Режисьорът на "Неделя вечер" Бина Харалампиева и екипът на премиерния спектакъл поставят нов пореден връх на сцената на Мелпомена
100 процента отдаденост. Игра на живот и смърт! Драматургия, дълбаеща до дъно психологията на човеците и техните взаимоотношения! Това най-накратко може да се каже за премиерния спектакъл "Неделя вечер" в Малък градски театър "Зад канала". Постановка на творческия екип с режисьор Бина Харалампиева и драматург Захари Карабашлиев, които заедно с актьорите, музиката на Асен Аврамов, костюмите и сценографията на Свила Величкова предлагат на софийската публика театър на световно ниво.
Отдадени на трагичните си герои Иван Юруков, Анастасия Лютова, Василена Атанасова, Мартина Тодорова, Стоян Младенов, Атанас Чопов и Александър Карасански ваят образите си с чувство на хумор, самоирония, страст и пластика, на която могат да завидят дори холивудски звезди.
Какво е изневярата? Какво е предателството? Къде е спасението? Можем ли да надбягаме съдбата си и защо е така? Склонни ли сме да прощаваме на децата си дори, ако това ще е вредно за тяхното здраве в буквалния смисъл на думата?
И още: осъзнаваме ли, че на фона на истинското нещастие, нашето може да се окаже дори лека комедия
"Защо продължаваме да ходим на театър? Защо се развличаме с кризите на другите? За да забравим кои сме? За да си пропомним кои сме? Или за да се почувстваме отново живи", написа преди 18 години авторът Захари Карабашлиев, чиято "Неделя вечер" е поставена в Съединените щати и спечелила "АСКЕЕР" у нас за драматургия.
Така и не разбрах какво е реализъм
Захари Карабашлиев пише проза, театрална драматургия и кино-сценарии. Носител е на наградите "Аскеер", "Роман на годината" на Фонд "13 века България", "Христо Данов", "Портал Култура", "Хеликон", "Цветето на Хеликон", "Златен лъв", "Писател на годината" и др.
Неговата белетристика е превеждана и публикувана в САЩ, Франция, Германия, Полша, Турция, Словакия, Хърватия, Сърбия, Македония, включена в престижната американска антология "Най-добрата европейска проза 2018". Пиесите му са поставяни на сцени в България и чужбина.
Захари Карабашлиев
"Неделя вечер" е история за криза и излизането от нея. Струва ми се, че във всяка истинска дълбока криза една криза е или минала, или предстояща, или и двете. Неизбежна е. И след като е неизбежна, това което има значение е не как и защо е дошла, а как всеки се справя с нея. В драматическото "сега" на тази пиеса, във въпросната дъждовна вечер, героите са точно в такава криза. Докато ги създавах, аз минах през своя лична такава, но бях и неволен свидетел на чужди житейски кризи, както и на начините, по които различни двойки излизат (или не успяват) от тях.
Минаха 18 години, откак я написах, много неща се промениха, но и много останаха същите, затова когато ме помолиха да споделя тук нещо за нея трябваше да помисля какво да е то. Идват ми наум думите на Харолд Пинтър - "...това което става в моите пиеси е реалистично, но това което правя не е реализъм". Аз бих отишъл дори по-далеч,защото всъщност така и не разбрах какво е "реализъм" - в изкуството, в създаването му, най-вече в живота.
Много от нещата, които съм смятал за нереалистични, са ми се случили, а такива, които съм изживявал, звучат нереалистично.
Ако някой например някога ми беше казал, че един ден на кастинг за "Неделя вечер"/"Sunday eveling" в Лос Анджелиз щяха да се наредят на опашка стотици американски актьори, дали щях да повярвам? Защото, докато я пишех, аз нямах никаква представа какво ще правя с тези редове. Живеех в Южна Калифорния, която е известна с много неща, но не и с театъра си - и нямаше нито една сцена в България или в Америка на която да предложа пиесата, не познавах театрални режисьори, или продуценти, но въпреки това пишех, защото не можех да не я напиша.
Не стигаха и парите, затова работех през уикендите като барман в сградата на Филхармонията. Тъй бях близък с разпоредителите, че влизах гратис на почти всички симфонични концерти, седях в тъмния салон в края на реда и на фона на музиката в главата си композирах структурата й, разигравах я, представях си я.
Спомням си, че бях написал първите сцени между Роза и Ник, когато съвсем необяснимо и натрапчиво в историята започна да се промъква споменът за наскоро напуснала живота си приятелка - актриса. Тя си проправи път в историята и даде очертания на образа на Стела, а с нея тръгна и онова метафизично измеение на пиесата, на фона на което което "безизходицата" на Ник и Роза се превърна в комедия.
Понякога, това което изживяваме като края на света е просто хлътване, и отстрани може би изглежда комично. А друг път онова, което за нас изглежда напълно решим проблем, за някого може да се окаже непреодолима екзестенциална бариера.
На всички ни се е случвало, мисля - дори и в най-напрегнат конфликт да се прокрадне чувството, че сме сякаш участници в някакъв спектакъл, че сме актьори, че някой ни гледа и (навярно? дано?) следи играта ни. Това е най-човешкото в човешката природа - ние участваме в ежедневна човешка драма, ние играем. През цялото време играем.
В писането на театър винаги ме е привличало вплитането на смешното и сериозното, както и сериозното дори в най-забавната комедия.
Смехът, който води към най-дълбокото е запазена марка на сцената. Както и тъгата, която може да превърне и най-"плиткия" комедиен съжет в нещо много по-високо
(текстът на автора е от програмата на спектакъла "Неделя вечер", препечатваме го с незначителни съкращения)
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
