ФОТО: ВВС
- Мерките за изолация заради коноравируса водят до преселение, подобно на това при чумата
- Пътуват пеша стотици километри в жегата, за да търсят сигурност в родните села
Когато говорих с него по телефона, той току-що се бе върнал у дома си в северния щат Раджастан от Гуджарат, където работеше като зидар. Така започва репортажът на ВВС за невероятното преселение на индийците, което върви след обявяване на режима на изолация заради коронавируса.
В изгарящата жега, Гутам Лал Мина е извървял около 300 км (186 мили) със сандалите си, които е скъсал, но е оцелял благодарение на вода и бисквити.
В Гуджарат Мина е печелил до 400 рупии ($5,34) на ден, като е изпращал по-голямата част от парите вкъщи. Работата обаче той загубва след като властите в Индия обявиха 21-дневна карантина и то само с четиричасово предизвестие в полунощ на 24 март. Причината за безпрецедентното решение в страната бе, за да се предотврати разпространението на коронавируса. Индия вече съобщи за повече от 1000 заразени с коронавирус и 27 смъртни случая досега.
Затворените градове доведоха до спиране на всички транспортни средства в страната, затова и Мина тръгва към дома си пеш.
"Вървях и денем, и нощем. Какъв друг вариант имах? Носех малко пари и почти никаква храна", каза Мина, като гласът му е пресипнал и напрегнат.
Мина не върви сам. Навсякъде в Индия милиони работници мигранти
бягат от затворените градове
и се прибират в домовете си по селата. Тези сезонни работници са гръбнак на икономиката на големите градове, изграждат къщи, готвят, обслужват кафенета и ресторанти, доставят храна, подстригват в салони, поправят автомобили, тоалетни, доставят вестници, както и куп други неща, за които има нужда от допълнителни работници. Повечето от тях живеят в пренаселени градски гета и малко от тях успяват да се сдобият с постоянна работа.
Изолацията на градовете миналата седмица ги превърна в бежанци за една нощ, след като работните им места бяха закрити. Така милиони жени, мъже и деца задръстиха улиците по страната, започвайки дългото си пътуване към родните места. Повечето носят безценните си вещи - храна, вода и дрехи в раздърпани чанти. Младите мъже са нарамили тежки раници, а когато децата се уморят, качват и тях на раменете си.
Колоните вървят и под слънцето, и под звездите. Повечето казват, че парите им са свършили и се страхуват, че ще гладуват. Някои са си направили шапки от вестник, вижда се дори водещото заглавие: Индия се прибира пешком вкъщи. Зашеметяващото преселение напомня за бежанската вълна след кървавите събития през 1947 година в Пакистан. Този път обаче стотици хиляди работници мигранти отчаяно се опитват да се върнат у дома в собствената си страна. Борейки се с глада и умората, те неистово се опитват да стигнат до селото си, което ще им осигури храна и комфорта на семейството, казват те.
Заключването на пандемията в Индия обаче
малко по малко се превръща в хуманитарна криза
Сред бежанците след заключване на градовете е 90-годишна жена, чието семейство е продавало евтини играчки на светофари в предградие на Делхи. Сега, заедно с фамилията си, тя крачи към родния Раджастан, който е на около 100 км. По-младите ядат бисквити, пушат ръчно свити цигари и така се опитват да залъжат глада. Подпряна на саморъчно направена пръчка, бабата върви три часа без почивка.
Близо до нея е и петгодишно момче, което е тръгнало на далечно пътуване – близо 700 км , заедно с баща си, който е бил строителен работник в столицата, а сега отива към дома си в Прадеш, в централна Индия. „Когато слънцето залезе, ще спрем и ще спим", казва бащата.
Друга жена върви със съпруга и двегодишната си дъщеря. Чантата й е пълна с храна, дрехи и вода, но това са последните им пари, затова почиват по-рядко.
Раджнеш, 26-годишен автомобилен работник, има да извърви 250 км до селото си и смята, че това ще му отнеме 4 дни. „Дано не умрем по пътя преди коронавирусът да ни удари“, казва притеснено младият мъж.
Не преувеличава. Преди дни 39-годишен мъж пропътува 300 км, но почти накрая на пътуването си се оплака от болки в гърдите и изтощение, и умря. 62-годишен мъж, който се връщал пеша от болница в Гуджарат пък припаднал пред къщата си и също умрял.
Четирима други мигранти на път за Раджастан от Гуджарат, били погребани набързо близо до тъмна магистрала.
С влошаването на кризата,
правителствата по регионите се разбързаха
за да организират транспорт, подслон и храна.
Осигурените автобуси обаче се превърнаха за индийците в друг кошмар. Хиляди работници стояха часове наред притиснати един срещу друг на голям автобусен терминал в Делхи, когато останалите хора стояха легнали пред возилата и не искаха да ги пуснат.
Един от министрите от дни умолява работниците да не напускат столицата. Той зове: "Останете където и да сте, защото на големи събирания, включително на път, също сте изложени на риск да бъдете заразени с коронавируса."
Правителството обяви, че ще плати наема на останалите без работа и обяви, че открива 568 центъра за разпределяне на храна в столицата. Министър-председателят Нарендра Моди се извини за блокирането на живота на индийците, „особено на бедните хора," но добави: "Необходими са строги мерки за победа в тази битка."
Каквито и мерки да предприема сега правителството, обаче е ясно – министрите не са очаквали това преселение. Моди бе изключително отзивчив към необятните индийски работници-мигранти, блокирани в чужбина, осигури им специални полети за връщане у дома, но затруднените работници в страната се оказаха много по-големият му проблем.
"Да искаш да се прибереш вкъщи в криза, е естествено. Ако индийски студенти, туристи, поклонници, блокирани в чужбина искат да се върнат, добре дошли са. На работниците в големите градове, които сега искат да се приберат в селата си не можем да изпращаме самолети, но нека поне осигурим машините за тези, които искат са се приберат в Индия ", така перифразира усилията на властите главният редактор на The Print.
Днес Индия изгежда точно като след война или огромна трагедия. Аналогична е била ситуацията при наводненията през 2005 г. в Мумбай, когато милиони работници бягат от града. Половината от населението на града, най-вече мигранти, напусна - тогава Bombay - в резултат и на испанския грип от 1918 г. Подобно бе и опразването на град Сурат след избухването на чумата в Западна Индия през 1994 г.
А ако се върнем още по-назад в историята, ще открием, че половината от населението на Бомбай е изоставило града, по време на предишна чумна епидемия - през 1896. Драконовските мерки за борба с чумата тогава изиграха лоша шега на британските управници. Те помогнаха на Бомбай да оцелее в епидемията, но
бягащите жители пренесоха болестта със себе си
като по този начин я разпространиха из цялата страна.
Повече от век по-късно, същият този страх преследва Индия и днес. Стотици хиляди мигранти в крайна сметка ще стигнат до дома си или пеша, или в претъпкан автобус. Там те ще се натъпчат в семейните домове, често със застаряващите родители. Според правителствен доклад около 56 области в девет индийски държави представляват половината междудържавна миграция на мъжете работници. Това може да се окаже ново потенциално горещо ядро.
Отсега е видно, че Индия е изправена пред страшни и непредвидими предизвикателства. От това какви ще са икономическите мерки занапред зависи дали страната ще се справи с кризата или ще има много сериозни трудности, социално напрежение и съпротива.
Индия вече обяви пакет от мерки за 22 милиарда долара за засегнатите от блокирането. Но следващите няколко дни ще определят дали държавата е в състояние да транспортира работниците вкъщи или трябва да си убеди стоят заключени в градовете като им осигурява храна и пари.
Един от най-видните психолози в страната описва ситуацията така: "Хората бързо забравят големите обещания на фона на драмата и последиците от заключването: рискът от смъртта на милиони хора. А когато избухне огънят е късно да копаеш кладенец“.
Това е Индия, страната, в която продължават искрено да вярват, че дяволът изяжда парите на скъперника. А една от вечните й мъдрости гласи: Глупостта не познава страха.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
