Стокхолмският синдром, зародил се по време на заложническа криза в Швеция, 40 години по-късно остава забулен в мистерия, въпреки че понятието се използва често във всекидневието. Един човек може да опише точно проявите му - Ян-Ерик Олсон. Той си спомня много добре какъв странен обрат претърпя неговият въоръжен грабеж в Кредитбанкен в центъра на шведската столица на 23 август 1973 г. Въоръжен с автоматичен пистолет, този затворник в градски отпуск взе тогава четирима служители за заложници.
"Заложниците застанаха на моя страна - повече или по-малко. Те ме защитаваха в някои ситуации, за да не ме застреля полицията", споделя Олсон, който сега е на 72. "Когато отидоха до тоалетната и полицията се опита да ги изведе, те се върнаха обратно", спомня си той.
В продължение на пет дни шведите бяха потресени от излъчването на кризата пряко по телевизията. Похитителят успя да накара полицията да пусне от затвора един от най-опасните престъпници в страната - обирджията Кларк Олафсон. Олсон, почти неизвестен по онова време, влязъл в кредитната институция с гръм и трясък, обявявайки на английски: "Купонът едва започва". "Човек можеше да види страха в очите им. Исках само да ги сплаша. Не ме осъдиха за никакво по-сериозно насилие", разказва Олсон. Но после страхът на заложниците отстъпи място на малко по-необичайни чувства. Една от заложничките, Кристин Енмарк, обясни в телефонно интервю: "Не се страхувах изобщо от Кларк и от другия тип. Страхувах се от полицията. Разбирате ли? И имах пълно доверие на тези двама мъже. Ако щете ми вярвайте, но прекарахме и хубави моменти тук".
Олсон и Олафсон се предадоха и заложниците бяха освободени, но историята на този нестандартен грабеж далеч не свършва дотук. От обира се заражда понятието "Стокхолмски синдром", измислено от американския психиатър Франк Окбърг. Превърнал се в известен специалист в областта, той свидетелства наскоро по време на процеса срещу Ариел Кастро, който 10 години държа в плен три жени в дома си в Кливланд, САЩ. Окбърг дефинира синдрома с три критерия - привързаност, дори любов на заложника към похитителя, взаимност от страна на похитителя, и общо презрение към външния свят. Тази привързаност може да накара преговарящите само да насърчават развитието на синдрома, защото той намалява риска от насилие.
Заложническите кризи започват в общи линии брутално, с парализирани от ужас жертви, които мислят само за живота си. "На заложниците се отказва правото да говорят, да мърдат, да ходят до тоалетната, да ядат. После похитителите им позволяват всички тези неща и, когато това се случи, заложниците се чувстват все едно, че са новородени и близо до майка си", казва Окбърг.
Съществуването на синдрома е широкопризнато. Колко често се случва обаче остава много спорен въпрос. В началото имаше тенденция той да се търси системно. Сега преговарящите от ФБР подложиха на съмнение водещата му роля и нещата във връзка със синдрома си дойдоха на мястото, казва Окбърг. Във всекидневния език и в пресата понятието може да изглежда изтъркано или използвано по неподходящ начин.
За Стокхолмски синдром се заговори, когато през 2006 г. Наташа Кампуш, австрийката, която беше държана в плен 8 години, системно изнасилвана и недохранвана, успя да избяга от къщата, в която беше затворена. Тя се разплака, когато разбра, че похитителят й е загинал, а после имаше много трудни отношения с родителите си. "Веднъж освободен, заложникът може да се почувства много по-близък с похитителя си, отколкото с онези, които са били негови приятели или роднини преди това. Наричам точно това Стокхолмски синдром", казва Окбърг.
Колкото до Олсон, той беше посетен в затвора от двама от заложниците си. Освободен през 1980 г., започна да продава коли, а когато приключи с този бизнес, прекара петнайсетина години в Тайланд. Днес той не е в състояние да каже дали съществува Стокхолмският синдром. "Нямам представа за какво става дума", коментира той.
Лима ролите са разменени
Противоположното на Стокхолмския синдром понятие се нарича Лима синдром - похитителите проявяват симпатия и съчувствие към заложниците си. Води наименованието си от инцидента в японското посолство в Лима, Перу, през декември 1996 г. Тогава 14 членове на местната марксистка революционна групировка Tupac Amaru Revolutionary Movement (MRTA) взимат стотици души за заложници по време на партито, организирано от японския посланик по случай 63-ия рожден ден на император Акихито. Няколко часа по-късно похитителите освобождават голяма част от заложниците, включително и жените - от съчувствие.
В киното Стокхолмският синдром е широко разпространена тема. Има десетки филми, в които заложници и заложнички започват да изпитват симпатия и дори се влюбват в похитителите си. Сред тях са "Ела, завържи ме!" на режисьора Педро Алмодовар, "Преследването" на Адам Рифкин, "Кучешки следобед" на Сидни Лъмет, "Бандити" на Бари Левинсън и много други. Stockholm Syndrome се нарича и американска рок банда, формирана в Атина, щата Джорджия. Има и няколко песни със същото заглавие. Най-популярна сред тя е на прочутата британска Muse от третия им студиен алмуб Absolution (2003 г.).
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
