Вървейки до "края на света", човек става истински пилигрим
Португалският път е по-малко известен, но не и по-малко интересен
Казват - луд умора няма. И май си е така. Преди две години изминах пеша, заедно със сина ми, 320 км от Камино по известния като "френски" път до Сантяго де Компостела в Испания. Още тогава, докато стоях на скалите при нос Финистере, смятан от древните за края на света (Finis Terrae), знаех, че ще се върна. Не знаех обаче, че ще е толкова скоро. Първото ми Камино ме вдъхнови да напиша "Къде отиваш, пътнико?" - разказ за търсенето и смисъла и за тържеството на живота и радостта, когато стигнем края на собствения си свят. Онзи, дребния - на бариерите, стереотипите и страховете ни. Защото Пътят (El Camino) е метафора на порива, който постоянно ни дърпа към предела на нашето "себе си". При всички случаи няколкото маршрута до Сантяго де Компостела са една от малкото възможности към днешна дата в Европа човек да бъде истински пилигрим. С чудесната организация и маркировка, със символите, с легендите, храмовете, подкрепата на местните хора, срещите със сродни души. Каминото до Сантяго де Компостела наистина е прекрасна възможност човек да преосмисли кое е важно в живота му и защо, от какво може да се откаже и кое не иска да изгуби, а когато се завърне у дома, да се почувства истински обновен и да отвори широко и с благодарност обятията си за даровете на живота.
Още преди първото Камино се колебаех кой път да избера. В крайна сметка се спрях на "френския", тъй като е станал най-традиционен и за него има най-много информация. Португалският път обаче е не по-малко интересен. В известен смисъл той е дори по-автентичен.
Този път тръгвам с Венци. Той е един от даровете, за които споменах. Пътят ни (се) събра. Кацаме в Порто на обяд. Слизаме на центъра и първото, което виждам, ме кара да ахна. Capela das Almas е неголяма църква, покрита със синьо-бели религиозни картини, изобразени върху фаянсови плочки (azulejos). В църквата откривам култ към странен светец - "Санто Експедито", нещо като Спиди Гонзалес за изпълнение на молитви.
Откриваме лесно мястото, което сме резервирали предварително през системата Booking.com. Пускаме багажа и тръгваме към катедралата, откъдето
трябва да купим креденсиалите си - пилигримските паспорти
в които с печати оттук нататък ще удостоверяваме къде сме минали по маршрута, за да получим накрая в Сантяго "Компостелата" - документ, че сме извършили поклонничеството.
В една зала на катедралата и срещу билет от 2 евро откриваме статуята на апостол Сантяго. Специално я търсим, за да вземем символично благословение за Пътя. Апостол Сантяго (Яков Зеведеев, брат на светия апостол и евангелист Йоан) е официалната причина да съществува Камино - смята се, че мощите му се съхраняват в катедралата в Сантяго де Компостела. Апостолът е патрон покровител на испанците.
На сутринта хващаме един от ретро-трамваите, атракция на града, и стигаме до последната му спирка, откъдето правим генерална репетиция за Камино - 7 км пеша до рибния пазар. Идва денят, в който най-после потегляме наистина. Тъй като предишния ден сме извървели пътя до рибния пазар, на сутринта хващаме метрото дотам, за да спестим време. Минаваме по моста, който е точно над пазара и от другата му страна, на един ъгъл, виждаме първата жълта стрелка - основният символ ориентир по Камино, заедно с мидата. В по-стари времена мидата се е давала на пилигримите чак в Сантяго, заедно с Компостелата. Закачали са я на шапките им - като свидетелство за пилигримството. Тези миди (concha de vieira) са характерни за галисийското крайбрежие. По-късно в символа се влага и друг смисъл: меката част в мидата символизира уязвимостта на човека, а твърдите черупки от двете страни са двата стълба на християнската вяра - новите заповеди, които Христос дава на света: да обичаме Бога повече от всичко и да обичаме ближния като себе си. В християнството любовта е единствената призма, през която Бог оценява всяко човешко действие и тя е единствената опора и възможност на човека за спасение и оправдание.
Скоро излизаме на крайбрежната алея. Решили сме, че първия ден ще вървим по маршрута покрай брега, а от втория ще се включим в централния Път. По принцип има два основни варианта на португалското Камино: изцяло по крайбрежието или малко по-навътре. Вторият е автентичният, докато крайбрежният е сравнително нов. Според информацията, която предварително проучваме, през по-голямата част от него се върви по дървени пътеки, сред дюни, като трасето преминава през рибарски и курортни селища. На нас ни се стори малко еднообразен и предпочетохме традиционния вариант, където бита на хората може да бъде усетен по-добре.
Уж тръгваме рано и вървим край океана, но скоро става доста топло. След десетина километра вече нарочно се оглеждаме за подходящо място, където можем да се изкъпем. Океанът изглежда толкова прохладен! Всъщност е доста студен, установяваме по-късно, когато на пусто място, зад едни скали, сваляме дрехите и се цопваме във водата. След още два часа стигаме първата точка в края на първия етап - Vila do Conde. Насочваме се към централната част и търсим туристическия център. Там слагат печати в креденсиалите ни и ни уведомяват, че мястото ни за нощувка - Povoa da Varzim, е всъщност на още 3-4 км. Във Вила до Конде няма алберге и бяхме направили резервация за хотел. "Хотелът" е по-скоро частна къща, много чистичко и приятно, а стаята ни е с изглед към тих вътрешен двор. Най-после сваляме потта от телата си, почиваме си половин час и вече на смрачаване излизаме да се разходим из градчето. И тук откривам първия знак от Пътя, който приемам лично. На стената на една чешма - сцена (отново от azulejos) на любимия ми разказ от Евангелието - срещата на Христос и самарянката край кладенеца, когато Той й предлага жива вода. Един от най-великите примери на Божията обич, милост и дълготърпение към човешката заблуденост за истински важното, което единствено може да утоли саудадето в живота ни.
Тръгваме в 7 сутринта, но се оказва, че навън е вече топло. Няма маркировка и аз се доверявам на Венци да открие Пътя. За разлика от моя, неговия вграден джипиес не е повреден по рождение и скоро сме в Сао Педро де Ратес (Sao Pedro de Rates) - мястото, където се събират маршрутите от няколкото различни места след Порто, където обикновено нощуват пилигримите: Вилариньо, Вила до Конде и Повоа до Варзим.
Правим кратка почивка и поемаме отново, по
стрелките, които вече са едва ли не на всяка крачка
Част от пътя върви през гористи места. И тъкмо когато става най-горещо, гората свършва. Без прохладата на океана и сянката на гората, жегата става мъчителна. Целият преход този ден е около 25 километра. Скоро стигаме в Барселос и тръгваме към албергето. Забелязваме обаче знак за настаняване на пилигрими и решаваме да проверим. В Барселос получаваме и първото си благословение за Пътя. Ритуалът за благославяне на пилигрими се изпълнява в много църкви на Камино, особено по френския път.
След кратко колебание и проверка на прогнозата, която обещава безмилостно слънце, решаваме на следващия ден да направим забежка до Брага - един от емблематичните градове в северна Португалия. Популярна като "града с най-много църкви", Брага остава встрани от Пътя и ако не отидете специално, няма как да я видите. Хващаме автобус точно срещу къщата, където сме нощували. В Брага ни посреща празнична атмосфера, украсени улици, музика и суматоха - и тук предстоят тържества за Сао Жоао. В информационния туристически център пък ни изненадват с карта на града на български! Не влизаме във всички църкви - само в една, в която има служба, а броят на вярващите ме изумява. Да видя толкова хора, които се причестяват с Христовите тайни, при това в средата на седмицата, разтуптява сърцето ми. В нашата квартална църква я има един-двама, я не, и то в неделя. В Брага се случва и единственото ми по-мистично преживяване - в двора на катедралата висок каменен кръст, опрян до стената, сякаш ме извиква. Просто усещам нужда да го обгърна
Кръстът е любимият ми символ
Той изхвърля човека към безкрая, дава му възможност да се разширява в четирите посоки, да превъзмогне себе си и без да губи центъра си, да изследва безбройните възможности на живота.
Следващата ни дестинация по Пътя е Понте де Лима. Още с първите крачки в градчето прекрачвам в друго измерение. Не мога да опиша чувството - то е атмосфера, която ме пленява и става причина една мъничка частица от сърцето ми да остане на това място. Тръгването от това място е поредната доза саудаде. Гледката към реката, моста и църквата в 5.30 сутринта е невероятна. Чакат ни обаче 20 км и най-сериозното изкачване по това Камино. Всъщност, денивелацията е само 400 метра, но докато стигнем най-горната точка, аз съм изплезила език. Жегата отново е мъчителна, а аз се чудя тези момчета, които буквално носят велосипедите си нагоре по каменистия баир, с всичкия ли са си. Малко след табелата за Рубиаеш е къщата на Константино, за която сме видели няколко надписа по пътя. На тръгване сутринта научаваме от надпис, че именно тук всъщност се е родила първата жълта стрелка, символът на Пътя.
От Рубиненото село потегляме за Валенса - последният португалски град, преди да влезем в Испания. Границата е река Миньо. От другата й страна е Туи, първият испански град по този маршрут, в провинция Галисия.
Валенса изобщо не ни грабва и решаваме да преминем моста и да нощуваме в Туи. Градът ни впечатлява - определено има атмосфера. Отсядаме в хотел далеч от центъра. Малко ни подвеждат, че има осигурен транспорт. Само да ни закарат до хотела, обаче. За да се върнем в града се налага да извикаме такси. Но всяко зло за добро, както се казва. Шофьорът се оказва много свестен, обяснява ни нетрадиционен маршрут за обиколка, оставя ни на изходната му точка и ни дава препоръки какво да гледаме, както и къде и какво да хапнем. Скоро виждаме и кръчмето, което ни препоръча нашия таксиджия - невзрачно някакво, точно до албергето. Обаче как готвят! Пълни сме догоре, но шофьорът на таксито ни е поръчал непременно да опитаме сладоледа в сладоледаджийницата малко по-надолу по главната улица. Кълнеше се, че е страхотен и наистина се оказа такъв. После му звъним да ни прибере до хотела, а той е толкова щастлив, че сме останали доволни...
Следващият ден е неделя и решаваме да си дадем почивка. Хващаме автобус току пред хотела и потегляме за Виго. Голям, университетски град, а цари пълно мъртвило. Отново хващаме автобус и се отправяме към следващата ни дестинация по Пътя - Редондела. Минаваме през града почти транзит и спираме в хотел Антолин на плажа, който е съвсем наблизо. Разхождаме се, докато се стъмни съвсем и капнали - заспиваме, за да станем отново в 5 часа и да продължим пътя си - 20 км до Понтеведра. Понтеведра е по-голям град, а ние нямаме идея къде ще отседнем. На другия ден си позволяваме да поспим - вече е достатъчно хладно, за да не бързаме да тръгваме в ранните часове. По маршрута към градчето Калдас де Рейс, духът на Галисия започва да се усеща по-силно. Отделили сме се вече от морето и се наслаждаваме на зелените ливади и типичните за Галисия идилични пейзажи. В градчето ни очаква приключение, но ние още не знаем това. Настаняваме се в популярния сред пилигримите хотел "Лотус" - много приличен, на ниски цени, с централно разположение. Стаята ни е с балкон и гледа към реката и римския мост - една от забележителностите тук. Някак между другото собственичката ни съобщава, че днес е празника на Сан Хуан (същия онзи Сао Жоао в Португалия, а по нашенски - Еньо). Казва ни, че ще имаме привилегията да наблюдаваме от балкона си традиционното изгаряне на къща (?) и да присъстваме на празненствата, съпроводени с музикални концерти, октоподи и сардини на жар, раздавани на корем, като почерпка от общината. Не ни казва обаче, че купонът не свършва преди 5 сутринта, нито че няма начин да спим при тази олелия току под носа ни.
Преди да станем съпричастни на цялата програма, се разхождаме. Влизаме в църквата на центъра - голяма, но много уютна. До входа има табло, с окачени детски рисунки и мисли за Бог и вярата. Това ми е любимото: "Радостта е съкровище, което не намалява, ако го споделяш, а нараства. А благовестителската мисия на Църквата е да увеличава радостта". Малка мъдра детска душичка, прозряла една от най-големите тайни на християнството: че
Бог би ни простил всичко освен липсата на радост
После хапваме порция октопод - току-що сварен, вадят го от казана пред очите ни, режат с ножица парченца от пипалата, които слагат върху дървено танурче, овкусяват със зехтин, сол и червен пипер и ни го сервират с хляб и вино. Толкова просто. Докато хапвам с удоволствие и наблюдавам усмихнатите лица на хората наоколо, си мисля, че може би причината да не успяваме да бъдем щастливи е защото смятаме, че щастието се крие в някакви големи, важни и значими неща. А то всъщност се съдържа в простотата на живота. В осъзнатото преживяване на такива малки, семпли, обикновени мигове на споделяне на истинския вкус на живота.
После идва ред на програмата на мегдана - първо излизат малки, между 4- и 6-годишни момиченца, облечени в традиционни носии, с прибрани на стегнат кок косички. Разсмиват и умиляват публиката, като се клатят смешно, препъват се в дългите поли, падат и стават, опитвайки се да повторят движенията, които явно дълго са учили в детската градина. Следват каките - прекрасни са, отново в носии, танцуват традиционни танци, някои придружени с тракане на кастанети в смайващ синхрон. Когато програмата свършва, народът изведнъж целокупно се изнася към дългите тезгяхи, зад които, вече часове, подготвят огромни жарави. Време е за бира и сардини. Когато се връщаме на площада виждаме, че тълпата се е скупчила около моста. Под него, в реката, е изградена бутафорна къща, с доста внушителни размери. Явно нея ще изгарят. Сещаме се, че си имаме VIP ложа, бързо се насочваме към хотела и се настаняваме на терасата. Малко след полунощ спектакълът започва. Символът на този огън е да бъде изгорено злото. С огъня, също така, се дава сила на слънцето, което от този ден нататък започва вече да намалява. Позната символика.
На сутринта всички следи от празника са изчезнали, а на мястото на къщата няма нищо. То и мен ме няма - след безсънната нощ се нося като призрак към Падрон - последният град по Пътя, преди Сантяго де Компостела. Има вариант да нощуваме във францисканския манастир Хеброн. Така обаче ще пропуснем града, а аз държа да го посетим. Всъщност, това невзрачно градче и съседното село Ирия Флавия, по-скоро негов квартал, се оказват с ключова роля в легендата за апостол Яков - не само относно пренасянето на мощите му в Испания, но и с първото му присъствие на полуострова, за да проповядва Евангелието. Точно тук учениците му свалили на испанска земя тялото на апостола, след мъченическата му смърт в Йерусалим. Вързали кораба, с който пристигнали до това място по реката, на един педрон (част от каменна римска колона). Оттук и името на града - Падрон. Смята се, че тялото на апостола останало известно време в Ирия, преди да бъде преместено на сегашното си място - някога поле, където светия мъж бил тайно погребан, а гробът му потънал в забвение за дълго време. През 813 година един отшелник видял светлини и чул песнопения на това място. Тази случка дава и наименованието на мястото - Campus Stellae, днес - Компостела, звездно поле. Отшелникът съобщил за случката на епископа на Ирия Флавия и тогава било открито и идентифицирано (по надписа на мраморния саркофаг, в който било положено) тялото на апостола. Крал Алфонсо II, информиран за светата "находка", провъзгласил апостол Яков за патрон на Испания и построил над гроба му параклис, превърнал се по-късно Катедрала. Педронът пък е свещена реликва за пилигримите и се съхранява под главния олтар на църквата, носеща името на апостола, построена на брега на река Сар. Днешните поклонници може и да не знаят това, но някогашните са смятали, че който стигне Сантяго и не отиде в Падрон, все едно не е извършил поклонението.
Не знам дали защото вече сме били в Сантяго или защото този Падрон с неговата история и истории, ни изпълни, но и за двама ни с Венци Камино емоционално приключи тук. Затова решаваме на сутринта да се наспим и да хванем автобус до Сантяго, да присъстваме на обедната служба за пилигрими, след което да продължим с автобус към края на света. Помня, че предишния път със сина ми ужасно бързахме за службата, но когато стигнахме в Сантяго тя вече течеше, Катедралата беше претъпкана и някак не успяхме да се включим в гала-представлението на финала. Сега обаче не пропускаме нищо. Едни от първите сме и се настаняваме на специалните места, пазени за пилигрими, които могат да удостоверят с креденсиал, че са вървели по Пътя. Първо се появява една монахиня, която, много духовито и с вещина, се опитва да ни накара да пропеем. Заучаваме кратичко песнопение, с което после, по време на службата, всички се включваме и това ни създава усещане за съпричастност и общност. После един отец изнася чудесна проповед за Пътя и пилигримството, следва Литургията и пилигримите-католици са поканени да вземат причастие. Наблюдавам с интерес безкрайните опашки и
не мога да спра да се радвам колко хора пристъпват към Бога
Точно така, както е заръчал на християните и апостол Яков: "Приближете се към Бога и Бог ще се приближи към вас" (Яков 4:8). Да допуснем Бог в живота си, да приемем любовта Му и да преоткрием радостта от съществуването си, в това е целият смисъл на Пътя.
Стигаме Финистере следобед и тръгваме пеша към носа, известен като "края на света" по залез, с леки сърца, изпълнени с щастие. И там, потънали в тихо съзерцание, умиротворени в прегръдките на една скала между безкрайната водна шир под нас и необятните висини отгоре, в радостта ни просто да бъдем, наблюдаваме как последните слънчеви лъчи на нашето Камино свързват небето и Земята.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
