Защо американският президент Джо Байдън идва в Европа? Започващата в петък среща на групата на най-развитите държави, известна като Г-7, е сред най-коментарните теми в западния печат. Ето анализа на "Гардиън", публикуван в БТА.
Джо Байдън прекоси Атлантика, носен от вълна на добра воля. Защото след 4 години с Доналд Тръмп европейските лидери са благодарни дори и за самия факт, че сега САЩ имат президент, който вярва в демокрацията и разбира дипломацията. В своя статия, която публикува във в."Вашингтон пост" в навечерието на обиколката, Байдън говори за "подновена" и "непоколебима" ангажираност с трансатлантическите връзки, основани на "споделени демократични ценности".
Маршрутът на Байдън започна в Корнуол със срещата с Борис Джонсън и лидерите от Г-7. Следват Брюксел и срещата на високо равнище на НАТО, както и срещи с председателите на Европейския съвет и на Европейската комисия.
Намерението на Байдън е да организира вълна на западна солидарност преди последната си спирка в Женева, където ще разговаря с руския лидер Владимир Путин. Възстановка на хореографията на Студената война би устроила Путин, защото ще поласкае неговата преструвка, че Русия още е суперсила. Всъщност Вашингтон гледа на Москва като на западаща сила, която компенсира своето свиващо се влияние с буйстване там, където може, причинявайки злини и сеейки раздори. Путин е смятан за дразнител, а не за съперник.
Това обаче е в отчетлив контраст с американския възглед за Китай - реална суперсила и източен полюс, който Байдън има предвид, когато говори за съживяване на съюза на западните демокрации. В тази връзка отказът от разрушителната риторика на Тръмп може да е подвеждащ. На европейците им изглежда така, сякаш новата администрация в Белия дом се опитва да върне часовника назад към по-спокойна и не толкова войнствена епоха. Всъщност Байдън идва, за да каже на Европа да се сплоти за предстоящата надпревара с Пекин за глобално надмощие.
Според автора на "Гардиън" Рафаел Бер, Байдън има смътна представа за Брекзит и го смята за безсмислен саботаж на европейското единство. Белият дом предпочиташе Великобритания да е глас в подкрепа на САЩ, който има влияние в ЕС. Европейските лидери обаче нямат много време преди да решат на чия страна да застанат - на Вашингтон или на Пекин.
Лесно е да натрупаш негодувание от глобалното американско перчене и да изтъкваш лицемерието в твърдението на Америка, че е маяк на политическата свобода. Алтернативата обаче е експанзионистична тоталитарна държава, която се бори срещу демокрацията и понастоящем извършва геноцид срещу уйгурите.
Ако Китай беше по-бедна страна, мисията на Байдън щеше да е по-лесна. Икономическата пропаст между установената суперсила и претендента обаче намалява. На глава от населението американците все още са много по-богати, но до края на десетилетието Китай може да задмине САЩ по БВП. Това идва заедно със световно лидерство в технологиите, които може да се използват и за военни цели, а това държи Пентагона на тръни.
По време на Студената война Кремъл поддържаше правдоподобно военно съперничество със Запада, но не беше икономически конкурент за дълго. Рухването на съветския модел изглежда показа, че политическата свобода и благоденствие вървят заедно. Не може да има инициатива без пазари, не може да има пазари без честни правила и не може да има спазващи се правила без демокрация. Хибридният модел на авторитарен капитализъм на Китайската комунистическа партия изглежда опровергава тази теория.
Когато Г-7 е била създадена през 70-те години на миналия век, нейните членки са разпологали комфортно с доминиращия дял от световното богатство. Тогава имаше естествено асоцииране на либералните демократични институции с икономическия успех. Днес общият БВП на тези 7 държави вече е само 40% от световния. Западът все още е богат, но вече не е световната Суперлига, на която всички завиждаха. Китайските пари дават на Европа търговски стимули, които се съревновават с нейната възвишена риторика за демократичните ценности. Китай е най-големият пазар за германския износ. По-малките членове на ЕС приветстваха китайски инвестиции в инфраструктурата и бизнеса, въпреки че не спират да нарастват опасенията за заложени капани в политиката и сигурността. Огромна търговска сделка между Брюксел и Пекин, подписана миналата година и смаяла Вашингтон, в момента е замразена като част от ответните мерки заради европейските критики срещу нарушаването на човешките права от Китай.
Правителствата на държавите от ЕС обаче просто не усещат същото равнище на належаща необходимост за сдържане на Китай.
Географията също е фактор. САЩ имат ангажименти в района на Тихия океан и към Тайван, където Великобритания и Франция просто са зрители. Има и концептуална разлика.
Както го формулира дипломат, Европа не харесва това, което Китай върши, а САЩ не харесват това, което Китай представлява. Идеята САЩ да бъдат заменени през този век като първостепенна глобална сила е екзистенциално ужасяваща за Вашингтон.
Сега американският президент призовава западните лидери да демонстрират сила чрез солидарност, защото перспективата за разделение, упадък и дискредитиране на демокрацията е по-реална от когато и да било по време на 50-годишната му кариера във Вашингтон. През този половин век Байдън успяваше с търпение, дипломатичност и любезна сдържаност. С този стил той печели признателна публика в Европа. Маниерите на американския президент обаче не бива да бъдат смятани погрешно за признак на мекота в целите; благоприличният стил е впрегнат в услуга на предаването на твърдо послание. Байдън не пристига през Атлантика, за да тъне в носталгия за съюзите, които спечелиха първата Студена война. Той бие барабана, за да събере участници за втората.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
