Не искам българско училище, защото съм против още от малки децата да се захванат с вдигане на тежести. Не става дума за щанги, а за тежки чанти и раници. Нали сте виждали деца с гърбици, с едно рамо по-високо от другото, с една ръка по-дълга от другата? Прочетох в един вестник заглавие, което звучи като диагноза - "Даскалото разболява". Човек ще си каже, че зловещ враг изпълнява някакъв пъклен план за унищожение на българската нация, товари децата й с ненужни знания, и изисквания, непосилни дори за възрастните. За какво му е на едно дете да гони високи бележки по математика, когато влечението му е към естествена история, география или изкуствата? Или пък има математически дарби, но трябва да ги загърбва, защото ще изостава по другите предмети. Имах един съученик, който през 1949 г. завърши гимназия с диплома 3 (три). Заради математиката, която не му вървеше. Записа медицина и от него излезе превъзходен хирург-ортопед.
Децата са деликатна материя. Всички искаме тази материя да се превърне в добри инженери, архитекти, доктори, хора на изкуството. Но нали е ясно, че не може да се очакват високи резултати от един атлет, ако той трябва
да бяга или да скача с тежка раница на гърба
Една народна мъдрост ни предупреждава, че заради Илия човек намразва и свети Илия. Ще си послужа с още една подобна мъдрост, за да илюстрирам безплодните напъни с българските реформи: преоблякъл се Илия и пак в тия! Примери не са необходими. От реформи сме се напатили. И начакали - с празни надежди. През 1963 г. имах редкия късмет да бъда изпратен на работа в Лондон. Като секретар по печата в българското посолство. Грижа ми беше най-голямото от моите три деца. Седемгодишният ми син трябваше да учи и аз се засилих да го запиша в училище без други български деца Идеята ми беше да научи по-бързо английски език. Момчето ми обаче бе на 7 години, а в Англия децата тръгват на школо от пет. Директорът обаче ме успокои:
- Няма страшно, детето ви бързо ще свикне. Ще научи езика, ще си намери приятели. От вас се иска да му осигурите спортни екипи за футбол и плуване.
- Разбира се - казах аз,- но какви учебници, тетрадки, помагала ще трябва да набавим?
- Това са грижи на училището.
Директорът се изправи, за да покаже, че си има и друга работа. Като видя, че нещо се колебая, той добави: "О, и още нещо. Детето да носи всеки ден по един шилинг - за обяд и чаша топло мляко". Един шилинг? Чува ли се този директор какво говори? Тогава една английска лира имаше 20 шилинга, а той за цял обяд, с първо, второ и трето... Реших да се пошегувам:
- При такава такса може ли и аз да обядвам с него?
- Съжалявам, но не става - отговори директорът в същия тон. - И други родители може да пожелаят същото, но трапезарията ни не е голяма.
Минаха няколко месеца и аз се впечатлих, че момчето все една песен ми пее: "Нямаме нищо за домашно". Отидох пак при директора. Той ме изслуша и попита:
- Прощавайте, но вие носите ли си у дома работа от службата?
- Понякога, но рядко.
- Е, редно ли е децата да доработват нещо, което е трябвало да се свърши в училище?
Спомням си, че Лондон бе често посещаван от наши педагози - учителки, директори, чиновници от просветното министерство. Те споделяха с мен, че нещо не им се нрави в английската образователна система: "Ние преподаваме на нашите ученици два пъти повече материал!" Аз се съгласявах с тях и молех да ми обяснят как при такава постна учебна програма в своите училища толкова много англичани стават Нобелови лауреати, откъде се появяват превъзходните специалист и учени и - забележете - футболисти!
И сега - внимание! Пристъпвам към формулиране на рецептата за успешни парламентарни избори. Когато се приземих в Англия, редовните парламентарни избори бяха приключили с победа на Лейбъристката партия. Тя разполагаше в Камарата на общините с анемичното мнозинство от четири гласа. Управлението на страната бе поето от лейбъристко правителство с премиер Харолд Уилсън. Тогава той се прицели в една традиционна язва на английското образование и призова избирателите да му помогнат в лечението й. До извънредните избори в английските училища съществуваше един изпит, известен като "елевън плъс". Той представляваше нещо като обща матура, задължителна за децата, навършващи 11 години. Правилото беше: който вземе тежкия изпит, получава правото да следва в университет, когато завърши гимназия. Скъсаните се лишаваха от възможността да получат висше образование. Уилсън и цялата Лейбъристка партия
се обявиха против този изпит и го дамгосаха
като класова бариера за по-бедните семейства, които не са в състояние да плащат за частни уроци. Лейбъристите използваха и друг разумен аргумент - някои деца са напълно нормални, може би и с дарби в определени области, но се развиват по-късно. Нали не е за чудене, че лейбъристите на тези извънредни избори отнесоха като лавина своите консервативни опоненти?
Мисля, че положението в България много прилича на английското през 1963 г. Властимащите обаче спокойно могат да спечелят на своя страна избирателите от семейства с деца като обявят:
* Създава се компетентна комисия, която да изхвърли от учебните програми ненужния за изучаване материал.
* Премахване на омразните матури в училищата.
* Отказ от механичното образуване на бал, включващ гимназиалната диплома, тъй като стремежът към отлични бележки по всички предмети е предпоставка за корупция.
* Класирането за университет да зависи само от бележките по определен предмет в дипломата и оценката, получена на приемния изпит.
* Да се разработи система за ранно профилиране на учащите се според предпочитани от тях учебни предмети и области.
* Бележките по българска литература да се пишат не на учениците, а на учителите. Тези бележки да се определят от броя на книгите, прочетени от учениците. Целта е по този начин да се противодейства на телевизията и компютрите.
Ако властниците продължат да се туткат и да следват практиката на реформи от типа "преоблякъл се Илия...", опозицията да не пропуска шанса и да им отнеме инициативата. А, да не забравя - дали ще се намери в хазната и по един шилинг (в български пари) за обяд на всеки ученик?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
