Семейството е отвратително - убива свободата, казва асът на световното кино в сензационната автобиография "Просто така се случи"
"Просто така се случи", сензационната автобиография на Жерар Депардийо, излиза на българския книжен пазар на 9 юли със знака на "Хермес". В нея великият актьор допуска публиката в своя най-интимен свят. Неслучайно тя е определена от престижното френско списание "Льо Поан" за една от най-добрите за 2014-а. Само месец след издаването й във Франция са продадени над 100 000 екземпляра.
Жерар Депардийо е роден през 1948 г. в планинското градче Шатору. Той е третото от шестте деца в бедното семейство на неграмотен леяр. Когато става на 10, го гонят от училище, защото родителите му не могат да си позволят таксата от 5 франка. Жерар израства на улицата и става хулиган. Той се изхранва, като джебчийства, проституира и разравя гробове, за да ограбва бижутата и ценните вещи на покойниците. Влиза в затвора заради кражба на кола, но прекарва там само три седмици. На 16 заминава за Париж с приятеля си Мишел Пилорже и се запалва по театъра. Талантът му не остава незабелязан и той работи усърдно, за да навакса пропуските си.
Филмът "Валсиращите" (1974) с негово участие постига огромен успех и му носи слава и пари. Проправя пътя му към големите роли и му позволява да работи с най-добрите френски и световни режисьори. Кариерата му обхваща четиридесет и три години и над сто и осемдесет филма. Носител е на две награди "Сезар" - най-високото отличие за актьорско майсторство във Франция. Номиниран е за "Оскар" за превъплъщението си в Сирано дьо Бержерак в едноименния филм и печели "Златен глобус" за най-добър комедиен актьор за първата си англоезична роля в "Зелената карта". Освен с кино и театър, Депардийо се занимава и с производство на вино и проектиране на кухни и бани.
Скандалният му личен живот и решението да стане руски гражданин го превръщат в любимец на медиите. Извънреден данък върху най-богатите французи, въведен от правителството на Франсоа Оланд през 2012 г., го принуждава да напусне родината си и да потърси убежище в Белгия. Твърди, че никога не се е интересувал от парите, но смята, че данъкът е несправедлив. Запознава се с Путин, двамата започват да си пишат писма - превеждани съответно на руски и френски- и постепенно се сближават. Смята, че политикът е харесал у него хулиганския му нрав и факта, че "могат да ме намерят мъртвопиян на тротоара". На 3 януари 2013-а Депардийо става руски гражданин, след като Владимир Путин подписва специален указ за целта.
Великолепният актьор разкрива душата си още на първата страница, помагайки ни да видим света през неговите очи. Очите на дете, което не е трябвало да се ражда. Не е имало какво да губи, защото не е притежавало нищо - и непрестанно е предизвиквало съдбата. Вярвайки единствено в себе си...
Седемнайсетгодишният хулиган става актьор случайно. Досегът с изкуството го променя. Помага му да изрази себе си, да освободи неизчерпаемата си енергия. И да се превърне в независим човек без предразсъдъци.
Жерар Депардийо не зачита правилата. Слуша единствено вътрешния си глас, който определя пътя, начина на живот и възгледите му.
В "Просто така се случи" той разказва за тежкото си детство, за трудните отношения с жените и наследниците си. За страстта си към виното, необикновеното приятелство с Владимир Путин и скандалното решение да стане руски гражданин. Депардийо споделя с читателите най-големите си страхове. И своята представа за щастие: да живееш за мига, на предела на възможностите си и да не спираш да мечтаеш.
"Никога не бих казал: "Бутилката няма значение, важно е да се напием", по-скоро: "Дайте ми тази бутилка, за да се опияня от неизвестното".
За детството
Израснах на улицата и точно там се научих да чета и да пиша, а не в училище. Улицата не прощава нищо, трябва да вярваш в добрата си съдба и да разчиташ единствено на себе си.
Жерар Депардийо: Веднага се сдушихме с Путин
Семейството е отвратително - убива свободата, казва асът на световното кино в сензационната автобиография "Просто така се случи"
"Просто така се случи", сензационната автобиография на Жерар Депардийо, излиза на българския книжен пазар на 9 юли със знака на "Хермес". В нея великият актьор допуска публиката в своя най-интимен свят. Неслучайно тя е определена от престижното френско списание "Льо Поан" за една от най-добрите за 2014-а. Само месец след издаването й във Франция са продадени над 100 000 екземпляра.
Жерар Депардийо е роден през 1948 г. в планинското градче Шатору. Той е третото от шестте деца в бедното семейство на неграмотен леяр. Когато става на 10, го гонят от училище, защото родителите му не могат да си позволят таксата от 5 франка. Жерар израства на улицата и става хулиган. Той се изхранва, като джебчийства, проституира и разравя гробове, за да ограбва бижутата и ценните вещи на покойниците. Влиза в затвора заради кражба на кола, но прекарва там само три седмици. На 16 заминава за Париж с приятеля си Мишел Пилорже и се запалва по театъра. Талантът му не остава незабелязан и той работи усърдно, за да навакса пропуските си.
Филмът "Валсиращите" (1974) с негово участие постига огромен успех и му носи слава и пари. Проправя пътя му към големите роли и му позволява да работи с най-добрите френски и световни режисьори. Кариерата му обхваща четиридесет и три години и над сто и осемдесет филма. Носител е на две награди "Сезар" - най-високото отличие за актьорско майсторство във Франция. Номиниран е за "Оскар" за превъплъщението си в Сирано дьо Бержерак в едноименния филм и печели "Златен глобус" за най-добър комедиен актьор за първата си англоезична роля в "Зелената карта". Освен с кино и театър, Депардийо се занимава и с производство на вино и проектиране на кухни и бани.
Скандалният му личен живот и решението да стане руски гражданин го превръщат в любимец на медиите. Извънреден данък върху най-богатите французи, въведен от правителството на Франсоа Оланд през 2012 г., го принуждава да напусне родината си и да потърси убежище в Белгия. Твърди, че никога не се е интересувал от парите, но смята, че данъкът е несправедлив. Запознава се с Путин, двамата започват да си пишат писма - превеждани съответно на руски и френски- и постепенно се сближават. Смята, че политикът е харесал у него хулиганския му нрав и факта, че "могат да ме намерят мъртвопиян на тротоара". На 3 януари 2013-а Депардийо става руски гражданин, след като Владимир Путин подписва специален указ за целта.
Великолепният актьор разкрива душата си още на първата страница, помагайки ни да видим света през неговите очи. Очите на дете, което не е трябвало да се ражда. Не е имало какво да губи, защото не е притежавало нищо - и непрестанно е предизвиквало съдбата. Вярвайки единствено в себе си...
Седемнайсетгодишният хулиган става актьор случайно. Досегът с изкуството го променя. Помага му да изрази себе си, да освободи неизчерпаемата си енергия. И да се превърне в независим човек без предразсъдъци.
Жерар Депардийо не зачита правилата. Слуша единствено вътрешния си глас, който определя пътя, начина на живот и възгледите му.
В "Просто така се случи" той разказва за тежкото си детство, за трудните отношения с жените и наследниците си. За страстта си към виното, необикновеното приятелство с Владимир Путин и скандалното решение да стане руски гражданин. Депардийо споделя с читателите най-големите си страхове. И своята представа за щастие: да живееш за мига, на предела на възможностите си и да не спираш да мечтаеш.
"Никога не бих казал: "Бутилката няма значение, важно е да се напием", по-скоро: "Дайте ми тази бутилка, за да се опияня от неизвестното".
За детството
Израснах на улицата и точно там се научих да чета и да пиша, а не в училище. Улицата не прощава нищо, трябва да вярваш в добрата си съдба и да разчиташ единствено на себе си.
За децата
Исках да дам на децата си свобода, с каквато и аз самият разполагах, но смятам, че за тях е било много тежко да бъдат свободни в сянката на човек като мен, който прекарваше времето си в хвърляне на предизвикателства към порядъчните хора, като им показваше неща, които не искаха да виждат, и им говореше за неща, за които не искаха да чуват... А на всичкото отгоре съм приятел на диктатори, защото съм вечерял с Фидел Кастро и съм бил поканен на прием при Путин. И двамата са ми приятели, така е. И какво от това? Ужасяващото е, че тези хора не са разбрали нищо. Истината е, че не съм се променил нито на йота, откакто бях на дванайсет. Продължавам да живея по същия начин, сприятелявам се с когото си искам, само че това се отразява зле на децата ми.
За семейството
С никоя от трите жени, които ми родиха деца, не успях да създам истинско семейство. Не ми харесва идеята за семейство. Семейството е отвратително, то убива свободата, убива желанията, убива мечтите, това е една лъжа. Много прилича на кадрите от телевизията, които мамят зрителя. Самата идея за семейство е лъжа. То претендира за истина, изглежда като такава, но пропъжда същността ти и я ликвидира. Семейството е една гадория, това е филоксерата на живота, гъба, която погубва всичко.
За актьорството
Аз не мечтая да съм актьор, ето това не разбират другите. Аз мечтая да оцелявам. Започнах да се занимавам с актьорство, за да се отърва от невежеството си, бих могъл да правя и друго, но това ми попадна случайно, не съм го избирал. Нямах нищо, трябваше да си размърдам задника. Не го правех, за да имам всичко, това не ме интересува. Но животът ме интересува, дявол го взел! Това, което ме вълнува, са безкрайните изненади, поднасяни от живота. Безспир!
За себе си
Все ми е едно, не съм тук, за да съдя кое е истинско и кое - фалшиво. Само се опитвам да обясня как аз усещам нещата, как нося в себе си онези, за които казват, че са изчезнали завинаги.
И изобщо не ми пука какво ще говорят другите за мен: "Той е луд, той е тъп, той е маниак, освен това е дебел и смърди..." Оставям ги да си говорят каквото си искат, знам, че са заблудени и че всички живеем в един фалшив свят.
Загърбил съм всичко, принадлежащо на миналото, живея в настоящето, за мига.
Наричат ме лактьоръты. Но аз не съм единствено актьор, аз съм жив човек. Вярно е, че играя с лекота, но освен това имам още десет хиляди други умения, защото се интересувам от всичко.
Обичам Русия
Днес се случва така, че дразня околните с неща, които не разбирам, но точно те показват колко съм различен от всички онези, които ме критикуват по вестниците. Обичам Русия, приятел съм с Путин, чувствам се гражданин на света толкова, колкото и французин, и не смятам, че вредя някому със свободния си избор да живея където поискам и да обичам когото поискам. Нито преча на другите, като си разбивам мутрата с мотора, защото съм карал пиян - това си е моя работа и само мен ме боли. Така че да ме оставят да си живея живота, както го разбирам, и с когото искам, както навремето в Шатору, когато на никого не му пукаше за мен.
Ако с Путин се "сдушихме" веднага щом се запознахме, то стана, защото и двамата сме могли да свършим като непрокопсаници. Мисля, че той веднага хареса у мен хулиганския ми нрав, това, че мога да пикая в самолет, да ударя с глава някой папарак или да ме намерят мъртвопиян на тротоара. От разговорите ни с него разбрах, че и той е изплувал от нищото и когато е бил на петнайсет, никой не давал пукната пара за него, също като за мен.
За първи път се срещнахме през пролетта на 2008-а в Санкт Петербург, за представянето на колекцията на Ростропович в Константиновския дворец.
Частната колекция на виолончелиста Мстислав Ростропович и съпругата му Галина Вишневская се състои предимно от платна на руски художници и бе купена от Алишер Усманов - олигарх, който я дари на Русия. Путин беше дошъл да открие изложбата, аз бях сред гостите. Веднага видях, че не разбира нищо от живопис и въобще от изкуство, и това ме впечатли. Отгатнах, че този човек се е изграждал сам, отидох при него и се разговорихме. Той обича историята. Говорихме за
Френската революция, за Дантон, за кампанията на Наполеон и си обещахме пак да се срещнем.
Започнах да му пиша. Много е лесно - аз говоря и едно момче записва казаното от мен на компютъра, после друг го превежда на руски и писмото ми се озовава на бюрото на Путин. В писмата си му разказвам всичко, като на стар приятел, това го забавлява и той ми отговаря. Много се беше развълнувал, когато през 2010-а от Залцбург му писах, че чета либретото на "Иван Грозни" на Прокофиев, затова при следващото ми пътуване до Москва ми разказа историята на родителите си, как майка му като по чудо е оцеляла по време на Ленинградската блокада и благодарение на това той, Владимир, се е родил през 1952 г. Всеки от нас по свой начин е дошъл на белия свят като по чудо: той - въпреки бомбите на Вермахта, а аз - въпреки куките на майка ми.
През войната баща му работел в болница. Една вечер се прибрал вкъщи и заварил блока, в който живеели, улучен от бомба. Санитари изнасяли тела изпод отломките. Той се втурнал трескаво да издирва жена си и я открил. "Ще я занеса в болницата" - казал на един от санитарите. "Няма смисъл, ще умре по пътя." Но той все пак я занесъл в болницата и лекарите я спасили.
Путин е израсъл в Ленинград в бедно работническо семейство. Анатолий Собчак (бъдещият кмет на Санкт Петербург, избран през 1991 г.) е човекът, който го е спасил от съдбата на престъпник. Навремето Собчак е бил преподавател по право. Путин ми разказа как при запознанството им Собчак решил да го привлече към реда и дисциплината, като използва един изпитан метод - от бандитите често стават прекрасни ченгета. И той избрал този път, който го довел до КГБ.
Прочетох, че съм бил приятел на диктатор. Путин бил диктатор. Не разбирам от политика, със сигурност плещя доста глупости, но за мен диктатор може да бъде наречен Ким Чен Ун, не и Путин. Виждали ли сте физиономиите на момичетата от "Пуси Райът" на излизане от затвора? Човек би казал, че идват от модно дефиле, гримирани, начервени, с издути бузи... По дяволите, дайте ми адреса на затвора, от който хората излизат в такова цветущо здраве!
Исках да дам на децата си свобода, с каквато и аз самият разполагах, но смятам, че за тях е било много тежко да бъдат свободни в сянката на човек като мен, който прекарваше времето си в хвърляне на предизвикателства към порядъчните хора, като им показваше неща, които не искаха да виждат, и им говореше за неща, за които не искаха да чуват... А на всичкото отгоре съм приятел на диктатори, защото съм вечерял с Фидел Кастро и съм бил поканен на прием при Путин. И двамата са ми приятели, така е. И какво от това? Ужасяващото е, че тези хора не са разбрали нищо. Истината е, че не съм се променил нито на йота, откакто бях на дванайсет. Продължавам да живея по същия начин, сприятелявам се с когото си искам, само че това се отразява зле на децата ми.
За семейството
С никоя от трите жени, които ми родиха деца, не успях да създам истинско семейство. Не ми харесва идеята за семейство. Семейството е отвратително, то убива свободата, убива желанията, убива мечтите, това е една лъжа. Много прилича на кадрите от телевизията, които мамят зрителя. Самата идея за семейство е лъжа. То претендира за истина, изглежда като такава, но пропъжда същността ти и я ликвидира. Семейството е една гадория, това е филоксерата на живота, гъба, която погубва всичко.
За актьорството
Аз не мечтая да съм актьор, ето това не разбират другите. Аз мечтая да оцелявам. Започнах да се занимавам с актьорство, за да се отърва от невежеството си, бих могъл да правя и друго, но това ми попадна случайно, не съм го избирал. Нямах нищо, трябваше да си размърдам задника. Не го правех, за да имам всичко, това не ме интересува. Но животът ме интересува, дявол го взел! Това, което ме вълнува, са безкрайните изненади, поднасяни от живота. Безспир!
За себе си
Все ми е едно, не съм тук, за да съдя кое е истинско и кое - фалшиво. Само се опитвам да обясня как аз усещам нещата, как нося в себе си онези, за които казват, че са изчезнали завинаги.
И изобщо не ми пука какво ще говорят другите за мен: "Той е луд, той е тъп, той е маниак, освен това е дебел и смърди..." Оставям ги да си говорят каквото си искат, знам, че са заблудени и че всички живеем в един фалшив свят.
Загърбил съм всичко, принадлежащо на миналото, живея в настоящето, за мига.
Наричат ме лактьоръты. Но аз не съм единствено актьор, аз съм жив човек. Вярно е, че играя с лекота, но освен това имам още десет хиляди други умения, защото се интересувам от всичко.
Обичам Русия
Днес се случва така, че дразня околните с неща, които не разбирам, но точно те показват колко съм различен от всички онези, които ме критикуват по вестниците. Обичам Русия, приятел съм с Путин, чувствам се гражданин на света толкова, колкото и французин, и не смятам, че вредя някому със свободния си избор да живея където поискам и да обичам когото поискам. Нито преча на другите, като си разбивам мутрата с мотора, защото съм карал пиян - това си е моя работа и само мен ме боли. Така че да ме оставят да си живея живота, както го разбирам, и с когото искам, както навремето в Шатору, когато на никого не му пукаше за мен.
Ако с Путин се "сдушихме" веднага щом се запознахме, то стана, защото и двамата сме могли да свършим като непрокопсаници. Мисля, че той веднага хареса у мен хулиганския ми нрав, това, че мога да пикая в самолет, да ударя с глава някой папарак или да ме намерят мъртвопиян на тротоара. От разговорите ни с него разбрах, че и той е изплувал от нищото и когато е бил на петнайсет, никой не давал пукната пара за него, също като за мен.
За първи път се срещнахме през пролетта на 2008-а в Санкт Петербург, за представянето на колекцията на Ростропович в Константиновския дворец.
Частната колекция на виолончелиста Мстислав Ростропович и съпругата му Галина Вишневская се състои предимно от платна на руски художници и бе купена от Алишер Усманов - олигарх, който я дари на Русия. Путин беше дошъл да открие изложбата, аз бях сред гостите. Веднага видях, че не разбира нищо от живопис и въобще от изкуство, и това ме впечатли. Отгатнах, че този човек се е изграждал сам, отидох при него и се разговорихме. Той обича историята. Говорихме за Френската революция, за Дантон, за кампанията на Наполеон и си обещахме пак да се срещнем.
Започнах да му пиша. Много е лесно - аз говоря и едно момче записва казаното от мен на компютъра, после друг го превежда на руски и писмото ми се озовава на бюрото на Путин. В писмата си му разказвам всичко, като на стар приятел, това го забавлява и той ми отговаря. Много се беше развълнувал, когато през 2010-а от Залцбург му писах, че чета либретото на "Иван Грозни" на Прокофиев, затова при следващото ми пътуване до Москва ми разказа историята на родителите си, как майка му като по чудо е оцеляла по време на Ленинградската блокада и благодарение на това той, Владимир, се е родил през 1952 г. Всеки от нас по свой начин е дошъл на белия свят като по чудо: той - въпреки бомбите на Вермахта, а аз - въпреки куките на майка ми.
През войната баща му работел в болница. Една вечер се прибрал вкъщи и заварил блока, в който живеели, улучен от бомба. Санитари изнасяли тела изпод отломките. Той се втурнал трескаво да издирва жена си и я открил. "Ще я занеса в болницата" - казал на един от санитарите. "Няма смисъл, ще умре по пътя." Но той все пак я занесъл в болницата и лекарите я спасили.
Путин е израсъл в Ленинград в бедно работническо семейство. Анатолий Собчак (бъдещият кмет на Санкт Петербург, избран през 1991 г.) е човекът, който го е спасил от съдбата на престъпник. Навремето Собчак е бил преподавател по право. Путин ми разказа как при запознанството им Собчак решил да го привлече към реда и дисциплината, като използва един изпитан метод - от бандитите често стават прекрасни ченгета. И той избрал този път, който го довел до КГБ.
Прочетох, че съм бил приятел на диктатор. Путин бил диктатор. Не разбирам от политика, със сигурност плещя доста глупости, но за мен диктатор може да бъде наречен Ким Чен Ун, не и Путин. Виждали ли сте физиономиите на момичетата от "Пуси Райът" на излизане от затвора? Човек би казал, че идват от модно дефиле, гримирани, начервени, с издути бузи... По дяволите, дайте ми адреса на затвора, от който хората излизат в такова цветущо здраве!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
