Щабът на крушевските въстаници. Седнали отляво надясно: Тодор Павлов, Антиноген Хаджов, Тодор Христов, Тома Никлев, Никола Карев
- Всички документи на македонските революционни организации до 1944 г. са писани на литературен български език
- Предводителите й с трагична съдба, песен възпява славния войвода Питу Гули
Днес се навършват 120-годишни от Илинденско-Преображенско-Кръстовденското въстание, считано за връх в борбата за освобождение на останалите под турска власт български земи след Берлинския договор. Десетки години стремежът за единение със свободната българска държава е единствената надежда на стотици хиляди сънародници останали да живеят в гърчещата се в политически и икономически спазми Османска империя. Като най-ярки
- проявления на свободолюбивия български дух
в хода на въстанието може да се каже, че са обявяването на Крушевската и Странджански републики.
В началото на 1903 г. се провежда Солунският общ конгрес на ВМОРО, на който е взето решение за вдигане на въстание. По-късно то е наречено Илинденско, но ако трябва да се спазва историческата истина е най-правилно да се назовава Илинденско-Преображенско-Кръстовденско. Отделните революционни окръзи решават кога да започне бунтът в дадените територии. Така на Смилевския конгрес на Битолски окръг е решено въстанието да започне на 20 юли (2 август), Илинден. Началото на бойните действия в Одрински революционен окръг се определя на Конреса на Петрова нива за 6 август (19 август) Преображение Господне. По-късно Серският окръг решава да се вдигне на 14 септември (27 септември) Кръстовден. В хода на въстанието е провъзгласена
- първата република на Балканите
- Крушевската, макар и просъществувала само десет дни. За ръководители на бунта в Битолско са избрани Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев. Крушовският войвода Никола Карев, който е определен за член на Крушевското горско началство ще стане впоследствие първият организатор и ръководител на Крушевската република. За него в спомените си, посветени на македонските борби, Христо Силянов ще пише: "Още на 22 юли слезе в града Горското началство, начело с учителя Никола Карев - една благородна фигура, най-светлата личност в Крушевското въстание".
Крушево е център на едноименна община в северната част на Северна Македония и през 1903 г. е населено предимно с българи и власи, има известно количество гъркомани (българи и власи) и немного цигани. По това време в града има няколко училища и прогимназия. Крушево е освободено след координирано нападение върху казармата, пощата и общината. След превземането му в града се установява въстаническият щаб на района: Никола Карев, Никола Русински, Велко Марков, Гюрчин Наумов и Йордан Пиперката, към които впоследствие се присъединяват Петър Ацев, Тодор Павлов, Антиноген Хаджов и други. Общо в Крушево се събират около 750 въстаници, които са разделени в осем отряда. Републиката е
- обявена в семейния дом на фамилия Томалевски
в който днес се помещава "Музеят на Илинденското въстание и Крушевската република", като експозицията акцентира на чисто македонския характер на събитията.
За читателите ще припомня, че тримата братя Наум, Георги и Димитър Томалевски, които взимат дейно участие в събитията и в освободителното движение, прекарват остатъка от живота си в България. Сред интересните "артефакти" в експозицията е знамето на Крушевската република, на което на "македонски" е написано "Смрт или свобода", докато на оригинала, описан от четници, е пишело "Смърт или свобода". Друга интересна фалшификация е т.нар. "Крушевски манифест", също написан на "македонски", макар в 1903 г. този език още да не е бил кодифициран. Като текст въпросният манифест се появява двадесет години по-късно в издаденото в София произведение на Никола Киров-Майски "Илинден - Драма в пет действия; Картини из великото македонско въстание през 1903 год." Още в предговора авторът казва, че произведението е
- написано на "крушевски говор"
И макар да твърди, че такъв манифест е имало и той е един от авторите му, трябва да се отбележи, че всички официални документи на македонските революционни организации до 1944 г. са писани САМО на литературен български език. Въпросният текст е адресиран към турското население, на което се декларира че въстанието не е насочено срещу хората, имуществото и семействата им, а срещу турската държава, която е и техен неприятел. Всяка година на честванията в Крушево този манифест се цитира от официалните лица като пример за етническа и религиозна толерантност на Северна Македония, но винаги се пропуска важната подробност, че оригинал на този текст няма, много от участниците не си спомнят за него и че се появява две десетилетия по-късно в художествен, а не исторически труд.
Една от първите работи е да се избере Привременно правителство, а също така е свикан и Съвет на републиката от 60 члена - по 20 от всяка етно-религиозна общност - българска, влашка и гъркоманска. Правителството било съставено от 6 души - председател и завеждащ съдебното ведомство, касиер и завеждащ финансите, секретар и отговорник по реквизициите, градоначалник и ръководител на полицията, завеждащ прехраната и производството и завеждащ здравните грижи.
- Управата се настанила в едно от градските училища
над което веднага било издигнато кървавочервеното знаме на въстаниците. Организирана била болница с двама лекари, както и арсенал за поправка на оръжията и леярна за патрони.
Но радостта от свободата не трае дълго - на 12 август 15-хилядна турска войска, предвождана от Бахтияр паша, наближава Крушево. Въстаниците напускат града по нареждане на Главния щаб на въстанието с цел запазване на силите им за продължителна борба. Единствено влахът Питу Гули с отряда си не се подчинява на нареждането да напуснат позициите си и с думите "Няма ли свобода, има смърт!" повежда въстаниците си към местността Мечкин камен. По това време в прохода Слива настъпващите турски части застигат едно отделение от четиридесетима въстаници, предимно юноши от отряда на Тодор Христов. За да спечелят време останалите да се оттеглят, те приемат сражението. Въпреки увещанията на турските офицери да се предадат с аргумента, че са още почти деца, те се бият до последния човек. Пред тази смелост и жертвоготовност турският предводител Бахтияр паша заповядва на аскера си да им отдаде почест и разрешава на близките им да погребат телата по християнския обичай без да бъдат поругавани. Когато завършвал техният подвиг, започвал друг - този на
- защитниците на Мечкин камен
Мястото представлява скалисто плато, част от Баба планина. Да защитават мястото са останали 240 въстаници, 70 от които невъоръжени. Турските части настъпват от три страни и към 19 часа на 12 август твърдината е обкръжена от турски аскер и башибозук. Питу Гули държи пламенна реч, в която заповядва да се пестят мунициите и да се стреля чак когато врагът наближи. Един след друг падат знаменосецът Георги Димев и заместника му Нове Смугрев. Питу Гули също е прострелян смъртоносно в гърдите. Последните му думи са "Не бойте се, момчета! Турция ке падне! Приберете ми пушката!".
Започва ръкопашен бой и в суматохата войводите успяват да насочат въстаниците към Дълбока река и да се укрият в гората. На Мечкин камен загиват 40 въстаници. След сражението турците вилнеят няколко дена в Крушево като убиват 117 мирни жители, сред които 15 жени и 11 деца. Стотици момичета са изнасилени и близо 400 сгради и постройки са опожарени.
Известната песен "Море пиле, славей пиле", в чийто трети куплет се пее "Там се бие славен юнак,/ славен юнак, Питу Гули", се ражда малко след героичната смърт на войводата, като спонтанен израз на народна благодарност към подвига на този влах, обичал безумно до последния си дъх България. Тримата му сина отрасват в сиропиталище в Битоля и като баща си посвещават живота си на революционната борба. Шула Гули загива през 1913 г. в редовете на Македоно-одринското опълчение по време на Междусъюзническата война. Лакя Гули става един от най-приближените помощници на Тодор Александров във възстановяване на ВМРО, но през 1923 г. е заловен от югославската полиция и на следващата година е
- убит след изтезания в белградския затвор
Третият син Стерю Гули е кмет на село Алданци при българското управление във Вардарска Македония по време на Втората световна война. При завземането от комунистите на Крушево в началото на октомври 1944 г. се самоубива с думите "Нима пак ще ни мачка сръбски ботуш?" Не по-различна е и съдбата на ръководителя на Крушевската република Никола Карев. След погрома на въстанието успява да се изтегли към свободна България, където продължава революционната си дейност. През март 1905 г., предвождащ чета заедно с друг известен деец на ВМОРО Петър Ацев, отново навлизат в Македония, но скоро са подгонени от турски аскер и на 14 април загива в сражение край село Райчани. Тялото му е погребано в селото, но скопските власти го изравят през 1953 г. и пренасят в Крушево, а през 1990 г. тленните му останки отново са препогребани в нова гробница.
Трагична е и съдбата на двамата му братя - Георги и Петър. Георги взима дейно участие в Илинденското въстание и след потушаването му продължава революционната си дейност. Участва във войните за национално обединение, неколкократно е арестуван и малтретиран от турските, а по-късно и от сръбските власти. По време на българското управление на Вардарска Македония 1941-44 г. е кмет на Крушево. След войната е арестуван и осъден като фашист и колаборационист и заедно с племенника си е хвърлен в зандана Идризово, където е убит от сърбомани.
Петър Карев има аналогична съдба - отдава се революционна дейност, за която лежи нееднократно в затвора, а след 1944 г. е
- осъден заради етническата си принадлежност
в скалъпен процес и впоследствие според едни умира в затвора, а според други малко след като излиза на свобода. Но, всичко горенаписано не пречи на скопските власти всяка година по време на честванията на Илинденското въстание "да ровят костите" и оскверняват паметта на тези достойни българи с новоизфабрикуваната си история.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
