Доц. д-р Даниела Караангова
Напоследък законопроектите за управление на образователната система са по-скоро като deja vu от миналото, отколкото поглед към бъдещето.
ВИЖ ОЩЕ: Доц. д-р Даниела Караангова: “Безплатно” образование? 34 г. експерименти стигат
Много се изписа в последно време за системата на висшето образование в България. Като че ли се наблюдава стремеж от страна на правителството и политиците за разрешаване на проблеми, натрупани с десетилетия.
Пример за това са предложените промени, свързани с учебните такси, възнагражденията и развитието на академичния състав във висшите учебни заведения.
На пръв поглед всички тези идеи и инициативи изглеждат доста привлекателни и позитивни за масовия човек, а същевременно отхвърлени от академичното съсловие, което би било пряко засегнато от тях. Пред обществото се представя идеята, че сложните и комплексни проблеми имат прости решения. За съжаление обаче това съвсем не отговаря на истината. Дори напротив.
Простичкият въпрос, на който всеки един от нас следва да си отговори, e: Ако проблемите в образователната система могат да се решат толкова бързо и лесно - защо досега това не се случи?
Най-общо можем да кажем, че
качеството на образователния продукт и броят на висшите училища
са двата основни проблема, които българската държава прави заявки да разреши. Преди да разгледаме и анализираме методите и инструментите, чрез които смята да го направи, е редно да направим кратка ретроспекция защо и как се стигна дотук.
Проблемите на висшето образование в България започват преди повече от три десетилетия и противно на всеобщото схващане техният корен не е национален. Все още сред обществото ни битува виждането, че качеството на образование е било многократно по-високо по време на социализма, а след края му е паднало драстично. Няма да забравя преди години един от моите научни ръководители в университета в Саутхемптън -проф. Хонг Буй, ми сподели следното, когато разбра, че ще посветя научната си работа на проблемите на българското образование. Тя беше шокирана от спада на качеството на висшето образование в България, защото, според нейните думи, най-умните и успели хора в бизнеса и държавното управление във Виетнам в момента са възпитаници именно на нашите родни университети. От сегашна гледна точка това звучи невероятно, да не кажа фантастично.
Какви са причините за това разминаване между качеството и състоянието на образованието преди и сега? Те могат да се обобщят в две категории:външни и вътрешни.
Външните са свързани с геополитическата обстановка и процеси в света по онова време. Образованието в България бележи разцвета си по време на Студената война, представляваща
"битка за ума и сърцата на хората"
между двата основни противника в лицето на САЩ и СССР. Образованието и науката са основното бойно поле на това противопоставяне.
Като вътрешен фактор бихме могли да посочим издигането на образованието и образоваността в обществена ценност. Какво имам предвид под ценност?
На първо място, уважението и почитта към учителите и образованите хора.
На второ място, усещането в обществото, че ученето и предприемчивостта са гаранция за успех и обществено издигане.
Последно, но не по важност, стремежът към знание като ключов елемент при формирането на самочувствието на индивида.
Вероятно читателят вече си е дал сметка, че към днешна дата образованието не само не е ценност, но действителността, в която живеем, е точна противоположност на всяко едно от горе изброените. Стремежът към знание е вид духовна потребност, която днес масово е заменена от материализъм и хедонизъм. Човешкото същество обаче не е направено само от кал и не може да живее без храна за ума и душата, каквото е знанието.
Наред с положителните аспекти, характеризиращи състоянието на образователната система по онова време, е редно да очертаем и някои силно негативни елементи, сред които централизирания подход и политизирането в управлението ?.
Централизираният "top-down" подход
(превод от английски, отгоре надолу) следва схемата - политиките са спуснати отгоре, а решенията се вземат далеч от онези, към които са насочени. Този подход се свързва основно с упражняването на контрол и ограничаването на възможността за инициатива и свобода на действие.
Едно от големите предизвикателства на този модел също е и адаптирането на националния дневен ред към местните реалности. Както и за
адаптиране на европейския дневен ред към националната действителност
Така например, днес всички говорим за внедряването на иновации и изкуствен интелект в образованието, което в големите градове звучи естествено, но не така стои въпроса в дълбоката провинция.
Етапите на развитие и философията на висшето образование съвсем логично следват динамиката на историческото време. А днешните реалности имат корени, които можем да открием още с настъпването на процеса на глобализация след края на Студената война. Това е период, при който неолибералният модел увеличава многократно достъпа до висше образование. Това от своя страна води след себе си до "масификация" и "експанзия" на висшите училища в по-голямата част на земното кълбо. С прости думи това означава повишен брой на университети, специалности и занижени критерии при прием на студенти.
Резултатът от всичко това е значително повишаване на броя на завършилите висше образование, но същевременно и спад на качеството му, както у нас, така и навън, независимо от постоянното увеличаване на инвестициите и реформите в сектора.
Състоянието на образованието към днешна дата е повлияно както от глобализацията, така и от настъпващата вече четвърта индустриална революция, в чийто център са високите технологии, дигитализацията и иновациите. Това от своя страна изисква нов и адекватен за времето си подход на управлението му.
Страните от бившия Източен блок се оказаха в среда на капиталистическа конкуренция, в която нямаха нито ресурсите, нито уменията, нито опита да се справят. Да не говорим за симбиозата между научните центрове на университетите и индустрията в развитите и бързо развиващите се страни, чиито икономики са построени на базата на знанието и науката - като САЩ, Германия и Япония.
След падането на социализма у нас през 1989г., опит за демократизиране на висшето образование бе направен под формата на предоставяне на
управленска автономия на висшите училища
Световните тенденции изискват от висшите училища да бъдат предприемчиви, гъвкави, иновативни и конкурентноспособни. Самата конкуренция пък се измества от национално към глобално ниво, особено след присъединяването ни към Европейския съюз, позволяващо на голям брой български деца да следват в чужбина.
Неоспорим факт е, че "top-down" подходът и централизираното управление задушаваха възможността за иновации и самоинициатива, а също така намаляваха конкурентоспособността. Поради тази причина в последните десетилетия бе възприет и
алтернативният подход "bottom up"
(превод от англ., отдолу нагоре), който акцентира върху децентрализацията при управлението.
Решенията главно се вземат от тези, които работят по конкретен проект или в конкретна организация и най-вече, които в действителност ще бъдат засегнати пряко от тях.
Длъжни сме да отбележим, че и този управленски подход крие известни рискове, тъй като почива основно върху идеята за сътрудничество и зависи от предприемчивостта на висшия и среден мениджмънт на съответния университет. Като учен не съм привърженик на идеята за идеални и универсални модели, тъй като в реалността такива не съществуват.
Силно тревожна обаче е философията на проектореформата, при която се предвижда възнаграждението на академичния състав да се определя на твърда минимална щатна база плюс допълваща субсидия, която да се одобрява лично от министъра на образованието, който и да е той.
Така, на практика, възнагражденията на преподавателите се определят не на организационно управленско ниво, а на принципа на централизираното управление. Тоест, решенията се вземат далеч от засегнатите лица, Нещо повече - министърът на образованието и науката ще има право на контрол върху щата в университетите както по отношение учебно преподавателската, така и на научно-изследователската дейност.
Казано на прост език. Министърът по дефиниция не е експерт, а политическа фигура. Затова съществува реална опасност неговите пристрастия да бъдат определящи при разпределянето на този допълнителен финансов ресурс, който от своя страна да се превърне в
инструмент за контрол и влияние върху университетите и академичния състав
Това е опасна философия, която контрастира както на идеята за демокрация, така и на принципите за академична свобода и предприемчивост.
Някои вероятно биха изразили мнението, че подобна промяна едва ли ще бъде реализирана предвид политическата нестабилнос. Но тук въпросът е друг, а именно - подобни идеи и мислене, които напомнят за ерата на тоталитаризма, да бъдат отхвърлени и изкоренени навреме.
Образователната система се нуждае от демократизация на модела на управление. В нея има изключителни учени, преподаватели и въобще личности, които не стоят по-ниско от чуждестранните си колеги.
Крайно време е именно тези неформални лидери да бъдат привлечени да вземат дейно участие в процеса по реформиране на база сътрудничество и лична инициатива. Нещо повече, освен общоприетата държавна рамка, всеки университет може да предложи мерки и механизми на управление на принципа "отдолу-нагоре", подходящи конкретно за него.
Принципът на демократичното държавно устройство свежда ролята на държавата до създаването на добра и ефективна нормативна рамка, кактио и благоприятна среда за предприемачески инициативи.
Университетът по дефиниция е символ на интелектуалната свобода. Затова и всеки умишлен или неумишлен опит за намеса и нарушаване на този принцип е опасен за демокрацията и държавността.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
