* Докладчикът в Сметната палата бил освободен от мобилизация, но мечтаел да отиде на фронта
* На 2 октомври 1916 г. английски куршум пронизва в стомаха 29-годишния подпоручик
"Пиша не от някое кафене‚ а от канцеларията‚ като порядъчен и солиден чиновник. Пети ден как ходя в 8 часа на работа и излизам в 12, отивам пак в 2 и излизам в 6. (Веднъж-два пъти бягах‚ ама нищо…) Животът в канцеларията не прилича на тоя из улиците. Тука е и тихо‚ и скучно‚ и душно. За да бъда прав‚ трябва да кажа‚ че е топло‚ докато вън е много студено…"
Това пише поетът Димчо Дебелянов на сестра си Димка, когато през 1914 г. става докладчик във Върховната сметна палата на България. Преживяванията му са описани в книгата "Живях в заключени простори". В Сметната палата той е работил година и три месеца преди да замине на фронта. Назначен е в институцията през с указ на цар Фердинанд по предложение на председателя на палатата и въз основа на доклад на министъра на финансите. За чиновническата служба поетът си купува на изплащане костюм за 35 лева и поправя изкривените си обувки. Докладчикът проверява дали са събрани всички приходи и дали са внесени в „държавното съкровище“ (хазната), направени ли са редовно всички разходи, има ли оправдателни документи, „няма ли негде суми, които да не са постъпили в хазната, или да не са употребени за каквото са предназначени“, се казва в тогавашния Закон за Върховната сметна палата.
Как лиричната, но и бохемска душа на Дебелянов приема чиновническия живот? Не му е лесно. Обещават му заплата 195 лв. Тези пари стигат да се живее прилично, но той щедро ги харчи за безпаричните си приятели. Почти всяка вечер черпи в „Гамрбинус” или в „Копривщица”.
Изглеждат отминали онези дни на мизерия, които описва Чудомир в "Спомени за Димча":
"Беше в първите дни на март. Грейнало едно слънце над София, засмяла се оная ми ти Витоша - да й се ненагледаш. Седим ние с него в сладкарница “Роза” и нямаме пари ни за кафе, ни за хляб, а обед наближава. Решаваме да продадем зимните си палта, понеже вече не са ни нужни. Решено и сторено. Отиваме, събличаме се и ги поднасяме на брадатия евреин срещу 12 лева. Хапнахме него ден, сръбнахме и до вечерта не остана ни сантим. На другия ден, като сви една виелица, като захвърча един сняг поразия! А няма ни пари, ни палто! Крача аз свит, с дигната яка край Градската градина и се чудя къде да се свра, а насреща ми - Димчо, хванал се през корем, гледа ме и се смее, смее през глава".
Като чиновник поетът живее доста по-охолно. Ето какво пише на приятеля си Николай Лилиев:
„Митьовата госпожа (б. а. – съпругата на приятеля му Димитър Подвързачов) казва сега, че съм се бил много оправил. Загладил съм се бил и пр. Разбира се. Такъв трябва да бъде един докладчик в Сметната палата, който уважава своя чин. Само едно нещо ми пречи, Николай, за да се оправя още повече и още повече да се загладя. По стар навик аз си попийнувам... и всичко припечелено през деня, изобщо взето, щедро разхарчвам през нощта. С две думи - черна песен.”
През февруари 1915 г. Дебелянов очаква заедно с другите да бъде повикан за военна подготовка и пише и на сестра си:
"Трябва наистина да се зарови човек в някаква тясна, тъмна, прашна и сънлива канцелария, за да може да познае по-добре каква цена има свободата и животът на открито море, далече от всякакви мизерни пристанища”.
През пролетта на същата година пак споделя на сестра си:
„Пиша ти от същата маса в моята канцелария – гробница, гдето често пъти се мъдреше сложен до мастилницата ту стрък бръшлян, откъснат от тебе в Борисовата градина, ту клонка от бор, откършена на път за Цар Освободител... Помниш ли, помниш ли? Аз не помня всичко, защото някои неща нарочно забравих".
Заминава за малко, а като се връща пише:
„…Чувствувам почти пълна притъпеност – и физическа и душевна… Ще измрем от скука в София, дявол да го вземе! Много подли времена! …. Омръзна ми всичко, особено сам на себе си много омръзнах. Не ми се ни гледа, ни слуша, ни мисли, ни желае, ни люби, ни мрази, понякога не ми се диша…“
България се включва във войната през есента на 1915 г. Правителството решава от мобилизация да бъдат освободени запасните офицери и войници, заемащи някои държавни и общински длъжности, сред които и ръководството, докладчици и други служители на Върховната сметна палата.Дебелянов не е мобилизиран, а на председателя и на служители от палатата е възложено да контролират дейността на Комитетите за обществена предвидливост и на Реквизиционните комисии при Министерството на финансите.Дебелянов преживява много тежко тези месеци. Повечето му приятели са на фронта. Той ходи на работа в палатата, но и се приготвя за заминаване. Купува си фуражка, пагони, куфар и други неща, които ще са му нужни в полка. Остава без пари. От Сметната палата му плащат само част от заплатата, а за останалото му казват, че ще получи по-късно. Поетът моли сестра си да му изпрати поне 10 лева, защото е „безподобно закъсал”.
„Той много страдаше - пише Димитър Подвързачов – че бяха го оставили временно в София заради службата му в Сметната палата‚ а випускниците му‚ запасни подпоручици‚ бяха вече на фронта. Страдаше до сълзи – като че ли той бе виновен за това. Искаше да замине доброволец. Едва ли не всяка вечер - живеехме заедно - аз го успокоявах с простата утеха‚ че вероятно ще дойде ред и за него и ще го повикат”. "Е, Петре, там се свърши”
В зимната привечер на 23 януари 1916 г. Петър Чамурлийски среща Димчо пред входа на финансовото министерство, близо до Сметната палата. Той е особено развълнуван, хваща приятеля си за ръка и му казва: „Е, Петре, там се свърши. Ето, чети” – и му подава повиквателното, с което заминава като доброволец в Седма Рилска дивизия. И въздъхва: „Свърши се, сега всичко ми изглежда по-просто и по-ясно. Да вървим.” Отиват в „Копривщица”, сядат до печката и пият мастика.
Преди да замине, поетът навестява братовчедка си Елисавета с песимистично настроение:
„Отивам с мисълта, че няма да се върна. Ето такова чувство ме гнети... завърших Школата за запасни офицери, овладях оръжието… не съм новак. И все пак се боя дали тази моя ръка, когато ще трябва да убива, няма да потрепери пред насрещния „враг”... Та той може да бъде мой най-близък по сърце и чувства.”
Димчо събира в една бохча писма, документи, непубликувани стихотворения. Отбива се в Самоков при сестра си Мария и й казва при кой приятел е оставил вещите си, но тя забравя името и адреса. Тези Димчови вещи и до днес не са намерени.
Текат последните осем месеца от живота на подпоручик Димчо Дебелянов
Той постъпва в своя полк на 29 януари 1916 г., който е на позиция на западния бряг на Вардар, близо до град Гевгели в южна Македония. Става командир на Пета рота от 22-ри тракийски полк. Животът на фронта го кара да преосмисли живота си. Ето какво пише в спомените си, публикувани през 1923 г. в списание "Златорог" Михаил Димитров, който се е сприятелил с поета в последните му дни:
"Защо бе това губене на време, защо бяха тия пиянства и нощни скитания. Напивахме се като скотове, и в такова състояние се търкаляхме по улиците. И, което е най-смешно, всеки от нас мислеше, че върши геройство с тия си дела", казал Дебелянов. И продължил: "Но като се върна сега, ще зная какво да правя. Ще си намеря една уютна стая в Княжево или някое друго село, ще си накупя любимите си автори, и ще се изолирам от целия свят. Ще работя, това ще бъде смисълът на живота ми."
Според Михаил Димитров, Дебелянов е говорел с пълна увереност за своето връщане.
"Аз съм напълно убеден, че ще се върна жив и здрав, каквото ще да става. Съдбата пази тия, чиято жизнена кариера още не е завършена, стига те да носят в себе си искрата за нещо по-високо".
В последните дни на септември Дебелянов трябвало да излезе в отпуск. Но малко преди да тръгне му съобщили, че вместо него отива в отпуск друг - съгражданин на адютанта на полка. И това пререждане се оказва съдбовно за поета. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. С момчетата той тръгва в атака на 2 октомври 1916 година. Между селата Горно и Долно Караджово (днес село Моноклисия в Гърция) ротите на 22-и пехотен Тракийски полк от 7-а пехотна Рилска дивизия са подложени на ожесточена стрелба от английските противници. В 10:34 часа преди обяд вражески куршум пронизва в стомаха 29-годишния подпоручик.
Тихомир Геров, свидетел на последните му мигове, си спомня:
„Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа…“
Четири години след смъртта на Дебелянов, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата, две изписани със стихове лисчета. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Това са „Сиротна песен“ и „Един убит“. Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов.През 1931 г., по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са изровени от двора на българската църква в Демирхисар (Сидирокастро) и са пренесени в родната Копривщица. А Иван Лазаров прави скулпурата "Майка", която е поставена на гроба на поета.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
