Афганистан - гробницата на империи - Свят

Територията на страната е труднодостъпна и неудобна за нашествениците
Съветският съюз получи там своя Виетнам, 9/11 даде коз на американците

За наименованието на тази държава има две теории: на персийски език "афган" означава "мълчание, безмълвие", а в тюркските езици "ауган (афган)" се превежда като "изчезнал, скрил се". Което и значение да изберем, то в голяма степен дава представа за държавата и хората, които я населяват.

Земята на Афганистан е труднодостъпна и удобна единствено за племената, които така са съхранили своята независимост. Територията е 647 500 км2, като 3/4 от нея са полупустинни планински масиви. Първите заселници в тези негостоприемни земи са индоарийски племена в 17 в. пр. н. е. 11 века по-късно територията влиза в състава на персийската империя на Ахменидите. През 4 в. пр.н.е. Афганистан е завладян от Александър Македонски.В първи век е част от Кушанската империя и от този период датират множеството будистки религиозни паметници (голяма част разрушени от талибаните). В 6 в. територията отново влиза в персийските държави на Сасанидите и по-късно на Саманидите. Следва арабското завоевание и налагането на исляма като основна религия. През 14 в. Афганистан е част от империята на Тимуридите, а след това и на Моголската империя на Бабур. Първата афганистанска самостоятелна държава е основана в Кандахар през 1747 г. с водач Ахмад-Шах, избран от племенния съвет на старейшините "Лоя Джирга" за първи шах. Той приел названието "Дурани" (Перла от перли) и така впоследствие цялата държава била наричана Дуранийска империя. При управлението на сина му Тимур Шах Дурани столицата е пренесена в Кабул. При наследниците му обаче империята се разпада на редица самостоятелни княжества - Пешаварско, Кабулско, Кандахарско и Гератско.

Началото на "Голямата игра"

През 1823 г. в Кабул се образува Емирство Афганистан с водач Дост Мохамед Хан. По това време започва ерата на "Голямата игра", или както в Русия е известна "Войната на сенките". С този термин английският офицер от Ост-Индийската компания Артър Конъли назовава близо вековното противопоставяне на Великобритания и Русия в Южна и Централна Азия. Изразът става световно известен след публикуването на романа "Ким" на Ръдиард Киплинг през 1901 г. Това е времето, когато европейските колониални интереси се разширяват в Централна и Южна Азия. От една страна, Русия била мотивирана да разшири териториите и влиянието си на юг с цел да прекрати набезите на местните народи над владенията си, а от друга страна да получи бърз достъп до средноазиатските пътища на търговия, най-вече до снабдяването с памук, коприна, подправки и други. Насреща й била Великобритания, която в началото на 17 век основава Източно-Индийската компания, която век по-късно от търговско предприятие се превръща в инструмент на британската политика в района.Първи опити за налагане на руското влияние в региона се считат катастрофално завършилият поход в Хивинското ханство на Бекович-Черкаски и Персийският поход в първата четвърт на 18 век. В началото на 19 век руският император Павел I прегърнал идеята на Наполеон Бонапарт за съвместен руско-френски военен поход против англичаните в Индия. Даже в началото на 1801 г. дислоцирал 20 000 казаци в Средна Азия, но след убийството на Павел I и възцаряването на Александър I отрядът бил разпуснат. Първи сблъсък между съперничещите си сили била битката при Асландузе през 1812 г. между персийски и руски войски. В тази кампания Великобритания била официален съюзник на Персия, британската корона финансирала три години войната срещу Русия. В началото на 30-те години на 19 век и двете съпернички се опитвали да привлекат Кабул на своя страна.По това време Афганистан се разкъсва във вътрешнополитически разпри, водени от двата клана на династията Дурани - Шуджа Шах Дурани и Дост Мохамед. Вътрешните междуособици привлекли съседите към териториите на отслабената държава - от изток към Пешавар претенции имали сикхите, а от запад към Герат се насочили персийските интереси. Поддържаният от англичаните Шах Шуджа се съюзил със сикхите, влязъл в Синд и се насочил към Кандахар и Кабул. Дост Мухамед преценил, че сам не би могъл да се справи с опасността и се обърнал за помощ към Русия. За да се противопостави, Великобритания влязла в Афганистан и сложила на престола Шах Шуджа. Това била първата Англо-афганска война (1838-1842 г.), завършила катастрофално за Британската империя.

След покоряването на страната и слагането на престола на удобен емир, основната цел на англичаните била изпълнена - осигуряването на контролирана от тях буферна държава между Индия и Русия. Но от самото начало започнали въстания срещу нашествениците, оглавявани от сваления Шах Мухамед, който след редица поражения се предал и сложил оръжието. Голяма част от колониалната войска била върната в Индия, но около 25 000 англичани останали в Афганистан. Шах Шуджа на няколко пъти напомнил на чужденците, че вече нямат работа в страната, но англичаните нямали намерение да си тръгват. Те започнали да се заселват трайно, прибрали семействата при себе си, купували си домове. Такова поведение дразнело афганците. Племената дурани, гилзяи, кугистанци и други замислили общо въстание, за което англичаните били уведомени, но не сторили нищо. През септември 1841 г. гилзяите затворили всички проходи, свързващи Кабул с Индия и по този начин прекъснали връзките на англичаните. На 2 ноември в Кабул била нападната английската мисия, охраната убита, един дипломат ликвидиран, а имуществото разграбено. В града бил разположен шестхиляден английски военен отряд под ръководството на генерал Елфинстон, който не реагирал на случващото се.На 23 декември английският пратеник Макнатен, поканен на среща за разговори с един от водачите на бунта Акбар хан, бил убит, главата му набита на копие разнасяна из целия град, а тялото му три дена било изложено за назидание на Кабулския пазар. На 1 януари 1842 г. афганците предложили договор-ултиматум на англичаните и те го приели. На афганистанците трябвало да се предадат всичките налични пари - 1 400 000 рупии, всичката артилерия (с изключение на 9 оръдия), всички снаряди и амуниции, почти всичкото въоръжение, всички болни и тежко ранени, както и шестима офицери като залог. Обещаният конвой от афганистанска страна не бил даден. Англичаните напуснали столицата, придружавани от семействата си и и прислугата. Но от 16 000 души, напуснали Кабул на 14 януари, до Джелалабад се добрал само един човек. През същата година по заповед на узбекския емир Нурсула в Бухара са обвинени в шпионаж и обезглавени двама британски офицери с дипломатическа мисия в Средна Азия. Единият от тях бил Артър Конъли - авторът на термина "Голямата игра".

В следващите десетилетия Афганистан е обзет от вътрешни междуродствени и междуплеменни борби до Руско-турската война от 1877-1878 г. Военните успехи на руското оръжие силно подразнили Великбритания, а тя от своя страна, за да засили влиянието си в Азия, изпраща с дипломатическа мисия при афганския емир Шир Али хан генерал Столетов. (Същият този генерал, който допреди месеци е командвал българското опълчение в боевете на Шипка). На 17 юли 1878 г. Столетов е приет от емира с почести и по неговите думи "е дал ключа за Индия в ръцете на Русия". Генералът обещал щедра материална и военна подкрепа, но в никакъв случай да не допуска в страната британци. Емирът последвал руския съвет и британците, недоволни от проруската ориентация на Афганистан, започват Втората Англо-афганска война. Постигнали победа, последвана от няколко крупни въстания срещу тях, които отново били отблъснати, поставили своя марионетка и напуснали страната. Следвали няколко годни на емирският трон се сменили няколко управници, като при управлението на Абдур Рахман имал глупостта да нападне Русия в 1885 г., но бързо бил отблъснат. Така се стига Англо-руското съглашение от 1895 г., което урегулира всички териториални въпроси и сфери на влияние в Памир и Средна Азия. Последвало съглашението от 1907 г., което окончателно слага край на "Голямата игра" и с което Русия признава британския протекторат над Афганистан и се съгласява да не влиза в преки преговори с афганският емир. По време на Първата световна война страната поддържа неутралитет. Не създава проблеми на покровителите си до 1919 г., когато третият син Аманула на управляващият емир не убил баща си, обявил "джихад" на Великобритания и нападнал индийските владения. Това била Третата Англо-афганска война, която завършила няколко месеца по-късно. Афганистан получил суверенитет по отношение на външната си политика, но загубил ежегодната си субсидия от Великобритания, както и доставките на оръжия и продоволствие. Британците загубили част от влиянието си в региона, но получили потвърждение на "линията Дюранд" - политическата граница, разделяща Афганистан и Индия (по това време Пакистан е в състава на Британска Индия). По време на Гражданската война в Русия след Октомврийската революция, афганистанският управител се намесил срещу болшевиките, но бързо бил прогонен от земите на сегашен Туркменистан. През 1926 г. Аманула хан се провъзгласява за падишах на Кралство Афганистан. През 1933 г. на трона се качва последният император Мохамед Захир Шах, който усилено развива връзките на страната с външния свят и най-вече със СССР, Великобритания и САЩ. На следващата година кралството се присъединява към Обществото на народите. По време на Втората световна война Афганистан, (както и съседен Иран) запазили неутралитет, но станали арена на активни действия от страна на германските служби, които се надявали да реанимират въстаническите движения срещу СССР. Но този път руските и английски спецслужби действали в унисон и не позволили нацистките планове да се осъществят.

Реформи, връзки с Кремъл и настъплението на моллите

Следвоенните години се характеризират с желанието на Захир Шах да провежда редица политически и икономически реформи в страната. Популяризира пущунския език и се опитва да възроди влиянието на тази етническа група в страната. Това довело да антиправителствени настроения. Въпреки всичко управлението му се помни със стабилност и спокойствие. Императорът повикал чуждестранни съветници в помощ на стопанското развитие, основал първият университет, дал достъп на жените до образование и възможност да упражняват правото си на глас. През 1964 г. провъзгласил нова конституция на страната, която определяла двукамарно парламентарно управление и неучастие на членове на кралското семейство в управлението. Новият закон провъзгласявал освен досегашния език "пущу", и "дари" (известен още и като "фарси-кабул") за официален език. В акта се институционализирала и "Лоя Джирга" - събрание на племенните лидери и вождове. В страната започнала да се заражда лява опозиция, която макар и слаба била трън в очите на властта. В тази връзка правителствените дейци възлагали големи надежди на мюсюлманските духовници. Във външноикономически план императорът бил в близки отношения с Кремълските първенци - първо Хрущов, а после и Брежнев. Срещите на високо равнище били почти ежегодни. В крайна сметка императорът успявал да получи материални и военни помощи, специалисти и съветници, както и международна подкрепа от Москва.През април 1970 г. един от броевете на вестник "Парчам" бил напълно посветен на 100-годишнината от рождението на Ленин. Това било повод мюсюлмански духовници да призоват за създаването на неформалния "Комитет, отговорен за делата на исляма". Из цялата страна се провеждали шумни религиозни сборища, привличайки религиозно настроената част от градското население.Императорският двор и правителството в началото се отнесли благосклонно към изстъпленията на клерикалите, но от ден на ден исканията на моллите се увеличавали. Скоро станало ясно, че духовенството се стреми към властта. В лозунгите им се критикувало на първо място сближаването със Съветския съюз, след това световния империализъм и накрая управляващите, които заедно с външните врагове застават на пътя на исляма. В тази обстановка династията и правителството, опасявайки се от бунтове и метежи, решили да сложат край на религиозните събирания. В края на май 1970г. с помощта на армията всички духовници, дошли от провинцията, били изведени от столицата. Но консервативното духовенство продължило да буни населението. Клерикалите се обърнали за помощ към други мюсюлмански държави, като Пакистан и Саудитска Арабия им оказали съдействие и поддръжка.През 1973 г. в момент, когато Захир Шах е на лечение в Италия, братовчед му Мохамед Дауд Кан организира военен преврат, сваля императора и провъзгласява Афганистан за република. Но въпреки добрите си намерения, Дауд не успял да вдигне жизненото равнище и икономиката на държавата.На 17 април 1978 г. бил застрелян виден деец на комунистическата партия на Афганистан (НДПА) и на погребението му два дена по-късно се събрал многохиляден митинг, на който се издигнали лозунги против Дауд и се стигнало до стълкновения с полицията. Мохамед Дауд наредил ръководителите на партията да бъдат арестувани, но армейски части, верни на НДПА, започнали акция за смяна на властта. Според един от участниците в преврата - Хафизула Амин, плановете за смяна на режима били замислени още две години по-рано. Според официалната версия за руснаците Априлската революция бил като гръм от ясно небе.И така на 27 април по радиото било обявено началото на "Саурската революция" ("саур" на езика "дари" е името на втория месец от персийския календар). Дауд и семейството му били убити в президентският дворец, премиер станал Нур Мохамед Тараки със заместници Бабрак Кармал и Хафизула Амин, а Афганистан станал "Демократическа Република Афганистан". Новата власт провъзгласила аграрна реформа и ликвидация на лихварството, било заявено и равноправието на жените, били отменени принудителните бракове, както и въведена минимална възраст за сключването им, бил премахнат откупът за бъдещата булка и други. Но тези реформи настроили духовенството и племенните вождове срещу властта. През 1978 г. избухнали бунтове в няколко от големите армейски гарнизони в страната. Първоначално Тараки декларирал: "Ние искаме да изчистим исляма в Афганистан от тежестта и мръсотията на лошите традиции, суеверия и грешни вярвания. След това за нас ще остане само прогресивният, съвременен и чист ислям". Но с течение на времето управляващите осъзнали, че техният основен враг е духовенството. На територията на съседен Пакистан възниквали множество военно-религиозни групировки като Национален Ислямски Фронт на Афганистан (НИФА), Ислямска партия Халеса, Движение за ислямска революция в Афганистан, Национален фронт за спасение на Афганистан, Ислямска партия на Афганистан и други. При поддръжката на САЩ и други държави в пограничните пакистански райони били изградени множество лагери за обучение на религиозни бойци. От друга страна мерките на правителството срещу опозицията и неприемането на новите реформи били прекалено крайни. Репресиите се увеличавали - цели населени места били разрушавани, мирното население разстрелвано, селскостопанската продукция изгаряна. Това довело до поток от афганистански бежанци. Ако в 1973 г. в Пакистан годишно емигрирали няколкостотин души, в 1978 г. те били 110 000, а година по-късно - 750 000. През 1979 г. на страната на опозицията преминали около 10 000 офицери и войници. Политическите затворници били над 20 000. През септември същата година Хафизула Амин организира вътрешнопартиен преврат и сваля Тараки, който по-късно е удушен от охраната си.

Съветската инвазия струва до 8 млрд. долара годишно

Съветското ръководство имало сведения, че Амин сътрудничи със САЩ, а също така търси близост и с Китай. Затова на 12 декември 1979 г. Политбюро на КПСС взима секретно решение за отстраняване на Амин, издигане на Бабрак Кармал за генерален секретар на НДПА и за стабилизация на обстановката - изпращане на съветски войски в Афганистан. На 27 декември руски спецчасти, специално подбрани от мюсюлманските републики, облечени като афганистански военнослужещи, тайно са прехвърлени в страната седмици по-рано щурмуват президентският дворец и убиват Амин и семейството му. Междувременно вече е започнало прехвърлянето на 40-та съветска армия на територията на Афганистан. В следващите няколко месеца руснаците се заемат предимно с охрана на важни стратегически обекти, както и на пътища и комуникации. Но скоро започват нападенията над тях, провокирани от САЩ и натовските държави. В наскоро разсекретена от Вашингтон записка на съветника по националната сигурност на президента на щатите Джими Картър Збигнев Бжежински от 1979 г. пише: "Сега в Афганистан на руснаците ще им дадем техния Виетнам"! Лека-полека Съветите навлизат в блатото на войната, подобна на тази, която допреди десетина години САЩ водиха във Виетнам.Впрочем десетина години преди американците, французите първи "настъпиха мотиката" в Индокитай. През 1980 г. общата численост на съветските военослужещи в Афганистан е 65 000 души и достига 109 000 през 1986 г. За времето на пребиваване в страната руснаците дават близо 15 000 жертви - военни и служители от сигурността. Жертвите от афганистанска страна - правителствени сили, бунтовници и цивилни по най-достоверни източници доколкото това е възможно, възлизат на около един милион, от които деца под 10 години - 30 000.

Президентът на страната Бабрак Кармал не бил в състояние да се справи с кризата и бил свален от поста си през 1986 г. и заменен от Мохамед Наджибула. Най-красноречивата характеристика на Кармал дава бившият главен военен съветник на афганистанската армия, руският генерал Майоров: "В живота си съм ненавиждал глупаците, безделниците и пияниците. А тука всичките тези качества се съсредоточиха в един човек. И този човек е партиен вожд и държавен глава!?" Тази смяна идва в отговор на започнатата от Михаил Горбачов политика на гласност и перестройка в Съветския съюз. Междувременно руската държава вече започва да се задъхва от все по нарастващите военни разходи, а и от растящото в страната и по света недоволство. По неофициални данни (руската страна и досега не е назовала точната цифра) съветското военно присъствие в Афганистан струвало между 3 и 8 милиарда долара годишно. Сумата на американската помощ за опозицията възлиза на близо 2,5 милиарда долара за времето на съветското присъствие. Освен това от страна на Саудитска Арабия и други мюсюлмански държави бунтовниците получават около половин милиард долара. Сред държавите, активно поддържащи въстаниците, са още Пакистан, Китай, Великобритания, Турция. Съветската инвазия в Афганистан е съпроводена с влошаване на международната обстановка, нова ескалация на Студената война след постигнатите години по-рано виенски и хелзинкски договорености за ограничаване на взаимното недоверие. Пряка последица е бойкотът на западните държави на Московската олимпиада 1980г. и последвалият я социалистически бойкот 4 г. по-късно в Лос Анжелис. След започването на новия кремълски курс за отваряне към света, руското правителство търси мирно решение на ситуацията. Така се стига до постигането на Женевските споразумения за извеждане на руските войски от Афганистан, проведено в периода 15 май 1988 - 15 февруари 1989 г. По това време правителствените войски контролират 26 от 18 провинции. Но, изпаднало в международна изолация и лишено от щедрите помощи на СССР и другите социалистически страни, правителството на Наджибула не било в състояние само да се справя с увеличаващите се отряди муджахидини. През март 1990 г. военният министър на Афганистан заедно с група офицери се опитал да свали Наджибула, но след ожесточени боеве в Кабул и около авиобазата Баграм бил разбит. Към първата половина на 1991 г. правителството вече контролирало само 10% от територията на страната. На север бил т. нар "Северен алианс" , а на юг започнало да набира сили движението "Талибан". Централните части контролирали бойците на бившия генерал Абдул Рашид Достумс, неговото Национално ислямско движение на Афганистан, други провинции били под управлението на Гулбудин Хекматиар. Полевият командир Джелаладин Хакани успял след блокада да превземе важния център град Хост, а на следващата година, в нощта на 28 април, Ахмад Шах Масуд и Абдул Рашид Достум влезли без бой в Кабул. Президентът Нажибула успял да се укрие в мисията на ООН, където преживял следващите години.След превземането на Кабул от талибаните на 27 септември 1996 г., те влезли в мисията и насила извлекли бившия президент. След разпити, съпроводени с мъчения и опити да го накарат да подпише документ с минала дата и невярно съдържание в полза на Пакистан, Наджибула бил публично обесен в Кабул. Талибаните провъзгласяват Ислямски Емират Афганистан, международно признат само от ОАЕ, Пакистан и Саудитска Арабия. През следващите няколко години се налага Шариата. Талибаните взривяват Бамианските статуи на Буда, обявени за световно историко-културно наследство, защото ги смятат за езически идоли. На жените е забранено да излизат без мъж навън. Официално са забранени телевизията, музиката и музикалните инструменти, изобразителното изкуство, компютрите, интернет, алкохола, белите обувки (бялото е част от талибанския флаг), публичното обсъждане на секса и много други.Терористичните актове от 11 септември 2001 г. дават повод на американското правителство да осъществи операцията "Несъкрушима свобода" в съответствие с резолюция на Съвета за безопасност на ООН от 20 декември 2001 г. Международната коалиция успява да освободи страната от управлението на талибаните и да поддържа макар и крехък мир. До 15 август 2021 г., когато талибаните превзеха Афганистан. Новите "Големи игри" тепърва предстоят.

Доставя 90% от опиума на пазара

Доскоро в конституцията на страната официално бяха записани 14 етнически групи, като най- широко представените са: пущуни, таджики, хазарейци, узбеки, аймаки, туркмени, белуджи и други. Основните езици са пущу и дари(разновидност на фарси). В момента населението на страната е над 31 млн. души, като 99% са мюсюлмани от които 80-85% са сунити, 15-19% шиити и 1% други. Нивото на грамотност е около 30%, като само 10% от жените могат да четат и пишат. В последните 30 години Афганистан се превърна в най-големият производител на опиумен мак в света. Според доклад на Службата за наркотици и престъпност към ООН, над 90% от опиума, търгуван на световния пазар, идва от тази страна. Площта, заета с посеви на опиум в Афганистан, е близо 350 000 хектара и превъзхожда плантациите на кока в Колумбия, Перу и Боливия взети заедно, като общата продукция възлиза на близо 10 000 тона. Над 60% от населението е под чертата на бедността, а безработицата обхваща близо 1/3 от трудоспособните.