Домашните ученици рискуват да бъдат изненадани жестоко от света около тях
Около 800 български деца нямат първи учебен ден, абитуриентски бал, първо бягство от час и други "екстри", съпътстващи детството на техните връстници. Толкова са, по данни на Асоциацията за домашно образование, домашните ученици у нас. Децата, чиито родители са предпочели да ги обучават у дома, било защото нямат доверие на българската образователна система, било защото нямат доверие на обществото като цяло.
С новия законопроект за училищното образование това начинание е на път да бъде облечено в законова форма. Най-вероятно, защото същите тези родители бяха на път да препънат приемането му предишния път, когато бе предложен в парламента. Всъщност те могат да го направят и сега - защото част от тях не искат въобще контрола на държавата върху бъдещето, което са определили за децата си. Нито изпити в края на годината, за да се види какво реално знае и умее "хоумскулърът", нито дипломи от български училища. Те поначало не желаят държавата да им казва какво трябва да владеят децата им на една или друга възраст, просто защото не смятат да свързват бъдещето на децата си с тази държава. В този смисъл схващат всеки стандарт и опит за контрол, който тя се опитва да въведе, като посегателство върху автономията си.
Преди около година излезе един български филм на режисьора Ралица Димитрова и оператора Пламен Герасимов, който слагаше пръст в раната - "Аз съм домашен ученик". Той проследяваше съдбите на шест или седем семейства, обучаващи децата си у дома. При това, макар и парадоксално, предимно в малки градове. Родители обясняваха как искат да спестят на децата си "момента на пречупване" - тоест именно социализацията им, адаптацията към обществото, в което им се налага да живеят. Да го отложат, докато децата им станат зрели и сами могат да избират да живеят ли с обществото, или да последват единствения модел, който им е познат. И именно тук е тънката червена линия, въпросът, на който не сме подготвени да отговорим - имаме ли такива ценности като общество, които трябва да бъдат споделени от живеещите в него и предавани на следващото поколение. Да научиш буквите можеш и в "класната стая" в хола, можеш да четеш книги, които ти избират мама и татко, и да усвояваш новите знания главно от интернет, който ти ги дава много по-бързо от остарелите учебници. Но няма как да си подготвен за онова, което светът споделя отвъд твърдото знание, основано на букви и цифри. Познаваш емотиконите, но не и усмивките. Споделяш ценности, които родителите са избрали за теб, но нямаш свободата да ги избереш сам, опипвайки пътя си, правейки сложни избори и криволичейки, докато опознаваш света без преводач. Вярно, родителят по закон представлява своето дете до пълнолетието му, но дали той винаги съзнава кое е най-доброто за него? Дали, пазейки го от грешни избори, не осакатява личното му право да прави грешки и да намира решения, които не са му поднесени в готова опаковка? Отлагането на "пречупването" може да се окаже най-голямото пречупване, което светът може да стовари върху едно вече пораснало дете, лишено от цял един свят, който връстниците му познават добре. Лишено, ако щеш, от сленга им, от възможността да среща различни учители и съученици и да се сблъсква с различни гледни точки за себе си. С различни огледала, в които околните го виждат. На практика може би това лишава децата от огледало.
В противовес на тази теза винаги може да се каже, че дивият хаос и чалгата, в която е потопено обществото ни, са нещо, с което е добре децата да се срещнат на по-късна възраст. Тогава, когато вече имат готови изградени ценностни системи. Вероятно така разсъждават хората, искащи да предпазят децата си от тази точка на пречупване - че отлагането защитава. Не мога да кажа дали са прави, вероятно опира до индивидуалност. Факт е обаче, че дори и отлагана, срещата със света огледало един ден е неизбежна. И е добре отрано да можеш да разпознаваш кривите огледала. Иначе можеш лесно да паднеш в капана им.
Проблемът с домашното училище вече не е проблем на българското образование, а на обществото ни като цяло. Тук изборът да обучаваш детето си вкъщи няма общо с разстоянията, като например в Австралия или САЩ, където отдалечеността може да те накара да избереш подобно решение. Той е свързан с факта, че у нас има общности от хора, които не споделят посланията, които обществото излъчва. Затова и този проблем няма начин да бъде решен със закон. Напротив - самият закон може да породи допълнителен проблем, като легализира възможността за домашно обучение за все по-големи групи от хора, които да се възползват от вратичките в него. Знаем, че ние сме царе на вратите в закона, а не на строгия контрол, особено ако трябва да натоварим с него и без това претоварените служители от социалното подпомагане и регионалните инспекторати. Да не започнем да се чудим след време как да върнем в класните стаи деца, които иначе нямаше въобще да изпаднат от образователната система. Която, с всичките си плюсове и минуси, поне ограмотява.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
