Бърза, издръжлива и чаровна. Така може да бъде определена 20-годишната ни млада надежда в леката атлетика Милица Мирчева. Родената в Добрич красавица няма спирка, след като си постави цел. Тя е сребърна медалистка от европейското по крос кънтри. Има и национален рекорд на 5000 м на открито при девойките старша възраст. Милица шокира, като спечели маратона в София (42 километра) миналата година. При това пробяга разстоянието под 3 часа. Но най-доброто й представяне дойде през август тази година. Тогава Мирчева успя да завърши тежкия маратон на олимпийските игри в Рио де Жанейро. Милица финишира на 108-о място от 157 състезателки. Като през цялото време тя подобряваше класирането си. Освен това тя стана и първата българка участвала на женски маратон на олимпиада. А и най-малката участничка в Рио. Нейният треньор Йоло Николов се грижи непрекъснато за кариерното й развитие. А всъщност Милица е изключително земен човек. Тя винаги има цел и я следва с всички сили. Може би именно точната й преценка за всичко я прави толкова успешна в дългите бягания. Мирчева е много всестранна личност. Тя винаги се интересува от всичко, но в същото време е много упорита. "Когато започнах да тренирам никой не вярваше, че ще успея. Много често ме насочваха към други неща. Но аз държах на своето. В началото резултатите ми не бяха добри. Не съм първороден талант. В течение на времето се усъвършенствах", обяснява Милица. "В началото медалите си ги закачах на полилея вкъщи. Сега по-често ги давам на по-малките от мен, за ги мотивирам. Повече пазя купите си. Нося ги с мен по лагери, а после ги пращам на родителите ми в Добрич, откъдето съм", допълва тя. "В бягането на дълги разстояния всеки миг е труден", казва още Мирчева, която е студентка по маркетинг в Международния бизнес университет в Ботевград. "Обичам всичко да слушам. Но зависи от разстоянието. Ако е за по-дълги - слушам трап или нещо по-успокояващо. Иначе най-много обичам да спя. След като съм тичала дълго разстояние организмът има нужда от почивка и гледам да му дам тази възможност. Обожавам също да чета и готвя. Преди често правех сладкиши. Но напоследък съм се специализирала по супите", допълва Милица. Чаровната състезателка вече се прибра от бразилската столица и се отдаде на заслужена почивка. Тя се съгласи да разкаже пред "Стандарт" за преживяванията си в Рио.
Правилната тактика
Доволна съм от себе си, защото все пак направих нещо, което никой до момента не беше. Предвид това, че нямах много голяма възможност да се обучавам за маратон заради контузиите. С моя треньор ни се препокриха очакванията. Аз имах по-големи амбиции, обаче нямаше как да ги реализирам.
Времето беше много горещо. Идеята ни беше да тръгна спокойно. Ясно ми бе, че след 25-я километър нещата много бързо ще започнат да се променят. И също след 30-я, 35-я 38-я. Аз съм подготвена да тичам равномерно през цялото време. За това решихме да тръгна по-бавно, за да мога впоследствие само да се изкачвам нагоре.
Аз бях много мотивирана да завърша маратона. И без това имах проблеми с крака.
През първата половина от състезание имах болежки. Не беше приятно. Стиснах зъби и за радост във втората половина проблемите изчезнаха. Беше много хубав ден за мен, определено.
Винаги преди състезание гледам да не се впрягам много, да не показвам емоции. Опитвам се да съм съсредоточена, за да не прегрявам много. В самия ден се бях развълнувала. Като мина финиша бях изключително щастлива. Накрая имах крампи, не си усещах краката. Но беше невероятна емоция, че го завърших.
Помощ от конкуренцията
В женския маратон няма мръсни номера. Във всеки един от дните до старта и на самото състезание се подкрепяхме. Когато минавах покрай някоя от жените, (казвам така, защото аз бях най-малката там), се усмихвахме и се подкрепяхме морално. Пожелавахме си успех. Естествено не сме си говорили много, защото нямаше как (смее се), но все пак се питахме дали сме добре, издържаме ли и така. Една от състезателките ми помогна много и преди началото на маратона. Трябваше преди старта много бързо да сложим чипове в обувките си, които да измерват време. Аз моя си го сложих по начин, по който никой друг не беше. И се учудих, тъй като хората, които трябваше да следят за това не ми помогнаха много. Тогава една от състезателките дойде и ми помогна с чипа. Трябваше да извадя всички връзки и наново да ги сложа. Много се притесних, защото оставаше около 1 минута до старта. Имаше голяма опасност да го изпусна. Тогава момичето ме видя, веднага дойде, седна при мен и ми помогна. Даде ми от нейния гел, защото нямаше аз откъде да взема такъв.
По принцип много малко хора по цял свят биха направили подобно нещо...
Имах и лек проблем с напитките. Трябваше да получа 7, а всъщност бяха само 3. Маратонът не е като да бягаш 5 - 10 километра и може би заради това си помагахме едни на други.
Проблеми с транспорта
Самата организация на маратона не беше много добра. В стаята преди да излезем да бягаме, всички състезателки сложихме едни номера на екипите си. Но след малко се оказа, че трябва да сложим съвсем различни табелки. В същото време други състезателки имаха проблеми с чиповете. Много бързо ни изведоха за състезанието. Беше малко хаос и нямаше добра организация. Ние бяхме и 157 жени все пак. Трябваше например да има автобус за треньорите на състезателките. Всъщност, ние като отивахме към трасето имаше два буса до него - в 6,30 и в 7,00. Ние хванахме втория. И когато стигнахме там, транспорта за треньорите беше тръгнал вече. И всъщност Йоло Николов трябваше да избяга сигурно 15 километра до едно от местата, за да мога аз да мина покрай него, за да взема пяната. Така че той просто направи един малък маратон с мен...
Въобще, организацията с транспорта към тренировките бе много зле. Рейсът трябваше да ни вземе в 6,30. Ние отиваме 10 минути по-рано, а всъщност тръгнахме почти в 7,00 часа. Не го казвам, за да се оплаквам, просто така се случи. Има добри условия в Бразилия, но не умеят да се възползват от тях. Почти на всички състезание, на които съм участвала, транспортът е бил доста по-добре организиран от това, което беше в Рио.
Като ходихме да видим трасето за маратона за първи път пътувахме около 1,30 час. Това беше окей, но след това ние всъщност не успяхме да видим голяма част от него заради трафика. По едно време шофьорът ни каза, че трябва да слезем, да повървим няколко километра и, че щял да ни вземе от друго място. Беше доста странно. Идеята беше да отидем и да се върнем възможно най-бързо. Тръгнахме в 5-6 сутринта и се върнахме в 4 следобед. Въртяхме се доста, нямаше и нищо за ядене.
Кражбите и селото
Всеки го беше страх от кражбите. Общо взето нямаше почти стая, в която нещо да не беше задигнато. За радост при нас нищо не беше отмъкнато. Нямаше как да взимаме допълнителни мерки. Винаги заключвахме всичко - стаи, чекмеджета, шкафове. Макар че лаптопът не можеше да влезе вътре.
Винаги като ходя на състезания, не гледам да се снимам, наблягам на тренировките. Аз бях една от малкото, които не се щракнаха с Новак Джокович (смее се). Всички ме питаха дали съм ходила да снимам до статуята на Христос, дали съм видял това или онова. Но как да стане - аз не съм излизала от селото освен за тренировки.
Храната беше супер, беше разнообразна. Имаше за всеки и от всичко.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
