"Отмина времето на романтичното отношение към сигурността в училище". Така един от кметовете описа ситуацията в българските училища в понеделник по време на среща, посветена на едно от най-важните неща - сигурността на децата ни. А истината е, че отношението си е останало романтично - доколкото се опитваме с малко пари или направо безплатно да постигнем онова, за което в други държави се плаща, при това немалко.
Демокрацията завари българското училище в ситуация, в която то се страхуваше не от терористи или от враг пред портата. В онези времена най-голямата "опасност" за него бе в училищната сграда да проникне индивид с коса, малко по-дълга от нормалното. 26 години след края на социализма ситуацията се промени, но училището - не. Или поне не навсякъде. Тъй като липсва стандарт за сигурност, както и за унифицирана охрана, в момента имаме училища, в които достъпът е с електронни карти и чипове - предимно в големите градове. Както и учебни заведения в по-малките градчета или в покрайнините, чийто двор прилича на селска мера, на която пасат крави, разхождат се кучета и цялата махала идва в събота и неделя да играе футбол. Имаме училища с лицензирана охрана и такива, в които на чистачката или парнаджията е поверено отговорната задача да пазят сградата от външни посегателства, ако намерят време между основните си задължения. Или такива, в които пенсионирани портиери въвеждат ред сред децата, защото смятат, че това е най-важната им задача. Въвеждането на делегирани бюджети направи така, че охраната се оказа някъде в периферията на интереса на директорите. В малки учебни заведения, където парите са кът, обикновено първо се съкращават библиотекарите и охраната. Следват чистачките. МОН на практика не носи отговорност за това как се пазят училищата, въпреки че при всеки инцидент упреците са към министерството. В действителност решаването на проблема със сигурността им съгласно закона е поверен на общините. И ако те са бедни, спасяването на давещите се, по думите на вечните Илф и Петров, е оставено в ръцете на самите давещи се.
Няма как да направим училището сигурно, докато парите за това трябва да се отделят от заплатите на учителите и останалата поддръжка на училището. Там, където има средства, директорите са готови да плащат 1000-1500 лева месечно за охранителна фирма и да монтират камери. За съжаление, има и места, в които тези пари за половината от учителските заплати и няма как да бъдат дадени за друго. Не защото директорът е лош мениджър. А защото училището му се намира на неподходящо място. В резултат българското училище не може да се справи дори с разгневен родител, нахлул в класната стая да раздава правосъдие, камо ли, не дай боже, с терористична заплаха. Колкото и обучения на учители да провеждаме как да реагират при кризи, без пари сигурността на училището ще остане само на хартия. В момента МОН отпуска 1,5 милиона лева за сигурност, но те са насочени само към държавните училища. Вероятно в това има логика - ако парите се насочат и към учебните заведения към общините, накрая сигурно ще се паднат по десетина лева на училище, от което едва ли ще има особена полза. Въпреки това обаче решение трябва да се потърси, при това бързо. Защото на фона на училищата, в които са въведени най-последните и иновативни охранителни системи, имаме такива, които събират стотинки, за да си стегнат поне оградата. И други, които си решават въпроса с "доброволни дарения" от родителите, ако искат детето им да бъде на сигурно място. Защото това е единственият начин да бъде платено за охрана. При това каква да е - на срещата стана ясно, че някои от училищата се пазят от нелицензирани фирми. 600 от тях нямат нито камери, нито дори портиер. А проблемът е, че решение, валидно за всички, няма как да бъде взето скоро. Поне докато, включително по закон, отговорни няма.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
