Жив ли си, трябва да се бориш, казва Радостин Тодоров
Всяка победа обикновено е последица от редица поражения. Мисълта е на испанския драматург Александър Касон, но не е известно вдъхновението, довело го до това заключение. За да се убедим в думите на испанеца, неминуемо трябва да се поровим зад кулисите на успеха, като забравим поне за миг бляскавата му страна. Откъде черпят сили ощетените от съдбата? И наистина ли успехът започва винаги с думата решителност? "Стандарт" ще търси отговорите на тези въпроси в рубриката си "Воля", в която ще ви представи параолимпийците, които намират сили да прославят България по света. Днес ще ви разкажем историята на Радостин Тодоров, треньора на трима от най-изявените ни параолимпийци, за когото трудностите са предизвикателство, а предизвикателствата - просто част от ежедневието.
Няма да го видите на сцената. Светлината от прожекторите не стига до него, макар че заради успехите на неговите спортисти често звучи българският химн. В спорта за поддържащата роля е характерна анонимността, но това пък не омаловажава значението й. А когато подготвяш трима от най-успешните параолимпийци на България, значимостта ти се утроява.
Името му е Радостин Тодоров. На 30 години, от Казанлък. Дискохвъргач, приключил състезателната си дейност сравнително рано, но пък за сметка на това започнал треньорската си кариера едва на 23, а само година по-късно бронзов олимпийски медал възнаграждава усилията му. Радостин е треньор на дискохвъргача Мустафа Юсеинов, на тласкача на гюле Ружди Ружди и копиехвъргачката Даниела Тодорова, която му е и сестра. Надали някога е предполагал, че ще стане треньор, въпреки че днес е
убеден, че точно това е призванието му
Завършил е математическата гимназия в Канзанлък, след което е следвал "Икономика" в Аграрния университет в Пловдив. Прекарва една година по бригади в САЩ, след което животът му поема друга посока. Злополука, която оставя сестра му в инвалидна количка, се оказва определяща за бъдещето му.
"Заради Даниела станах треньор", спомня си Радо. "Първоначално мотивът беше личен. Просто исках да помогна на сестра ми да се представи добре на предстоящата Параолимпиада в Пекин. И тя го направи. Бронзов медал, макар с първи резултат. Пекин 2008 г. е първият ми треньорски успех", добавя той. Треньорът все още помни награждаването в Пекин. "Не мога да забравя усещането. Все едно беше вчера, тъй като и до момента това е най-големият ми успех в кариерата. Хем първи, хем най-голям, но се надявам да не е последен", казва той. Емоцията описва като неописуемо щастие и радост, а почетната обиколка като незабравим момент. Сълзите ми бяха през цялото време на очите. Две години по-рано плаках, защото щанга прати Даниела в инвалидна количка. Две години по-късно тя постигна голям успех пак и благодарение на спорта. Беше нещо уникално", продължава разказа си Радостин.
Макар че е пет години по-малък от нея, Радостин често минава за батко на Даниела. "Промениха се отношенията ни. Като че ли станах по-отговорен и вероятно затова отстрани изглеждам като по-голям от нея", признава той. "Като треньор е много строг и взискателен.
През останалото време обаче е моето малко братче
което много ме слуша", казва на свой ред Даниела. На тренировки и състезания отношенията са съвсем професионални. "Все пак треньорът трябва да успее да влезе под кожата на състезателя и психически да го контролира и да го насочва какво да прави", обяснява Радостин.
С Мустафа Юсеинов се запознават в Пекин. Тренира го обаче след Олимпиада в Атина през 2012 г. "Страшен човек е. Раздава се максимално. Много го харесвам", признава дискохвъргачът. "Имаше желанието да работим заедно. Приех, защото е много талантлив състезател, а и беше удоволствие да приема", спомня си треньорът. С Ружди пък се запознават в Павел баня. "Той не иска от нас само медали, а резултати", споделя Ружди Ружди, който е майстор в тласкането на гюле.
Радо не се взема насериозно. На мнение е, че ако треньор си повярва, трябва да приключи с кариерата си. "Мисля, че имам много за учене. Не смятам, че съм успял. Имам още много работа да свърша", казва съвсем естествено той. От параолимпийците е научил не малко неща. "Разбрах, че трябва да ценя живота. Да бъда по-упорит, по-уравновесен и да бъда по-искрен. Всяко едно преживяване с тях ми е твърде лично и много често се замислям за живота. Възхищавам им се на волята, на упоритостта, на волята. Когато си на количка, е много трудно", разказва развълнувано треньорът. Не отрича, че е имало моменти, когато се е чувствал по-слаб от тях, но пък го е криел, защото той е човекът, на когото те вярват и разчитат.
Тренировките с тримата параолимпийци уплътняват целия му ден. Животът му минава между тренировки и състезания, между Казанлък и Павел баня. Девизът, който следва, е на треньорката му Цветанка Христова, че човек може да постигне абсолютно всичко, стига да го иска. Доволен е, че състезателите му доказват, че няма невъзможни неща.
Откакто е треньор, е наясно, че не всеки човек с увреждане може да стане параолимпиец. По думите му да бъдеш такъв трябва да имаш талант, характер, воля за победа и живот. Близките предизвикателства са Европейските игри за хора с увреждания в Сочи през септември и Световното първенство по лека атлетика в Катар през октомври. "Амбицията е голяма. Даже усилията са насочени не чак толкова към състезанията през тази година, а по-скоро към Параолимпиадата в Рио. Най-важното е тримата да постигнат най-върховите си резултати. Надявам се и най-големите успехи в кариерата си до момента", казва уверено Радо. Той не е броил медалите на тримата състезатели, но само Ружди, когото тренира най-отскоро, има 25 медала от международни състезания.
Най-голямото му желание е параолимпийците да бъдат възприемани като здравите спортисти. "Искам хората да разберат и осъзнаят е, че тези състезатели са не по-малко трудолюбиви и не по-малко професионалисти от здравите състезатели.
В България не ни вземат на сериозно
а схващането е такова, че нашата работа е форма за заетост на хората с увреждания. Който не вярва обаче, нека дойде и види как работим. Точно това ме кара да им се възхищавам, тъй като рискът, който поемат с тренировките, може тотално да ги обездвижи. За тях всяка една тренировка е последна. Ние не оставяме нещата за следващия път", казва разпалено той. "Какво значение има дали здрав или спортист с увреждане ще представи България? Смятам, че спортист с увреждане е по-голяма реклама. Ако параолимпиец спечели Световно първенство, показва и дава пример на останалия свят, че въпреки тежките условия българите са силни физически и психически въпреки уврежданията и показват, че са борбен народ", продължава той.
Успехът Радостин вижда като сбор от усилията му, труда на състезателите и Параолимпийската асоциация. Примерът му обаче остава да бъде покойната му треньорка Цветанка Христова, спечелила сребърен медал на Олимпийски игри въпреки скъсан прасец. "Винаги ми е казвала "Не те ли изкарат с краката напред, трябва да се бориш. Жив ли си, трябва да се бориш", казва той.
Иван ФИЛЧЕВ
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
