Kъщата на Георги Мавриди, наречена на името на Ламартин, е построена през 1829 г. на ъглов парцел, граничещ с три улици в Пловдив. Разположението й е доста особено, което е причина и архитектурата й да е от по-особен тип.
Днес възрожденското здание се издига на самия връх в Стария град. Съществуват интересни истории за престоя на Ламартин, който в действителност е съвсем кратък - едва 3 дни. Тогава известният френски поет и политически деец все още се занимава само с дипломация, а гласност на своя поетичен талант дава значително по-късно. Прочут с пътуванията си из Ориента, Ламартин обикаля далечни земи и през 1833 г., връщайки се от дълго пътешествие, отсяда в Цариград. Придвижва се с голям керван, заедно с жена си, свитата и багаж. Освен това с тях е имало и двама татари, които са предхождали свитата, като единият от тях винаги е трябвало да тръгне няколко часа преди другите, за да подготви местата за нощуване. Домакинът, който ги посрещнел, е имал грижата да приготви храната и фураж за 30 коня. Пътуването на Ламартин от Цариград до Одрин не е представлявало голям интерес за него. От Одрин до Пловдив французинът пътува 3 дни. Близо до градa забелязва препускащи към него конници. Единият от тях - грък по рождение, достига пръв и докосва дрехата на поета, което означавало, че трябва да отседне в неговата къща.
Ламартин е изключително впечатлен от посрещането. Пристигането му в града е грандиозно събитие. Много хора се стичат да го посрещнат. Къщата, в която отсяда, той описва като изящна и просторна, с 24 прозореца и европейска мебелировка. Там пристигат да го приветстват градоначалникът и други знатни хора в града. Поетът описва изключителното благородство и любезност на собственика Мавриди. В дома музей се помещава експозиция на фотоалбуми, бюст на поета и карта с маршрута на пътуването на Ламартин през България. Музеят се намира на ул. "Княз Церетелев" номер 19.
Сградата на върха на Трихълмието е сочена за една от емблемите на града и е включена в брошурите за туристи. За жалост обаче от години от нея са останали само стените и две табели, които насочват хилядите туристи кой е отсядал в този дом. На първата, която е по-малка и е от камък, пише, че тук е пренощувал дипломатът Ламартин. На другата е посочено, че 170 години след сънародника си поет тук е бил и президентът Франсоа Митеран. Двете плочи събират тълпи от туристи всеки ден.
Малцина обаче са тези, които пожелават да влязат вътре,
защото стаите са потънали в нищета и мрак. Абсурно е, но дори стаята на Ламартин не се поддържа, а с нея започва разходката в иначе впечатляващия като размери дом. По стените на стаята на поета има окачени и избелели снимки, на които не личи нищо. Маса и няколко потънали в прах столове, три скъсани книги за мнения, впечатления и препоръки за гостите и няколко издания стихове на Ламартин, които са поставени под стъкло, също прашясало. Подобно е положението в останалите стаи. Целият дом тъне в пълен мрак, тъй като няма останали здрави осветителни тела.
С едно изречение ситуацията може да се обобщи с думите, че от Татово време в красивата къща не е инвестиран нито лев за ремонт и поддръжка. Много отдавна - в средата на 70-те години на миналия век, сградата е изградена почти наново. Запазено е единствено старото мазе. Тогава държавата я предоставя на Съюза на българските писатели като творческа база. Съответно съюзът я обзавежда със старинни мебели, които макар и имитация, са подходящи за интериора. Къщата се използва за спане и пребиваване от хора на изкуството, като една единствена стая е обособена за музейна експозиция - стаята на Алфонс дьо Ламартин.
Още в първите години на нейното използване обаче възниква напрежение сред писателската общност. Софийските велможи от Съюза на българските писатели я обсебват като хотел - база в Пловдив, за прекарване на уикенда или като транзитна спалня за път на морето. А пловдивските им колеги надзъртат отвън и малцина са избраниците, които са удостоени с честта да използват базата. Като легенда се носи още приказката, че цял цех в Асеновград е изработвал легла за тази къща. За къщата още през 80-те години на ХХ век разказва цветно в репортажите си Велислава Дърева. Но идва революционната 1989 г. По заповед на тогавашния председател на Съюза на българските писатели Николай Хайтов от къщата са изнесени по-ценните мебели, килими и картини. Съдбата на вещите така и си остава неизвестна. След като Съюзът си взема имуществото, къщата е предоставена на Дружеството на пловдивските художници - през 1990-1991 г. Статутът на творческа база се запазва. Но финансирането от държавата е прекратено.
От тогава - 90-те години на миналия век, до ден днешен в къщата не е инвестиран нито един лев. Или ако е имало някаква финансова инжекция, документи за това липсват - нито справки, нито фактури. Единствените финансови разписки са такса нощувка от време на време.
Къща "Ламартин" продължава да бъде спалня и днес. Идват гости, предимно преподаватели от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство и от Пловдивския университет.
Това са смелчаци, които не се страхуват от духове в старата къща,
коментират колегите им.
Таксата за нощувка е партньорско дарение, харчена целево - за да се изперат чаршафите, да има светеща крушка и да тече вода в тоалетната.
Списъкът от желаещи да преспят в нея е четирима-петима на месец. А приходът от тях е едва 40-50 лв. - крайно недостатъчно, за да осигурят каквато и да било поддръжка.
Единственият по-сериозен приход за стопаните - Дружеството на пловдивските писатели, е субсидията от общината - 6000 лв., полагаща се на организацията. Тя ги използва за хонорари на счетоводител, за срещи с автори, за премиери и представяния на книги и за най-елементарна техническа поддръжка - осветителни крушки примерно, сапун и тоалетна хартия.
Единственият чар на мястото са обстановката, дворът, тишината на тепето и може би... духът на Ламартин. Легендата разказва, че призракът на френския поет боец бродел в къщата, но се явявал само на талантливите му сънародници.
Евелина Здравкова
Ели Куманова
Наричали я "Цветето на Джамбазтепе"
Къщата е обявена за народна старина с протокол номер 48 през 1927 г. и е регистрирана в Държавен вестник номер 221. Впоследствие с промяна на законодателството и терминологията през 1963 г. е декларирана, а през 1995 г. вече е регистрирана като архитектурен строителен художествен и исторически паметник на културата от национално значение. Реставрирана е през 1954 и през 1971 и 1975 г. Тази фактология говори за това, че къщата е забелязана като високостойностен обект още в началото на миналия век и е една от първите в списъка сгради "Недвижимо наследство" в Пловдив. Сградата е на почти 190 г., притежава архитектурни достойнства, има богата художествена украса, орнаментирани тавани и алафранги. Освен това е на ключово място на едно от най-високите места в града. Навремето туристите по списък са водени в къща "Ламартин", защото е била задължителен обект в разходката на туроператорите. Наричали са я "Цветето на Джамбазтепе".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
