия състав и ме попита искам ли да работя с тях - това бяха "Бъндараците". Като видях за първи път в живота си плоската електрическа китара в ръцете на Бънди и чух как свирят парчетата на "Шедоус", се съгласих мигновено. По-късно с Кирчо направихме "Щурците".
- Защо ви забраниха през 1970-а?
- Причините са много. Първо, ние бяхме станали изключително популярна група. Развивахме активна концертна дейност и полека-лека привлякохме вниманието на "цивилните изкуствоведи". И нещата тръгваха на зле. Второ, общата политическа ситуация след Младежкия фестивал през 1968-а, на който ние като представители на България взехме златни медали, беше доста сложна. Тогава започна бунтът на младите хора в Европа - първо Парижката, после Пражката пролет. Танковете на Варшавския договор влязоха в столицата на Чехословакия и последваха ужасяващи събития. На другия ден имахме концерт в Русе.
Арестуваха ме, защото бях с шапка, на която имаше значка на фирмата за производство на филмовил ленти "Орво", чието име беше написано на латиница. На ченгетата им се стори, че си е "жива западна провокация". Докато накрая се стигна до открит конфликт с представители на Комсомола по време на наше участие в Художествената академия. В претъпканата танцуваща зала изскочи представител на вездесъщия Комсомол, доста пийнал, и заяви, че сега "Щурците" ще му свирят народна музика. Кирчо се опита да му каже нещо, но комсомолецът просто беше издърпан от сцената и никой повече не го видя. След това последва почти прощален концерт в 272 аудитория на Софийския университет. Тъй като усещахме, че облаците се събират над главите ни, ние свирихме всичко, което знаем - без да се съобразяваме с "червените кодекси" на тогавашната идеологическа машина. Забихме здраво - "Бийтълс", "Ролинг стоунс" и т.н. Почти веднага след това ни привикаха в градския комитет на БКП и след кратка неравна схватка ни заявиха: "Щурци" не е имало, няма и няма и да има!"
- Защо се отказа от групата и стана преподавател?
- Косьо, Веско и Кирчо усещаха какво може да последва. Затова прекъснаха следването си и влязоха в казармата да търсят закрила. Аз вече бях ходил войник, а и от дете много добре познавах методите на системата, така че напуснах бързо София и се скрих в Русе. След като бурята отмина, Вили Казасян ме покани да стана барабанист в Биг бенда на БНР. По същото време Академичният съвет на консерваторията ми предложи да стана преподавател по барабани в новообразувания естраден факултет. Когато групата се събра отново, работех на тези две места.
- После предложи Жоро Марков за свой заместник...
- Познавах Жоро от естрадния факултет. Много ми харесваше неговия консервативен, в най хубавия смисъл на тази дума, начин на работа.
- Как гледаш на новата българска музика? Защо произвеждат само еднодневки?
- Без да обиждам никого, но произволен човек на улицата ще ти запее поне три парчета на "Щурците" или на Гошо Минчев, а няма да знае нищо от "новите пари"... - Не я "гледам", защото тя нито е за гледане, нито е за слушане - с малки изключения. Великият режисьор Леон Даниел беше казал: Човек се качва на сцена само по голяма нужда!
Т.е. - когато има да каже нещо, което повече не може да задържи у себе си. Дали ще го изкрещи, дали ще го изшепти, дали ще го изпее, дали ще го нарисува, или изтанцува - трябва да го сподели! Трябва да я има тази нужда! Това е преди всичко отговорност и респект към професията на артиста и двойно по-голяма отговорност към тези, които той е извикал да го чуят. Единственият мотив на сегашните музиканти е да заживеят лъскавия, шарен, празноглавен живот на някакви уж съвременни звезди - с всичката му несъстоятелност. Целта им е блясък, шум, партита, тв, шоупрограми... И как в този хаос да се роди хубава музика? Не можеш да усетиш, че някой наистина го "стяга чепика" за нещо истинско, вълнуващо, дълбоко. И като прибавим изключително ниския професионализъм и липсата на основни умения, които се изграждат поне 20 години, фактите са ясни.
- С какво се занимаваш сега и не ти липсва рока?
- Това "сега" е през последните 40-50 години. Правя театър, пиша музика. За щастие и до днес. Преди няколко дни имах прекрасна премиера в Пловдив. Щастлив съм, че работя с млади и изключително интересни и талантливи хора, които опитват да газят дълбоки води и се занимават със сериозни теми. За последен път участвах в концерт през 1987 г. в мегатурне "20 години "Щурците".
- Доволен ли си от децата си?
- Да, въпреки че не случиха с родители - и те като нас се занимават с изкуство. Но знаеха много добре с какво се захващат и как трябва да го правят и те го правят. За съжаление личният ни живот в последните години се определя от кошмара на обществения, в който живеем. Като пряк потомък на второто и третото поколение български политици, създавали тази държава след турското робство и въпреки комунистическия кошмар, никога не съм предполагал, че обществено-политическият ни живот, независимо от страстите, може да достигне до толкова низка точка на говорене и поведение.
Всичко това поставя кошмарен, трагичен отпечатък върху битието на всеки българин.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
