70-годишни ученици вече четат и пишат на майчин език
Неделното училище раздвижи общността в Истанбул
Преди два века най-много българи извън пределите на родината е имало в Цариград, днешен Истанбул. Българското "нашествие" започнало в края на ХVIII век, когато в търсене на по-добър живот много градинари, занаятчии и търговци се установяват в града. Постепенно се обособила българска колония, която пък основала Българската цариградска общност. Така през ХIХ век в Цариград българите наброявали над 40 000 души. Открито е първото българско училище. Как стоят нещата в Истанбул днес, два века по-късно? И какво е останало от многобройната някога българска колония? "Стандарт" потърси отговорите на място.
В Истанбул има едно място, което всеки българин трябва види. Макар че се намира в центъра на многомилионния град, то е далеч от неговото ежедневие и динамика. Дуварите му не допускат лудницата на града и пазят българския дух вече няколко века. Това е Екзархията - домът на цариградските българи, които са като едно голямо семейство. Днес българската православна общност наброява около 1000 души, като повечето са трето или четвърто поколение наследници на стари цариградски фамилии от османско време. Срещата с тях не се забравя.
"Събираме се всяка неделя", казва с усмивка 50-годишният Христо Копано, чийто прадядо е българин, преселил се някога в града от днешна Гърция. В 10 сутринта започва службата в църквата "Иван Рилски", на която идват дори християни и от други държави. След службата хората сядат на раздумка. Има и обяд. Чува се основно турска реч. "Така е. Говори се повече на турски. От старата общност няма хора, които да са родени в България. Между нас си говорим на турски, защото ни е по-лесно", уточнява отново с усмивка, но на добър български Христо. От година и половина обаче все повече от идващите в неделя макар и плахо започват да говорят езика на предците си, защото Екзархията е подслонила българското неделно училище.
На 25 януари 2015 г. по инициатива на генералното консулство на България в Истанбул се създава училище за нуждите на децата от българската общност в града. Решено е то да носи името "Св. св. Кирил и Методий", както се е казвало първото българско училище, открито през 1857 г. в Цариград. Целта е да се провежда качествено обучение по български език и литература за деца и възрастни и да се организират дейности за съхраняване на националното самосъзнание и българската културна идентичност на българите в Истанбул.
"Последното българско училище тук е било закрито през 1973 г. Оттогава до началото на миналата година имаше срив в изучаването на българския език, а потребност имаше", казва генералният консул на България в Истанбул Ангел Ангелов. От лятото на миналата година училището е официално вписано от Министерството на образованието. Днес то се посещава от 30 деца в смесени групи от 1 до 4 клас и от 4 до 12. Освен български, литература, география, е предвидена и извънкласна дейност. Провеждат се кръжоци по народни танци, класическа музика и изобразително изкуство. "Продължаваме традиция, поставена преди векове", уточнява генералният консул. "Водят се курсове по български и за възрастни. Имаме и ученици на над 70 години. Над 30 души са, които вече могат да четат и пишат", добавя с гордост той.
Курсовете за възрастни се водят от директорката Невин Даудова. "Иначе всички преподаватели се отнасят сериозно и с голям професионализъм. Другата ни учителка е Лили Маджарова, а Петър Цонев, който е автор на много учебни пособия, е стожерът на училището", казва още генералният консул.
В часовете по класическа музика децата свирят на пианото, което е било в първото българско училище. С голям ентусиазъм те посещават и часовете по изобразително изкуство. "В момента работим по един конкурс, обявен от Държавната агенция за българите в чужбина. По принцип рисуваме повече за удоволствие. Все пак съчетаваме полезното с приятното и целта е покрай удоволствието децата да научат нещо", разказва учителката по изобразително изкуство Павлина Копано. "Правим апликации, маски. Има ентусиазъм. В неделя училището не е училището, което е през седмицата. Въпрос на желание да дойдат. Щом са тук, значи имат желание да го правят", добавя с усмивка тя.
Срещите в неделя крепят общността. Докато децата учат, а възрастните пият турско кафе с раздумка, някои от мъжете играят футбол на игрището. Хората са заедно до ранния следобед и всички са единодушни, че неделното училище е събудило и раздвижило общността на цариградските българи.
Поддържането на духа е най-важното
Целта ни е да не се загуби паметта за традициите ни, казва Петър Цонев
- Господин Цонев, представиха ви като главен стожер на българското училище. Така ли се чувствате?
- Това звучи много приповдигнато. Не бих казал, че съм главен стожер. Аз съм просто един учител. Приех задачата от генералния консул, който ми предложи да преподавам български език и литература. Не само защото за мен е чест, но и удоволствие. Липсваха ми контакти с българската общност в Турция. Тук всеки българин води особен начин на живот. От една страна, е носталгията, от друга невъзможността да практикуваш собствения си език.
- Помните ли първата среща с учениците?
- Първите ми контакти с учениците ме пратиха на седмото небе. Беше невероятно. Отвсякъде българска реч, макар че всякакви диалекти, тъй като всеки носи диалекта на предците си. Част от преселниците тук говорят македонския диалект.
- Освен децата има и курсове за възрастни...
- Има и те са много важна част от нашата работа. Води ги ръководителката на училището Невин Даудова. Това са курсове за българите от диаспората, които се провеждат следобед в неделя. Това, което ни впечатлява и ни мотивира да работим, е желанието на самите ученици да научат български и въпросите, които задават.
- На каква възраст са тези курсисти?
- Има и такива, които са в доста напреднала възраст. Езикът, който говорят, е този, който са научили от родителите си. В повечето случаи е диалект. Някои от тях са учили език от учебници от 1943 г. Вижте, когато езикът се говори в едно затворено общество, каквото е семейството, той застива. Тези хора използват чисто български думи, които са изпаднали от употреба. Тези думи са разбираеми за мен, но това, което аз използвам, не е разбираемо за тях. За тях е удоволствие, че слушат българска реч и можем да се разбираме на български. Тук се чувстваш като на някакъв остров в Турция, който е част от България.
- Как бихте описали като място Екзархията?
- Това е оазис на спокойствието на фона на това напрежение по улиците и стълпотворение от хора и конгломерат от проблеми. Тук цари спокойствие. Усмихнати хора, между които има разбирателство. Това е нещо, което трудно може да се открие в Истанбул.
- Какви са децата в училището?
- Работя с ученици от основния курс. Те са много будни. През седмицата ходят в друго училище, но въпреки това в неделя идват с желание. Следваме учебните програми, които са направени така, че българите да запазват българския дух, да възпитават българчетата. Учим ги не само да говорят, пишат и четат, но и да мислят на български. Всичко, свързано с България, е важно за нас. В Екзархията се провеждат български вечери по различни празници, което е също повод за коментар в училището. Целта е да не се изгуби паметта, която имат българите за традициите. Едно малко островче на българщината е това място. Това е едно историческо място. Часовете по рисуване, музика и народни танци се провеждат в сградата на Екзархията, където има пиано на над 100 години. Мирише на история на това място, което е още един повод и стимул за нас и създава едно особено усещане.
- Кое е най-важното за вас?
- Учениците идват с желание. Казват ми "даскале". Приемат ме с отворени обятия. Има деца, които са доста отдалече. Обаче идват. Това ме впечатлява и задължава още повече. Не ми е все едно какво им давам на тези деца и на какво ги уча.
- Налага ли се да използвате турски в часовете по български език?
- Имам ученик, който учи в турско училище. Много добре се справя с четенето и говоренето на български, но има проблеми с писането. Той е в шести клас и понякога му давам примери на турски. Случвало ми се е с деца на изселници в началото да им обяснявам нещата на турски. Използването на турски е дотолкова, че да се дават примери за учениците, които го владеят и учат в турско училище.
- Как бихте обобщили основната цел на вашите часове?
- Да поддържаме българския дух. Това е много важно, особено в Турция. Много е важно да имаш възможност макар и веднъж седмично да се срещаш да говориш, ако щеш, само да се видиш с други хора, които говорят български.
- Приемате ли го като мисия?
- Разбира се. Още с идването си в Турция като преподавател в Тракийския университет в Одрин имах такова чувство. Винаги съм си мечтал да направим повече добри неща за популяризирането на българския в Турция. Тук имаме такава възможност.
Екзархията пази фермана за независимата църква
Сградата на Екзархийския дом е построена в периода между 1850 и 1860 г. Първият й собственик е Себих бей, който е турски паша от арменски произход и един от членовете на парламента. През 1907 г. екзарх Йосиф прави споразумение със семейството и купува имота. Сградата е ползвана от 1907 г. до края на Балканската война като център на българската църква. След това екзарх Йосиф и всички владици напускат Истанбул, но оставят екзархийски наместник. Днес собственик на сградата е българската православна общност в Истанбул. Тук се намират църквата "Иван Рилски", неделното училище, канцелариите на свещеника и настоятелството, дружеството "Радост", салон за 350 души, където стават събиранията за празници и тържества. Има спортно игрище, а градината е 6 декара. В Екзархийския дом има копие на прочутия ферман, с който султан Абдул Азис признава българите като отделен етнос с право на самостоятелна църква начело с български духовен глава. Ферманът е издаден от Османската държава на три езика - български, старотурски и гръцки от 1870 г. Пианото е от старото българско училище "Екзарх Йосиф Първи", което се е намирало в квартал Пера.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
