Донко Ангелов ни прославя на 5 параолимпиади
В Сеул изписват "България" на анцузите с блажна боя
Всяка победа обикновено е последица от редица поражения. Мисълта е на испанския драматург Александър Касон, но не е известно вдъхновението, довело го до това заключение. За да се убедим в думите на испанеца, неминуемо трябва да се поровим зад кулисите на успеха, като забравим поне за миг бляскавата му страна. Откъде черпят сили ощетените от съдбата? И наистина ли успехът започва винаги с думата решителност? "Стандарт" ще търси отговорите на тези въпроси в рубриката си "Воля", в която ще ви представи параолимпийците, които намират сили да прославят България по света. Днес ще ви разкажем историята на Донко Ангелов. Той е един от първите български параолимпийци, донесли олимпийски медал във времето, когато наричаха хората с увреждания "инвалиди".
Нищо не започва от днес, но някои имат честта да са първи и да проправят пътя, хвърляйки се в неизвестното. Такива хора често не са оценени достойно, когато му е било времето, но пък за сметка на това името им остава завинаги в историята. Един от тях е Донко Ангелов - атлетът, който носи медал от първата параолимпиада с българско участие в Сеул 1988 г., и години наред бележи спортни успехи.
Донко има зрителен проблем. Макар че няма нужда от придружител и бастун, няма и очите на здрав човек. Заради слабото зрение в училището в Сопот винаги го слагат на първия чин, но това не решава проблема. "Това време беше ужасно.
Съучениците ми се подиграваха
Днес обществото приема хората с увреждания, но тогава не беше така. Изолираха ги", спомня си той. Заради очите, през 1979 г. го преместват в специализирано училище в София, а две години по-късно започва да спортува и да се състезава в дългия, високия и тройния скок.
По онова време Съюзът на слепите създава възможности за труд и условия за спорт на хората със зрителни проблеми. Данъчните облекчения са позволявали на организацията да подпомага спортисти и музиканти. Успехът връхлита Донко година след като се захваща сериозно със спорт. На Европейското първенство за хора със зрителни увреждания във Варна през 1983 г. печели златен медал на дълъг скок и сребърен - на скок на височина, а година по-късно от Балканските игри за слепи в гръцкия град Волос се връща с два златни медала. Големият успех обаче предстои.
Отново благодарение на Съюза на слепите, България участва за първи път на параолимпиада в Сеул 1988 г. Организацията финансира участието на 8 българи - 5-ма спортисти по голбал и 3-ма атлети.
"Тогава нямаше условия и подготовката ни беше смешна. Качиха ни на Белмекен, но не ни пускаха в базата. Спахме в бараките под основната база.
Условията бяха мизерни, но имахме ентусиазъм
връща лентата назад Донко. "За олимпиадата ни бяха взели анцузи, на които изписаха "България" с блажна боя. Като се върнахме, ни ги взеха. Бяхме толкова смешни с тези анцузи и едни съвсем обикновени гуменки. А от здравите спортисти бяха останали официални дрехи, с които ни облякоха", добавя през смях той.
В Сеул става сребърен медалист на троен скок, след като скача близо 13 м. Българските параолимпийци се завръщат с 3 медала, а в София ги посреща журналистка Вера Маринова. В малка дописка в. "Народен спорт" съобщава за представянето им в Сеул. "По това време работех в предприятието на слепите в Пловдив и получавах около 300 лв. заплата. За сребърния медал от олимпиадата ми дадоха още 330 лв. Това ми беше материалният стимул, но кой мислеше тогава за пари. За мен беше важен спортът", казва Донко. Той затвърждава сребърния си медал в тройния скок на олимпиадата в Барселона през 1992 г., когато вече
България оценява успеха му на $800
Участва в още три олимпиади, като влиза в осмицата. В Атланта през 1996-а остава шести в петобоя, като затвърждава успеха си четири години по-късно в Сидни. В Атина през 2004 г. е осми в петобоя. Тогава престава да се състезава.
"Първото участие в олимпиада е най-запомнящо се", казва Донко, като уверява, че за това време не му напомнят само болките в коленете и глезените. Медалите си пази у дома, като уточнява, че безспорно олимпийските му са най-ценните, макар че не успява да спечели златен. "Почти до върха съм стигал, а това е най-гадното. Когато си положил някакъв труд и
като не станеш първи, смяташ, че си загубил
Най-лошото във второто и третото място на един спорт е, въпреки че печелиш, имаш усещане за поражение", признава той.
Днес Донко е на 50, но успехът не го е изоставил. Управител е на "Успех", предприятието на слепите, където всъщност работи от 1989 г. След 1994 г., когато завършва УНСС, започва в търговския му отдел, за да застане начело на цялото предприятие 16 години по-късно. "Добре се развиваме", казва със задоволство той. Макар че не се състезава, не е изоставил спорта. "Той е в мен. Никога нищо не ме е карало да спортувам, освен това, че нещо отвътре ме е карало да го правя. Имаме спортен клуб, на който съм председател", добавя той.
Пожелава на всеки спортист, който има заложби и полага усилия, да отиде на олимпиада, която той определя като празник за всеки човек. А фактът, че e един от тези, които са поставили основите на параолимпизма в България, го изпълва с щастие. "Българинът забравя за миналото, мисли за днес, за утре не го е еня. Нищо без история не е добро", добавя Донко. "Тогава не съм осъзнавал. Днес си давам сметка, че наистина сме направили нещо добро за България. Щастлив и горд съм. Успели сме, макар че България не го е оценила, но аз съм щастлив, че съм имам принос в развитието на параолимпийския спорт у нас", казва още той, доволен от факта, че младите спортисти с увреждания могат да берат плодове.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
