Известно е, че в политиката можеш да пострадаш тогава, когато забравиш, че всичко е само игра. Обаче груба, дива игра.
Дори по-лоша от варварския "кеч ескеч кян", в която шампион е бил нашият Дан Колов: извиване на крайници, натиск върху чувствителните зони, можеш тайно от съдията да бръкнеш в окото на съперника си. Старите борци могат да ви разкажат безброй подробности: понякога се използвали дори газови бомби, когато противникът е имал неблагоразумието да се долепи до задника ти. Всичко е позволено, стига съдията да не забележи.
В тази игра за джентълментство не са и чували, а който е чувал - гледа набързо да забрави салонните си маниери. Ако се забави, веднага ще го пратят при дизайнерите на левия бряг. Там и словоотделянето повече прилича на грухтене и ръмжене, малцина са хората, които владеят езика, още по-малко са истинските оратори, на тях гледат като на екзотични екземпляри и се чудят защо не са ги затворили в някакъв резерват.
След провала на Марковска нямало кандидати за КС. Това е разбираемо - при такъв правилник на Играта. Дори и най-големите наивници схванаха, че всеки може да бъде елиминиран, и то с лекота: съчиняваш един донос, оставяш го дори с правописните грешки, за да изглежда по-автентичен - правописните грешки доближават до народната истина! - и го връчваш на онзи парламентарен гълъб, който ти изглежда най-заинтересован. И колелото на опозоряването се завърта.
Сега, когато отборът на потърпевшите от "Случая М." излезе от кръговата си отбрана, контрааргументите му изглеждат убедителни - но това стана едва след като загубиха битката с някакъв хвърчащ лист. Всъщност, тази битка я загубиха и още 130 депутати - техният глас се оказа без всякакво значение, тяхната тежест - нулева, след като други повярваха на пощенския гълъб.
"Случаят М." ще има изключителни последици. И една от тях е, че гласът на парламента няма никакво значение - всеки тарикат може да съсипе вота на парламента. Станахме свидетели на безусловния апотеоз на анонимката.
А дори в тоталитарните времена беше изключено една анонимка да има такава тежест - по някое време се декларираше и специална партийна политика срещу тях, макар че, от друга страна, поощряваха писането на жалби по всевъзможни поводи, имаше специални кутии и пр.
И по върховете се отнасяха внимателно с този жанр, понеже бяха наясно, че ако му отпуснат края, ако му дадат прекалено големи възможности, това може да засегне и тях самите.
Дори и сътрудниците на Държавна сигурност внимаваха какви ги плещят или какво пишат в донесенията си, защото те не се приемаха за стопроцентова истина, всяко донесение се проверяваше чрез поне още двама сътрудници. Само днешните келеши си въобразяват, че онази машина е била в ръцете на идиоти и наивници като тях: напишеш нещо, и си отрязал главата на Х. Вятър. Затова и никой не пострада особено след средата на 70-те години, разбира се, ако не беше нагазил истински лука.
За празни приказки никой не преследваше. Е, днешните храбреци от медиите, които най-много се дерат за ДС, първи щяха да си изпатят в онези времена - никой нямаше да ги остави да вземат пари под масата, край която водят важните си телевизионни разговори с подсъдими бизнесмени или с мутри чистофайници. Всички знаете кого имам предвид.
Веднага щяха да изгорят, както неколцина медийни навлеци изгоряха и в онези времена - а на някои от тях бащите им бяха дори членове на Политбюро.
Партийните велможи внимаваха с анонимките и по друга причина. По партийните върхове имаше един-два много показателни случая, най-красноречивият беше този с Чудомир Александров. Чак когато се заговори, че дори в Москва го виждали като наследник на Живков, изведнъж се сетиха, че тъст му е бил полицейски началник, и набързо го разкараха. Много интересни, макар и лаконични, сведения за този случай има в книгата на Стоян Михайлов "Политически фрагменти". Докато обсъждат съдбата на Александров, старият партиен лъв Пенчо Кубадински казва нещо много важно: Александров гледаше и калта под ноктите на хората, докато им подменяше партийните билети, а пък се оказа, че не е познавал собствените си роднини. Това е много ценно свидетелство за психологията на онези хора - търпят те дори когато се правиш на прекален светец, но никога не забравят калта по самия теб, поне за Живков това е сигурно. Но той пък не е използвал особено фриволно тези си познания. Тази въздържаност също трябва да се анализира.
Костов, в наши дни, беше същият - и той знаеше доста за обкръжението си, но си мълчеше - спомняте си, как без никакви обяснения смени 11 свои министри. Но, за разлика от Живков, упражняваше постоянен натиск чрез обслужващите го журналисти - ето това са предимствата на свободния печат: пускаше в оборот прякорите на този или онзи, подхвърляше нещичко за имотите им и пр. Той не пазеше властта си по този начин, понеже беше сигурен в нея - а по-скоро се забавляваше, макар това да бе доста кръвожадно забавление.
Във всички по-скандални смени по времето на Живков е имало нещо сходно със случая на Чудомир Александров - но всичко се отмерваше с пипетката, внимателно, промислено, коварно. Сега пък всичко има финеса на удар със сатър.
За днешните ни политически клетници "Случаят М." е един знаменателен знак. Той им припомня, че те са само някакви номинални присъствия, плод на някакъв странен подбор, на някаква селекция, извършена от политически Мичурин - който, от своя страна, може би също не е наясно какво иска да постигне с този материал, с тези хибридни творения, понеже те и поначало не са му нужни, той иска и има цялата власт за себе си.
За Селекционера - това е Бойко, но вие сте се досетили вече - този парламентарен зеленчук няма никакво значение. За него нямат никакво значение и терзанията на г-жа М. - нищо чудно да я е успокоявал и вдъхвал надежди - тъй както без никакво колебание после похвали президента, задето нарушава конституцията. Но в случая Бойко се разхожда в един моралистичен терен - и утре спокойно може да каже, че никога не е коментирал законовата страна на казуса. И пак ще е прав.
Обаче творенията на Селекционера, а и на останалите Селекционери от по-дребен калибър, се плашат тъкмо от поставянето им в подобна моралистична перспектива. Посочете ми сега поне един човек, който да не трепери, че пощенското гълъбче може да донесе някакъв сигнал и за него. Кой вече може да бъде спокоен, особено при действителната фактология около "М"? Никой. Нито един. Трябва да си дадем сметка в каква зависимост живеят тия хора.
Няма човек, който да не е осран от горе до долу през годините на Прехода. Ако се мисли за някакъв младенец - понеже има и такива идиоти - той пък е довлечен във властта от някакъв опекун, още повече оклепан. При технологията, която се утвърди като приемлива в "Случая М.", всеки може да бъде уличен за нещо - и публиката ще повярва без никакво колебание.
Затова кандидатите - сега за Конституционния съд, а и по-нататък за всичко друго - ще се ослушват, ще се прикриват в по-задните редици - освен ако не са безумци или ако не ги изтика напред Селекционера. Той пък също трябва да се примири - и да подбира за един или друг пост понякога някоя съвсем крива краставица.
"Случаят М." дотам ще стресне масата, че оттук нататък кандидатите ще бъдат подбирани само измежду най-безличните хибриди, ако са пластмасови - още по-добре. Някакви политически биозеленчуци.
Най-ефикасното средство срещу пощенските гълъбчета си остава говоренето. Мълчанието е фатално, абсолютно. Говори, говори, говори - веднага, на минутата, пощенското гълъбче никога не е толкова сигурно в успеха си. Г-жа М. я съветвали някои адвокати да мълчи - е, добре, този съвет е добър, когато става дума за клиенти мутри. Но да мълчиш, когато някои хора са на път да предизвикат институционална криза - това наистина е пагубно.
Ако парламентарната машина не бе от криви краставици, ако съотношението беше друго, дори президентът можеше да бъде отстранен или поне остракиран в степен, че трудно да се съвземе. Така стана навремето с Първанов - само от идеята, че може да бъде пратен в процедура на импийчмънт, престижът му пострада в немалка степен.
Някои сега ахкат и охкат: Ами Петреъс, шефът на ЦРУ, си бил дал оставката, а клетата М. се инатяла. Да, де, Петреъс обаче пуснал любовницата си да мишкува из компютъра му, а и някои други неща са станали, за които просто не е удобно да се говори, от уважение към Фирмата. А тук какво - някаква мишка (Колев?) написал нещо и оттогава все го няма никакъв и никакъв няма да го има.
Вижте колко е изветряла и техниката на окепазяването - Чудомир Александров, вторият човек в БКП, си отива, когато това е нужно на Живков, обаче цялото досие на тъста му е на разположение и то е напълно достоверно. А тук размахват някаква хартия - колкото да плашат гаргите. Но някои орли се оказаха гарги и се уплашиха.
За брюкселските чиновници направо е безсмислено да говорим. Техните доставчици на информация, всичките до един, сякаш са работили в магазин за стоки с изтекъл срок на годност, истините им са отдавна бомбирали - те са втасалото кьопоолу на българската истина от годините на Прехода.
В Брюксел някакъв си говори важно-важно и дори не знае, че Конституционният съд е извън правосъдната ни система - в него и голо хоро да играят всяка вечер, това няма нищо общо с мониторинга за правосъдната ни система. Утре оттам могат да праснат някакъв мониторингов доклад и за часовниците на владиците от Светия синод.
Щом липсват (към момента) кандидати за Конституционния съд, това означава няколко неща, и все неприятни. Най-напред: пълен триумф на пощенските гълъби.
И нещо друго, още по-лошо: никой вече няма да се счита за достатъчно чист. Всички се страхуват.
Европейската комисия може да ни помогне: да задължи "Ариел" да измисли и произведе някакъв суперспециален препарат за изпиране на политици. Знам какво ще изръмжи някой от ъгъла: "Ама нашата пък М. е подходяща заради своята честност, пощенският гълъб в нейния случай ще е безсилен".
Да, де, така е и затова тя спокойно може да се яви на конкурс за младши съдии в районния съд в Пазарджик, а след десетина години да кандидатства и за КС. Селекционерите трябва да почакат.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
