Брюксел очакваше атентат за Коледа, но го получи за Великден. Звучи ужасно, но това са фактите. Вчера, на католическия Велики вторник, денят в белгийската столица започна с кръв. Първо на летището, после в метрото. Степента на тревога за терористична заплаха бе вдигната на максимална степен, както преди четири месеца. Точно преди 122 дни Брюксел осъмна парализиран в очакване терорът, който удави в кръв Париж на 13 ноември, да направи своя кървав дубъл.
Шок да, но не и изненада. Такъв беше коментарът вчера на повечето хора в Брюксел, с които заедно преди четири месеца споделяхме опасенията си за атентат.
"Тогава го чакахме, но сега се случи"
отбеляза с тъга един от българите в Брюксел. Той прекара вчерашния ден като затворник в собствения си апартамент си от съображения за сигурност. И в страх от терора, който по ирония на съдбата е роден в кралство Белгия. Там нищо не започва от днес. Който е ходил в Моленбек, знае за какво говоря. Следите от всяко терористично нападение водят до предградието, което произвежда най-много джихадисти на глава от населението в Европа. Там продажбата на наркотици цъфти, а престъпленията са ежедневие. И този път беше така. Следите на камикадзетата и вчера отново доведоха до Моленбек.
Подобно на Париж, основната грешка на Брюксел бе това, че допусна да се оформят имигрантски гета. Това започна да се чува в Белгия все по-често в края на миналата година, макар че не е новина. Мнозина избягваха да говорят направо, за да не бъдат обвинени в расизъм. До неотдавна вратата на Белгия беше отворена широко, като се прилагаше и политиката за събиране на семейства. По силата й с един мароканец, например, в кралството се установяваха още минимум 5, които се заселваха в бедните и изолирани райони. Първата имигрантска вълна в Белгия е през 50-те години, когато испанци и италианци пристигат, за да работят в мините. Десетилетие по-късно идват турци, а в края на 60-те години кралството
решава да покани мароканци, тъй като първите имигранти отказват да са миньори
"Така привлякохме десетки хиляди бербери от Мароко, които бяха много бедни. С първите имигранти нямаше проблеми. Те дойдоха да работят", единодушни са белгийците. И тъй като интеграционната политика по онова време е много либерална, почти всеки, готов да се труди, получава право да получи и националност.
Второто поколение говори френски и холандски, защото е родено в Белгия и ходи на училище, но тъй като родителите им не знаят езика, не могат да упражняват пълен контрол върху тях. Живеещо с комплексите на своите родители обаче, второто поколение се опитва да се реализира, макар не много успешно. Децата на имигрантите правят опити да надскочат мама и татко. Най-големият проблем идва от третото поколение, което сега е на 20 г. и масово се присъединява към "Ислямска държава". В Белгия ги наричат "загубеното поколение", което е израснало на улицата и няма никакъв шанс за реализация поради безработица и куп други причини. И докато при бащите и дядовците им има някакво уважение към държавата, която ги е приела и им е дала възможност, то при младите няма нищо друго освен гняв. Тъй като са натрупали фрустрацията на три поколения, имат пропуски в образованието и са уязвими, те се превръщат в лесна плячка за ислямистите, които ги чакат навсякъде.
Дали това е началото и ще трябва ли да свикваме с подобно ежедневие? Това е въпросът, чийто отговор търсят днес белгийците.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
