Свободна България нямаше да я има без трите основни стълба - църквата, която да дава надежда, училището, което да просвещава, и пивницата, в която поробените да бистрят политиката и да решават проблемите поне на маса. От тези три авторитета, за съжаление, в съвременна България на почит е единствено кръчмата.
И ако за девалвацията на образованието допринасят и ниските заплати, заради които достойните да учат децата ни често избират друга професия, то църквата не може да се оправдае с липса на средства и имоти. Християните обаче все по-често избягват да прекрачват в храмовете - освен за да запалят свещичка при нужда или да измолят чудо.
Причината не се крие само в прословутото неверие на българина, който няма страх нито от Бога, нито от църквата. Донякъде за това вина носят и свещениците. Защото най-често отците се опитват да управляват паството със сили и безсмислени заплахи от анатемосване на онези, които никой преди това не е пожелал да приласкае в лоното на църквата.
За пореден път българската православна църква поиска отмяна на гейпарада в София. И всеки вярващ се запита - това ли е най-важният проблем в църквата?
Защо римокатолическият папа се бори с бедността и алчността, отказва се от папамобила си, за да е близо до хората, използва Туитър и има чувство за хумор, а родната църква единствено отлъчва и изгражда стени? Папа Франциск призовава към преустановяване на спекулата с храните, властването на финансовите пазари, които решават човешки съдби, говори за мир. В същото това време в родната църква свещениците се обвиняват един друг във всички смъртни грехове и плашат хората с Божия съд за щяло и нещяло. Не е ли сбъркал княз Борис I с избора си при покръстването на българите и избора си на Изтока пред Запада?
И нима българските свещеници не са чели притчата за блудния син и Светото писание, в което Божият син Исус казва: "Който е безгрешен, той да хвърли първи камъка". Наистина, провеждането на гейпарада буди съпротива в обществото повече заради демонстрирането на нетрадиционна сексуалност, отколкото заради принципното й съществуване. Разхождането с пера и пайети, за да покажеш различието си, като в същото време държиш да се отнасят с теб като с равен, е меко казано странно. Защото свободата не е в лъскавите трика, а в това да се чувстваш комфортно в тялото и живота си. И далеч по-смислено ми се вижда различните да се борят за правата си в ежедневието, вместо веднъж годишно да парадират с "освободеността си".
Разхождането на младежи с перуки, къси роклички и грим ли е обаче най-важният въпрос, който трябва да стои на дневен ред в БПЦ? Не е ли по-належащо свещениците да помислят как да върнат интереса на хората към църквата? Да опитат да ги превърнат от туристи и гости, палещи свещи като че ли заплащайки стотинки за чудо в храмовете, в истински вярващи и спазващи божиите заповеди хора? Да последват примера на дядо Добри и да раздадат всичко, което имат на нуждаещите се. Да помислят как да привлекат децата в неделни училища и да направят часовете по вероизповедание по-интересни. Да се борят срещу силните, а не срещу падналите, чиито живот и без друго е постоянен проблем заради съмненията и вътрешната борба между това, което са, и очакванията на семейството и обществото към тях.
Изначално ролята на църквата е да служи на хората, а не да иска от тях да служат на нея. И колкото по-бързо свещениците спрат да ламтят за земна слава и помислят за небесната, толкова по-бързо ще стигнат до сърцата на хората. А пътищата дотам, за щастие, са много.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
