- Ако пътят към технологиите минава през дезинтеграция на човека, аз не съм за тях
- Животът и смъртта станаха политика
- Мозъкът започна да се страхува от тялото, това раздвоение плаши
- Няма нужда да ни слагат чипове, нашите глави вече са телевизори
- Посрещнахме ваксините като Благодатния огън
- При тази изолация кога децата ще се влюбят, пита поетът Николай Милчев
- Прословутата пандемия пренареди приоритетите ни. До каква степен се промениха те и ценностите на хората, както и на Вас самия?
- Най-важното, което се случи, е че човек започна да чувства тялото си като заплаха. И мозъкът започна да се страхува от тялото. Това раздвоение на мозък и тяло ме плашат много. Плаши ме също и това, че Ковид за една година стана като лично име, като малкото име на тази година. Ако се запитам какво име бих могъл да дам на 2020 година, аз бих я нарекъл Ковидка. А това също е притеснително. Много ме плаши това, че Ковид стана човек. Един от Вас, най-важният, този, който е готов да ни убие. Страшният човек. Тези дни чух един уважаван от мен творец да казва в края на едно свое интервю: "Въпреки всичко, животът продължава". Аз бих казал нещо по-различно: "Въпреки всичко, ние сме живи. Засега". Защото това беше година на прозореца. Аз съм вече на повече от 60 години, но за пръв път гледам света толкова дълго от прозореца. Но не от прозореца, от който се любувам на снега, на пейзажа, на козите, които си идват на село, на майка ми, която дои мляко. А гледам през прозореца на страха си. И докато всички гледахме през прозорците на страха си, от прозорците на телевизиите се явиха спасители. И политиците, които обикновено се вживяват в ролята на спасители, бяха заменени от доктори. Но главно от доктори, които искат да бъдат политици. Животът и смъртта станаха политика. И главно смъртта стана политика - нещо, което лично мен ме кара да излизам от кожата си. Спряха едно шоу - шоуто движение, шоуто живот, и откриха шоуто на белите престилки. След което тези бели престилки ще започнат да потъмняват.
- Започваме ли да позволяваме на страха да ни управлява и така ли ще бъде оттук-нататък?
- Разбира се. Нещо повече - ние позволихме на така наречения Стокхолмски синдром, при който е известно, че похитените се влюбват в похитителите, че жертвите започват да обичат насилниците, да навлезе тук и дори преминахме през неговия етап. Ние вече обичаме самото похищение. На нас вече ни е много сигурно чувството да бъдем похитени и да бъдем скрити в ъгъла на домовете си. Една от конспиративните теории твърди, че чрез ваксинацията ще ни сложат чипове. Но на нас вече няма нужда да ни слагат чипове, нашите глави вече са телевизори. Думите "ковид" и "пандемия" за една година са споменавани повече, отколкото думата "комунизъм" за целия ми живот. В какво се превърна всичко това? В пропаганда на страха. В култ към страха. В неделя бях на църква и единственото нещо, което чух да си шушукат дошлите да запалят свещи, беше думата "ваксина", която там звучеше като "Господ". Като към нея се добавяше "проверена при това".
В България управлението на този процес се превърна в хаос. Нека да ме извинят всички, които работят на първа линия, говоря за онези, които управляват процеса. Ту имаше, ту нямаше, ту даваха, ту не даваха. Щабът, който аз наричам Нощния щаб, сменяше вождовете и езика си. От военен език в началото, НОЩ има сега сладък, благ език. И ако ген. Мутафчийски казваше, че "щъкаме" по "Витошка", както военните обичат да казват за войниците, че щъкат по плаца, сега има един успокояващ, почти религиозен тон. Но в тази смяна на тонове и подходи хаосът остава същият. Това са въпроси, по които щабът трябва да бъде питан непрекъснато - защо сме последни по ваксинация и защо бяха тези смразяващи сцени на умиращи хора по стъпалата на болниците. Тези сцени и досега не ми излизат от главата. Има и нещо друго много страшно - ние мечтаем за колективен имунитет, но през тази година разлетяхме социалния си имунитет и социалната си близост на хиляди парчета. Интересуваме се какво става в генерален план, а никой не се интересува от обикновения човек. Никой не пита например защо моята съседка ходи облечена като космонавт. Или защо в асансьора има надписи "Стойте с гръб един към друг". Или защо богаташите от нашия блок избягаха по вилите си и сега виждаме пред вратите им само обувките на хората, които им чистят. Кой помисли за солидарността и кой помисли за нашата психика? Никой. Аз съм абсолютно сигурен, че психиката ни е дълбоко наранена. Как иначе да приема факта, че в началото аз си мерех по 20 пъти на ден температурата. И си спомнях как навремето майка ми допираше устни до челото ми, за да разбере дали съм топъл. Вчера видях в социалните мрежи хора, които си пускат снимки на термометъра с 36,5 градуса и са толкова паникьосани, че търсят помощ. Всичко това е плашещо. И на фона на това виждаме замъци - по Черноморието, в Бояна. В тази ситуация богатите отново са с привилегии - богатите държави изкупиха ваксините по-скъпо.
- Вие сте бивш учител, как гледате на излизането за обучение от дистанция?
- Да, едно от най-страшните неща е тази така наречена "пижамена година" на дистанционно обучение. Аз все още имам преки наблюдения как протича тя. Протича формално, учениците си изключват микрофоните, преписват, а успехът рязко се е повишил. Как Ви изглежда твърдението на министъра на образованието, че само 1 на сто от учениците нямали достъп до електронни устройства? Те половината нямат достъп, а кой знае какъв процент се явяват само формално. При тази изолация кога тези деца ще се влюбят? Кога ще ги ощипят, кога ще им ударят шамар, кога ще усетят приятелско рамо на подкрепа, кога някой ще ги приземи? Нямам представа. Ако това е бъдещето и ако пътят към технологиите минава през дезинтеграция на човека, аз не съм за тези технологии. Гледам и кои софийски директори редовно коментират ситуацията в медиите - те са двама и са по телевизиите сутрин, обед и вечер. И всичко е прекрасно, всичко е идеално, и току-що са си говорили с бога на образованието, който им е казал: "По-добре от това не може". Не, не е добре. Това, което се извърши спрямо учениците, в известен смисъл е престъпление.
- От друга страна, все по-често чуваме клишето, че това е новото нормално, то ще ни върне към изконните ценности...
- Тези приказки за "новото нормално" са дрънканици. Аз ги слушам цял живот. Слушах, че има социализъм и вярвах. После слушах, че има развито социалистическо общество, после демокрация. Когато чухме за демокрация чрез избори, смятахме, че е най-великото нещо. И веднага ще попитам - демокрация чрез избори ли има в Турция, в Унгария, у нас? Това ли е част от новата нормалност? Аз вече не вярвам в нея. Така че думите вече не значат нищо.
Новата нормалност е маска, която прикрива същността. В едно свое есе Йосиф Бродски разказва, че навремето съветските ученици, включително и той, много се възбуждали от една картина "Приемане в Комсомола" с нарисувана млада комсомолка, на която се виждат 5-6 сантиметра от бедрото. Имам чувството, че някои от нашите ученици ще изпитват същите чувства, като видят маска. Ще я възприемат за нещо красиво, сексуално.
- Вие лично как се спасявате и от изолацията, и от цялата реторика около пандемията?
- Спасявам се, като пиша. Много искам да не гледам телевизия, но не мога. Това, което гледам обаче, ми прилича на изключително тежка пропаганда. И се сещам нещо - когато бях малък, заболяванията ми минаваха само от пеницилин. И редовно се пазарях с майка ми, която бе медицинска сестра, колко голяма да бъде иглата. Вие виждали ли сте през живота си повече игли, отколкото сега? Повече садистични кадри, в които се показват сутрин, обед и вечер игли, които се забиват в човешката ръка. Човешката ръка вече се показва, само за да й се забие игла. Това отблъсква, плаши, замразява процеса на ваксиниране. Но никой не мисли за това. В момента ние посрещаме ваксините, както посрещаме Благодатния огън. Трябва да имаме някаква мяра и някой трябва да мисли за това. Но като гледам как редят листите, повечето от тези водачи на щаба вероятно ще бъдат сред кандидатите. А ние ще станем водачи на страховете си.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
