Синиша Михайлов е истинска легенда на югославския и италианския футбол. Сред най-големите му успехи са спечелената КЕШ с Цървена звезда. Но как Синиша стига до световните висини във футбола. Той е израснал в Борово Населье. По цял ден Михайлович ритал топката, упражнявал левия си крак, който години по-късно щеше да го превърне в един от най-изкусните изпълнители на свободни удари. Животът си вървял, малкият талант тренирал, а баща му бил строител. В един момент обаче се срутва целият гараж на семейство Михайлович. Пада и къщата. И тази на съседите. И тези в цялата махала. В родното място на Синиша проехтяват едни от първите изстрели на войната в бивша Югославия в началото на 90-те години. През 1991-ва районът е обсаден от югославската народна армия и сръбски паравоенни формирования, като в крайна сметка пада след три месеца сражения. Всички жители на града, независимо от етническата им принадлежност, са отведени в лагери в Сърбия. Един от тях е Звонко Попович, треньорът на Борово, с чиято фланелка Синиша Михайлович дебютира едва на 17 години през 1986-а. Само месец по-късно обаче е освободен, след като един от началниците на лагера, луд фен на футбола и играча Миле Стаменкович, разбира, че двамата с Попович са роднини. "Не мога да измъчвам човек, чийто кум е моят идол", казва му полковникът и една вечер го извежда от лагера. Неописуема е магията на играта и нейната сила. Но споменатият случай е само лъч надежда в тази история, пропита най-вече с кръв и тътен на бомби. И променила безброй човешки съдби, сред които и тази на Синиша. Когато хърватските сили поемат контрол над града, Михайлович е обявен за враг номер 1 в региона заради отявлената си подкрепа за Белград. Почти три десетилетия по-късно нищо не е забравено и той не е добре дошъл в родния си край. И вероятно никога няма да бъде. "Ако хората видят футболист на улицата - Видич или Джеко, да кажем, те биха стиснали ръката му и биха му пожелали късмет. Но не и на Синиша", разказва приятел от детинство на футболиста.
Михайлович се превърна в икона на сръбски национализъм, въпреки че историята му е доста странна. Баща му е сърбин, а майка му - хърватка.
Синиша избира Войводина Нови Сад, който е трамплинът му към Белград и "червено-бялата" гордост на града - Цървена звезда. Още в първия си сезон при "звездашите" Синиша вдига КЕШ с водения от Люпко Петрович тим на Звезда. Той бележи едно от попаденията в реванша с Байерн на "Мала Маракана" за 2:2, а между двата двубоя с "баварците" се случват трагичните събития в Борово.
За отношенията на Синиша със сръбския командир Желко Ражнатович също има доста какво да се разкаже. Аркан го взима под крилото си в Белград в най-размирните години, в които дори и сред феновете на Звезда има настроения срещу Михайлович заради двойната му етническа принадлежност. Също така сръбският бос помага и на родителите му да избягат от Вуковар по време на обсадата. Вуйчото на Михайлович, брат на майка му, пък е старши офицер в хърватската армия и е пленен след падането на града. Хората му се готвят да го разкъсат, когато Ражнатович им заповядва да го пощадят. Един от малкото подобни случаи и още едно доказателство за близостта между Синиша и лидера на паравоенното формирование "Тигри".
През 1992-ра го иска Ювентус, но той избира Рома заради треньора Вуядин Бошков. В периода 1994-1998 блести за Сампдория, а след това се връща във Вечния град, за да облече екипа на Лацио и с вечния съперник на Рома се радва на шест златни години. Прехвърлил 35-те, Михайлович завърши кариерата си в Интер, след което пое по треньорския път. След като смени редица клубове и за кратко бе национален селекционер на Сърбия, на 20 февруари Синиша отпразнува юбилейния си 50-и рожден ден като наставник на Болоня. Е, за момента ще трябва да стопира това си начинание и да успее отново да се пребори, този път с коварната болест левкемия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
