Сюжетът на фантастичния роман на Здравка Евтимова разказва за това как в продължение на хилядолетия дефилето Даска е било дом на самодивите

Известната със своите разкази и романи писателка Здравка Евтимова преди броени дни стана първият носител на новоучредена награда за фантастика отвъд Океана. Отличието й бе присъдено от издателство Starship Sloane Publishing и носи името на американския учен, писател и лингвист Томас О'Конър Слоун. От издателството са убедени, че Здравка Евтимова е един от най-изтъкнатите съвременни български автори, чийто утвърден набор от произведения, отличени с международни награди, дълбоко обогатява и литературния жанр за фантанстични разкази.

"Тази награда отбелязва значителния и траен принос на Здравка Евтимова в областта на фантастиката чрез нейната уникална творческа визия и глас, вдъхновяващи оригиналност и утвърдили се, получили висока оценка творби, отличени с международни награди", гласи сертификатът към наградата на писателката.

В края на миналата година издателството Starship Sloane Publishing издаде новия роман на Евтимова "Той носи моето мълчание" (He May Wear My Silence). Заглавната й корица е създадена от носителя на наградата "Хюго" за илюстрация Боб Егълтън, предговорът към романа е написан от друг носител на наградата "Хюго" - британският автор на научна фантастика Найджъл Съклинг, а дизайнът е осъществен от носителя на приза "Райслинг" (Rhysling Award), поетът Ф. Дж. Бергман, съобщи за "Стандарт" Евтимова.

Сюжетът на наградения фантастичен роман разказва за това как в продължение на хилядолетия дефилето Даска в България е било дом на самодивите - древни същества, които се стремели да елиминират или понякога лекуват хората.

Жан-Пол Л. Гарние е автор на втората корица на книгата.Той е и редактор на списание Star Line and Simultaneous.

Според него необичайната история навлиза в дълбините на човешкото съществуване в различните негови форми, като същевременно разкрива нашия и други светове, окъпани в странното зелено сияние на високи, немислими днес технологии. "Задължително четиво за почитателите на братя Стругацки и Анна Каван", пише още Жан-Пол Л. Гарние.

"Новината беше изненадваща и радостна за мен", сподели Здравка Евтимова. "Истината е врата, която отваря нови светове. За да бъде достоен човек за тази истина, той трябва да бъде смел, да не се прекършва, да не раболепничи, да не е приятен на този или онзи, на тази или онази клика, силна формация и т.н. Това за мен е истината - да си човек, който знае какво иска и го постига с гордо вдигната глава. Това е залегнало и в романа", допълни още пред "Стандарт" Евтимова по повод й отличеното произведение.

По думите й "българското общество днес живее в атмосфера, изпълнена с предизвикателства и във висока степен на разделение". "За мен това разделение е по-скоро признак на съществуване, на мислене в хората. Има мислещи хора, има хора, които анализират. Важното е да намерим такъв път, при който мислещите хора да обединят усилията си. Знам, че това е доста трудно в условията днес, но това е единственият изход пред нашата страна",  смята Здравка Евтимова.

В началото на миналата година писателката получи и друго признание в САЩ - стана победител в конкурса за най-добър разказ с научнофантастичен сюжет в платформата Critters. Ефтимова беше отличена за разказа си "На Димитър - поет" (For Dimitar - A poet). "Много се зарадвах, но винаги слагам граници на радостта, защото това е само момент. Този разказ е, всъщност, съкратен вариант на един друг, който излезе в български сайт. Аз исках да бъде по-къс и по-събран и го направих на английски език в по-късия му вариант", каза тогава пред медиите Евтимова.

Гласуването в платформата "Critters" е било разделено в 38 категории, сред които: най-добър научнофантастичен роман; най-добро списание за научна фантастика; най-добър илюстратор; най-добра критико-аналитична статия, отразяваща научнофантастично  произведение; най-добър роман с елементи на ужас; най-добро фентъзи; най-добър редактор на научнофантастична литература и др. Това е 25-то гласуване в историята на "Critters".

Новината за поредното си отличие българската писателка е научила от издателя си от "Starship Sloane Publishing", който след класирането е започнал работа по издаването на новия роман на Здравка Евтимова в САЩ. "Книгата, която се очаква да излезе, се казва "He May Wear my Silence", тоест - "Той носи моето мълчание". "Това е стих от стихотворението "Нямото момче" на Федерико Гарсия Лорка", разказа още писателката.

У нас Здравка Евтимова е двукратен носител на наградата за най-добър български разказ за годината "Златен ланец" на вестник "Труд" - 2006 г. и 2010 г.; носител на наградата "Чудомир" за хумористичен разказ на в. "Стършел"; на литературната награда за проза "Анна Каменова". През 2014 г. тя спечели наградата "Балканика 2014" за най-добра книга от балкански писател със сборника си "Пернишки разкази".

През 2015 г. пък спечели националната награда "Блага Димитрова" за произведение на морално-етична тема, писано от жена.

През 2016 г. нейната книга "Една и съща река" спечели наградата за роман, публикуван през 2015 г. в България на фонд "13 века България". През 2019 г. писателката спечели наградата "Запков" за сборника "Юлски разкази" - най четената книга в Софийска градска библиотека през 2019 г. в България.

През 2019 г. Здравка Евтимова спечели и приза "Христо Г. Данов" за цялостен принос към българската духовност. През октомври 2021 г. зрителите на Българската национална телевизия гласуваха за свой любим български автор - Здравка Евтимова.

В интервю за "Стандарт" през март миналата година писателката сподели желанието си: "Да подадем ръка на мъдрите, знаещи хора от българското общество, които биха загърбили личната изгода, биха я изтласкали на втори, най-добре на последен план. А на първи план биха поставили именно жаждата, мечтата да изградят България като достойна европейска страна. България с образован народ, народ със самочувствие и знания. Имената на такива хора ще бъдат запомнени и записани в учебниците по история, които ще изучават българите на бъдещето".

Кои са надеждите й ли? Да се върне у нас свободата на словото, да имаме икономическа  свобода, както и да заемем достойното си място в настоящето. 

Антон

Разказ от Здравка Евтимова

           Антон беше решил докрай да се отпусне. Миналата вечер също бе прекарал с блондинка, като дори не си даде труд да запомни името й. Тя му беше казала, че е умирала седем пъти, Антон се бе престорил, че й вярва, но плитките сиви ивички по раменете и върху кожата на главата, когато разгърнеше косите й, говореха съвсем друго. Особено в косите ивичките бяха така нагъсто, че го побиваха тръпки - тази вероятно бе влизала в кабинките за регенериране не по-малко от дузина пъти, при това вероятно бе ползвала смърт категория "лукс" и след това си е позволила разточителни медицински процедури - тенът на кожата й издаваше баснословно скъп балсам.

      Антон бе изхвърлил нейния образ от своята видеотека, но възбудата от снощи още не го бе напуснала, затова реши да си угоди с още някоя блондинка тази вечер.  Знаеше, че удоволствия от подобен род  ще му костват почти две заплати, но усещаше - няма да премине здравния преглед този месец и ще го натикат в кабинката за умиране стандартен тип. След престоя в нея оставаха такива дълбоки сиви ивици навсякъде по кожата, че тялото изглеждаше сякаш съшито  от разноцветни парцали плат.

      Изглежда наистина бе роден под щастлива звезда, защото автоматът за осъществяване на интимен контакт го бе свързал с едно прелестно създание - русо, с разсеяни зелени очи, което поне на пръв поглед не подсказваше, че е стъпвало в кабина за смърт стандартен тип. Антон бе нетърпелив да отидат в мрачната хотелска стаичка, за която бе заплатил тлъста сума, но когато жената каза няколко думи, той усети неприятни тръпки по гърба си:

      - На теб смъртта ти отива, глупчо. Не прикривай ивичките. Прави лицето ти свирепо... Да знаеш, понякога завиждам на онези, които често минават през стандартните кабинки.

      Антон се поколеба. Можеше да я зареже - тази жена явно бе луда. Но като си помисли, че автоматът за интимен контакт вече е удържал от сметката му, се отказа. Русокосата вече бе започнала да го милва и това се оказа приятно.  "Луда или не, поне добре го прави, - помисли той. - И без това няма да я видя повече."

      Всъщност правилата за интимен контакт позволяваха партньорите отново да се срещат, но никой не го вършеше, би било твърде отегчително. Малката продължаваше да бъбри:

      - Представяш ли си, глупчо, понякога изкарвам цели шест месеца без да ми се налага да прибягвам до кабинките за смърт!

      Въпреки че минаваше за човек, който може да се владее, Антон видимо потрепери. Тази наистина беше луда. Всъщност Сева, единствената жена, чието име помнеше и за която понякога разпитваше колегите си дали случайно не са я срещали при някой интимен контакт, също бе луда. Толкова луда, че не можеше да мисли за нея и след това да не се напие като скот, прахосвайки няколко заплати напред.

      Сева - особено име, като го чу за пръв път й се подигра. Знаеше, че никога вече няма да я намери.

      - Шест месеца и никакви вируси в кръвта. Не хващам дори ревматизъм, нито диабет! Напълно съм здрава!

      Антон реши да не обръща внимание на бръщолевенето й. Знаеше - на земята бе невъзможно да се живее повече от месец, без да се прибегне до кабинките за смърт. Атмосферата беше наситена с хлор и вулкацити, белите дробове се разпадаха на 40-тия ден. Досегът с почвата превръщаше кожата в прах за седмица, водата започваше да обезцветява кръвта след месец, разбира се, ако я пиеш в малки дози. Така поне му бяха казвали - Антон никога не беше преживявал без кабинките повече от петнайсет дни.

      - Шест месеца без регенерация! - все пак простена той. - Къде работиш, малката?

      - В лабораторията по възкресяване - изчурулика тя. - Всичко при мен е така стерилно, навсякъде такава скука, че...

      Антон подсвирна. Лабораторията за възкресяване. Там можеха да попаднат само избрани хора. Но понякога и те изпитваха копнеж по брутални, примитивни типове и си правеха шеги като пускаха номерата си в обикновени автомати за интимен контакт. Какво пък - на човек му омръзва винаги да бъде в елита. Антон бе попаднал точно на такава жена. Значи би могъл да я попита...

      Страхуваше се. И все пак би могъл... Още е рано. Малко по-късно може би. Антон изруга. Веднъж заедно с двама свои колеги, точно седмица след като прибраха Сева с полицейската камионетка, той се опита да умре завинаги. Но разбира се - отново ги възкресиха и ги върнаха на работа. Обществото имаше нужда от златните им ръце и от безценния им опит, както коментираха по телевизията. Антон трудно понасяше обществото - тази банда от милион пъти регенерирани типове - и му се щеше никога да не го възкресяват и да не се връща в своята долнопробна кантора за продажба на сапуни и козметика на едро.

      Но какво да се прави - много по-евтино бе да регенерират болните типове и да ги пускат в мелницата на живота напълно здрави, отколкото да прочистват скапаната земя и кафявата тиня, която по навик наричаха вода. Така отпадаше необходимостта да се раждат деца, да се пилеят пари за болници, детски домове, училища.

     Хората възкръсваха регенерирани, запазили целия си опит, възвърнали напълно здравето си, като дори се хвалеха с предишните си болести, от които се бяха отървали.  До поредната смърт. Работеха с пълни сили. Жените запазваха опита си в секса - като тази кукличка тук. Това беше о кей. Истинска смърт просто не съществуваше. Но Антон адски мразеше да се връща в кантората си за продажба на сапуни на едро.

      - Глупчо! - издърдори русата развълнувано. - Веднъж направо щяха да ме изхвърлят от лабораторията. Знаеш ли защо?

      - Защо? - лениво откликна Антон.

      - От разсеяност задържах кръвната плазма на един тип под пряка слънчева светлина. Не можеш да си представиш какво стана като го регенерирахме! На гърдите на този идиот се появи рог! Взе да вилнее... разкъса корема на главния лекар, премаза няколко сестри... Големи емоции! Естествено, веднага ги регенерирахме.

      Антон усети как целият се напряга. Облиза устни с грапав език. Кръвта загърмя в слепите му очи.

      - Какво стана с онзи тип, с рога?

      - Ликвидирахме го - засмя се русата.

      - И после пак го пуснахте в регенератора?

      - О, не. Ликвидирахме го завинаги.

      Антон изстена. Русата нетърпеливо го целуна и взе да дрънка нещо успокоително.

     А той си мислеше за Сева - онази, лудата. "Искам да имам дете - беше казала тя на Антон. - Истинско дете. То ще бъде мое и твое. Аз ще се грижа за него. Моля те да ме скриеш някъде. В кантората ти за сапун." Отначало Антон отказа. После си рече - "Защо не?" - и заведе Сева в долнопробната си дупка. Така поне нямаше да дава пари за секс, докато я открият здравните инспектори. А детето се роди наистина. Отначало Антон мислеше сам да го убие, никога не бе чувал някъде да се е раждало дете и не можеше да си представи каква глоба щяха да му лепнат.

      Криеше Сева. Незаконно я бе прекарвал през кабинките за смърт. Не му се мислеше дори. Ами ако го пратят в базата за неблагонадеждни граждани на полюса? Трябваше да ликвидира малкото. Но не можа - откакто се роди то, кантората се промени. Бързаше като луд да се прибере. Луди пари даваше за пречистена вода. В края на краищата полицията откри Сева и бебето. Антон не можа да узнае кой го бе издал. Вероятно някой колега, който му мислеше доброто и искаше да му спести огромните неприятности в бъдеще.

      - В службата няма да повярват, че съм имал интимен контакт с такава личност като тебе - каза тихо той, а русата се изсмя.

      - Вземи това - каза тя и пъхна в ръката му сноп банкноти. - Така може би ще повярват.

      - Говореше се, че в лабораторията сте регенерирали някакво малко момче - подхвърли Антон. - Русокосата настръхна под ръцете му и той добави: - Може би не е уместно да приказвам за такива неща.

      - Да - изсмя се отново жената, успокоена вече. - Някакъв извратен тип си падал по подобни перверзии - искал бебе! Ха! Жената отказа да издаде името му. Жалко...

      Сева! - като огромна подводница заплува в ума на Антон. Сева не го беше издала. Разбира се, че не е бе. Ако беше им разказала всичко, веднага щяха да го изпратят на Сейкрид - там кабинките за смърт са такива, че след регенерацията те изкарват идиот. Но и от идиотите имаше полза - учените все пак трябваше да разполагат с материал за опитите, които извършваха по време на изследванията си.

      Сева не го беше издала. Луда, съвсем луда. Беше обещал цялата си годишна заплата на онзи, който му даде сведения за нея. Може би са я срещали при някой интимен контакт... Никой не му се обади. Търси я  в подземните станции на полюсите, където работеха неблагонадеждните, беше полудял от страх, че може да са я изпратили на Сейкрид, веднъж се записа доброволец за ремонта на базата там, но не я намери. Полудяваше от мисълта, че тя е при някой друг. Но все пак това беше за предпочитане, отколкото да знае, че не са я регенерирали и е изчезнала от света. Сева! Мила...

      - Какво! - изпищя от удоволствие русата. - "Мила" ли ме нарече? Ти си направо голям сладур.

      Мила... откъде му бе попаднала тази дума. Никой не я използваше от години.

       Сева. Сева. Сева.

      - Наистина ли сте регенерирали бебето? - подхвърли Антон.

      - Откъде накъде ще го регенерираме... Хм. Оставихме го да приключи само.

      - Да приключи само? Да... умре? -   Беше се сковал от страх пред тази дума. - Да умре завинаги?

     - Разбира се, глупчо - изсмя се русокосата и го погали по косата. - Дали ще ми повярват, че си ме нарекъл "мила"?

      Поне да беше целунал детето, преди да го вземат полицаите. Спомни си как предишния ден бе допрял за секунда бузата си до неговата. Беше налудничаво и хубаво. Беше хубаво. Все пак се бе надявал някога в живота си да види едно момче и да си каже - това е моето момче.  Беше се надявал. Но... ще видят те. Ще им покаже! Може би беше по-добре тогава Сева да го беше издала.

      Не. Сега е жив и ще им покаже.

      "Всичките, всичките ще видят!" - непрекъснато повтаряше Антон след като се раздели с русокосата хубавица. Ставите му не бяха в ред, сърцето отдавна не работеше както трябва и затова обезателно щяха да го регенерират. Както винаги Антон прилежно подготви кръвната си плазма. Само че този път, противно на всички указания, държа прозрачния съд под пряка слънчева светлина поне половин час.

      "Ще видят те, Сева!" Антон мразеше своята кантора за сапун повече от всякога.

      Първото му движение след преминаване на поредната смърт беше да посегне към гърдите си. "Сева, мила!" - прошепна той. Тази забравена, глупава дума. В средата на гърдите разтрепераните му, регенерирани пръсти напипаха остра, корава издатина.

            Това беше огромен, тежък рог.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com