Член-кор. Иван Гранитски
Още една бяла лястовица отлетя от дървото на българската литература. Твърде рано си отидоха от пустата и печална земя неколцина белетристи, чиито талант обещаваше бляскаво развитие. Иде реч за такива майстори на разказа, новелата и романа като Валентин Пламенов и Румен Балабанов, Димитър Яръмов и Георги Марковски, Виктор Пасков и Красимир Дамянов, Христо Карастоянов, а вече и за Алек Попов. Техните художествени светове привличаха не само с умението да уловят конкретните излъчвания на епохата, но и с упоритото им дълбаене в рудниците на българското слово, откъдето те извличаха, съхраняваха и развиваха невероятните пластически възможности на българския език.
Сега, когато и поредният талантлив, и за съжаление твърде млад автор като Алек Попов, отпътува към страната на вечните сънища, виждаме как значително обеднява панорамата на съвременната българска белетристика. Макар, че Алек Попов е автор на редица книги с новели, разкази и романи, някои от които като "Мисия Лондон" многократно преиздавани, и макар че той създаде своята оригинална и неповторима по блестящите си внушения белетристична вселена, не можем да се освободим от усещането, че той тепърва щеше да ни поднесе нови ярки и интригуващи творби.
Неведнъж в наши разговори, когато подготвяхме за издаване сборника му с разкази и новели "Митология на прехода" (2006), "Черната кутия" (2007) и романа "Мисия Лондон" (2007), той развиваше своята художествено-пластическа философия - истинският писател трябва цял живот да се труди къртовски на "нивата на езика". Само упоритите и постоянни усилия на автора да се вглъби в езиковата вселена на българския духовен космос може да му позволи да постигне оригинални внушения и да усети пулса на конкретното време.
И в житейската си практика, и в творчеството си, Алек Попов споделяше разбирането, че главната задача на мислещия човек е да се опита да разбере и възприеме, както възприема и самия себе си, своя ближен. От една страна демонстрирайки таланта си за психологическа дисекция на образите на героите си, той често беше ироничен, а понякога даже сардонично-гротесков. И въпреки това в тази ирония или словесна карикатура отсъстваше крайното отрицание. Образът дори на най-големия злодей никога не е черно-бял, ни убеждаваше белетристът Алек Попов. Човекът има толкова сложно устройство и духовна конституция, че той е съставен и от безброй много нюанси, оттенъци, полутонове, обертонове.
Майстор на разгръщането на фабулата, на увлекателния жив и пластичен сюжет, Алек Попов не само иронизираше някои от своите образи, но им състрадаваше, опитваше се да прозре и най-скритите мотиви на техните действия. Това обяснява странното съчетание на абсурда, гротеската с лиричното отклонение, едва ли не сантименталното изобразяване на типажите в неговите творби. Именно защото като белетрист той осъзнаваше, че обобщенията, полярните оценки са възможни в сферата на идеите, но при художествените образи индивидуалната специфика на героите с техните понякога неразбираеми, причудливи, хаотични, емоционални и пр. действия, водят до безкрайно многообразие.
Дори в романа - гротеска "Мисия Лондон" Алек Попов не си позволяваше да обобщава и типологизира, а само елегантно да шаржира някои от своите герои, които на практика са обикновени мошеници и негодници, промъкнали се на високи дипломатически постове. В едно свое интервю Алек Попов даже директно споделя по повод романа си "Мисия Лондон", че не толкова националната психология движи споменатите шаржирани образи на негодници, колкото поле за тяхното развихряне създава "колониалния манталитет на родната администрация".
Като едно учудено дете, ненаситно за нови, и нови познания, Алек Попов конструираше своите разкази, новели, романи и в хода на създаването на конкретната творба понякога даже се изненадваше от внезапните криволици на сюжета, от спонтанната промяна на първоначалния план и замисъл.
Но това също е белег на истинския талант - писателят трябва да следва преди всичко своята художествена интуиция, а не някакви предпоставени схеми, ако иска да създаде живи и увлекателни образи. Алек Попов с основните си творби го постигаше. И дори когато някои негови недоброжелатели, или направо казано завистници, се опитваха да го огорчат или да оспорят внушенията му, той реагираше спокойно, уверен, че текстът в крайна сметка има вече свой собствен, самостоятелен живот и може да защитава сам себе си.
И затова той беше противник на просташката самореклама и на робуването на така преходните литературни моди, характерно за някои многоглаголиви, но посредствени негови колеги, които изпълваха общественото пространство с нетърпимо инфлуенсърско крякане и по този начин убиваха класическия литературен вкус, ясно изградения през годините художествен критерий и йерархията на истинските естетико-художествени стойности.
Въпреки че артистичната, интелигентна и талантлива личност Алек Попов ни напусна, неговото слово остава да живее, както създаденото от споменатите в началото автори като Виктор Пасков, Христо Карастоянов, Красимир Дамянов, Валентин Пламенов. Нека се надяваме, че следващите български поколения ще четат и препрочитат неговите текстове, които са заредени с незлоблив хумор, блестяща ирония и психологически проникновения, поднесени в увлекателни и интригуващи сюжети.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
