Преди 135 години скандалът разтърсва цяла Европа
Преди 135 години във Франция се разразява скандал, който разделя обществото на две, а ехото му дълго отеква в Централна и Западна Европа. Аферата "Драйфус", започнала в края на 1894 г. в Третата Република, изкарва на повърхността стаявания в част от френското общество антисемитизъм, но и поражда неговия контраотговор в лицето на по-образованите и либерално настроени прослойки от населението. Скандалът ясно откроява различията във френското общество, като конкретният повод само ги радикализира, а развръзката с нищо не допринася за осмислянето и осъзнаването на социалните процеси, довели до това разделение. Както и самите френски социолози, историци, аналитици и изследователи признават, отхвърлянето на антисемитизма в Третата република настъпва чак с края на Втората световна война.
През есента на 1894 г. Мари Бастиан, агент на Статистическия отдел във френското Министерство на войната (така по това време се е наричало военното разузнаване), която работи като
камериерка в посолството на Германия
във френската столица се натъква на ценен документ. Докато почиствала кабинета на военното аташе подполковник Максимилиан фон Шварцкопен, тя намира в кошчето за отпадъци писмо без подписи, в което са изброени няколко секретни френски военни документа. Този списък станал известен като "Бордерото" е основното доказателство на последвалия процес. Първоначално бележката попада в ръцете на майор Юбер Анри от френското контраразузнаване, който от своя страна докладва на началника на Статистическия отдел Жан Сандер. Така се поставя началото на "делото на века", както по-късно е наречено то пресата. След бързо разследване съпътствано с пропуски и фалшификации е съставен списък с имената на 12 подозрителни офицери. След сравнителен анализ на почерците като автор на бордерото е посочен капитанът от френската артилерия Алфред Драйфус. В същото време пресата, узнала за шпионската афера, подклажда националистическите тежнения и провокира крайна шпиономания във френското общество.
В такава социална атмосфера удобният "жертвен агнец" се оказва евреинът Драйфус? Роден през 1859 г. в Молюз, Алфред е най-малък от деветте деца на еврейски текстилен производител. След анексирането от Германия на областите Елзас и Лотарингия след Френско-пруската война, семейството се премества в столицата Париж. Алфред отрано се насочва към военното дело и
завършва елитното "Екол политихник"
През 1891 г. се жени за Люси Йожени Адамар, продължава образованието си в "Екол Супериор де Гер" и след завършването му заради добрия си успех е назначен в Генералния щаб на френската армия, където той е единственият офицер с еврейски произход. Интересен факт е че, Драйфус и шефът на Статистическия отдел Жан Сандер са съграждани от Мюлуз. В годините след Френско-пруската война френската армия започва да се модернизира, като в редиците и влизат много възпитаници на цивилния "Екол политехник", които успешно се конкурират с тези, завършили военната академия "Сен-Сир". Това поражда чести пререкания сред офицерството, като последните нерядко се чувстват ощетени в кариерното си развитие. Така е и в конкретния случай - Жан Сандер, възпитаник на "Сен-Сир", воювал срещу немците, антисемит и Алфред Драйфус - млад офицер с еврейско потекло, без боен опит, завършил цивилно висше учебно заведение.
И така, процесът започва при закрити врати на 19 декември 1894 г., като обвиняемият и неговият адвокат майор Пикар нямат достъп до доказателствата. След няколко бързи съдебни заседания
Драйфус е осъден на доживотна каторга
на базата на графологическа експертиза на бордерото и на лъжливи свидетелски показания. Наказанието трябва да излежи на Дяволския остров във Френска Гвиана. На това място били изпращани най-закоравелите рецидивисти във Третата република, защото се считало че оттам бягството е невъзможно. От друга страна, ужасните условия, принудителният труд и болестите взимали своя дан от затворниците. В началото на януари пред многочислена публика във Военното училище капитан Драйфус е официално разжалван, пагоните му са откъснати, а сабята му церемониално е счупена на две, след което е качен на кораба, който ще го отведе в затвора.
В средата на годината началник на разузнаването става подполковник Мари-Жорж Пикар, който енергично се заема с новите си задължения. Намира тайна кореспонденция между военния аташе Шваркопен и френския офицер от Генералния щаб майор Мари-Шарл Естерхази. Сравнявайки почерците, той е убеден, че истинският предател и шпионин е изпитващият финансови затруднения Естерхази. Пикар докладва на висшестоящите своите разкрития, но никой не му обръща внимание. За да го изолират от обществеността и да му затворят устата, го изпращат да служи в Тунис. Първоначално семейство Драйфус приема смирено присъдата и решават да не протестират, като по този начин да дадат козове в ръцете на антисемитската вълна, надигнала се във Франция. Виждайки как
генералитета замита следите
Пикар се свързва с брата на Алфред Матийо, както и с неговия приятел Бернар Лазар, на които предава събраните от него улики. През 1896 г. вестник "Матен", чийто съсобственик е съвипусник на Драйфус, публикува бордерото, както и автентични писма на Алфред Драйфус. Шокът е пълен, защото и за непрофесионалистите е видно, че почерците не съвпадат. Лазар публикува независимо разследване, в което директно твърди, че причината за осъждането на капитана е антисемитизмът и прикриването на истинския виновник. Полковник Пикар от Тунис обвинява Юбер Анри във лъжесвидетелстване и фалшифициране на документи, но веднага е заподозрян в изтичане на информация, вследствие на което е разжалван и осъден да излежава присъдата си в парижкия затвор Санти. Юбер Анри също е арестуван, но той се самоубива при доста странни обстоятелства зад решетките. Много автори предполагат че военните са му "помогнали" да си пререже вените, за да не разкрие всички замесени в аферата.
Така започва обществена кампания за преразглеждане на делото, което правителството всячески се старае да предотврати. За да успокои социалното недоволство военният министър генерал Кавеняк обнародва документ от "тайното досие" на Драйфус, което безспорно потвърждава вината му.
На другия ден гръмва нов скандал, когато става ясно, че документът е фалшив. Следват
оставките на военния министър, началника на Генералния щаб
и ред други висши военни. За да заглушат гласовете за справедливост, военните провеждат процес срещу Естерхази, в който той е оправдан и веднага бяга във Великобритания, където остава до смъртта си. Обществото е крайно разделено. Военните, националистите, както и жителите в провинцията и по-малките градове са антисемити, докато населението на Париж и големите центрове, интелигенцията и либералните кръгове в страната са на страната на Драйфус. Това са Анатол Франс, Едмон Гонкур, Марсел Пруст, Камий Писаро, Едмон Ростан, Сара Бернар, Клод Моне, Емил Зола и други. На другия полюс също има световноизвестни имена - Едгар Дега, Жул Верн, Пол Сезан, Анри Матис. В такава атмосфера на 13 януари 1898 г. на първа страница на издавания от Жорж Клемансо либерален вестник "ЛТОрор" излиза прословутата статия на Емил Зола "Аз обвинявам". За броени часове тиражът на вестника скача до
бомбастичните за онова време 300 000 екземпляра
Откритото писмо до тогавашния президент на Франция Феликс Фор, според някои изследователи поставя началото на разследващата публицистика. Материалът, макар и да се чете на един дъх е писан със задълбочено познаване на материята. Някои даже го сравняват със съдебна пледоария изхождайки от представените факти. Статията с впечатляващ обем от близо 4600 думи е структурирана в три части. В първата Зола излага обстоятелствата, подтикнали го да се обърне в отворено писмо до президента. Във втората излага наличната фактология като я разглежда аналитично, а в третата директно и поименно обвинява всички замесени във фалшификацията, включително и Генералния щаб, подел антисемитската кампания. Завършвайки с:
"Имам само една страст, страстта към светлината в името на човечеството, което толкова е страдало и което има право на щастие. Пламенният ми протест е само вик на моята душа. Нека се осмелят да ме призоват в Углавния съд и делото да се гледа при открити врати!
Чакам."
Емил Зола е наясно, че изразяването на гражданска позиция често се преследва от силните на деня. Както е очаквал, писателят е призован в съда и осъден на година затвор и парична глоба. За да избегне затвора, Зола бяга в Англия.
Социалното недоволство и призивите на редица изтъкнати личности срещу несправедливата присъда, водят до преразглеждане на делото през 1899 г. Като свидетели на обвинението се явили петима бивши военни министри, и въпреки че защитата предоставя неопровержими доказателства за невинността на Драйфус, сред които било и писмо от германския военен аташе, че е получил документите от Естерхази, а не от Алфред, присъдата отново била осъдителна при смекчаващи вината обстоятелства - 10 години затвор. За непредубедените станало ясно, че съдиите отново изпълняват поръчка, като се стараят хем да угодят на военното съсловие, хем да приглушат съвестта си с по-лека присъда. За да се разсее социалното напрежение президентът на Франция
Емил Лубе помилвал Драйфус
Така по аферата настъпило временно затишие.
През април 1903 г. депутатът Жан Форес прочита в парламента писмо, писано през 1898 г. от генерал Пелие до Кавеняк, в което се разказват машинациите по делото "Драйфус". Тогавашният военен министър генерал Андре наредил делото да се преразгледа в Касационния съд, както и да се проведе ново разследване. На 12 юли 1906 г. новият процес признал Драйфус за невинен по всички обвинения, като бил възстановен в армията и напълно реабилитиран. Две години по-късно при полагането на тленните останки на Емил Зола в Пантеона, Драйфус е прострелян от националист, но след лечение се възстановява. След избухването на Първата световна война Алфред като офицер от запаса заминава на фронта, участва в битката при Вердюн и достига чин подполковник. През 1918 г. е награден с най-високото отличие на френската република "Орденът на почетния легион". Умира през 1935 г. в Париж и е погребан с национални почести.
Другият пострадал в търсене на правдата Мари-Жорж Пикар също е реабилитиран с почести. Вече дивизионен генерал, той става военен министър в правителството на Клемансо. През 1914 г. по време на езда пада от коня и умира. Като последен поклон пред личността му, премиерът Клемансо при съставянето на втория си кабинет не назначава никого за военен министър съвместявайки поста.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
