София. Интересни хора сме ние, българите. Често не знаем какво искаме, но пък го искаме от сърце. Обичаме да мразим, но мечтаем да сме обичани. Твърдим, че сме вярващи християни, но крадем мощите на Кръстителя и ореола на Христос. Горещо се молим Богу, но вярваме в чудеса само пред банкомата. Особено, ако дебитната ни карта е празна. Хулим всеки, направил нещо в родината си, но светкавично му строим паметник, ако светът го оцени. И обожаваме да чакаме - на тихо, на завет, на опашка... времето, лятото, бъдещето... да се събудим, да се оправим, да ни спасят (от каквото и да било).
Странно ли е тогава, че в сряда вечер замръзваме пред телевизора, гледайки живота на Ванга. Ахкаме и цъкаме с език. А на сутринта хвалим в офиса братята руснаци за прекрасния филм и съвсем сериозно се чудим откъде ли са изровили толкова интересни факти за българката. Същите руснаци, които малко по-късно, с вечерните новини, пустосваме за газа, Украйна и международното положение. И какво ли още не.
Тъжно, но факт. Ние просто сме си такива. Имаме една жена, посветила целия си живот на останалите. Дарила стотици хиляди със светлина през иначе затворените си очи. Показала им пътя с вяра, сила и добрина. Но отказваме да я признаем за светица. Защото една група в расо все още я нарича врачка. И я приравнява към десетките измамнички, които на свещ, кафе и стъклена топка прибират парите на болни и отчаяни хора. Докато у нас спорим дали Ванга е пророчица или гадателка, дали храмът й е каноничен или не, руснаците са открили в нея онова, което ние имаме, но отказваме да видим - духа й и посланията й. Прегърнали са каузата на Ванга. И вярват в нея.
Ужасно е да си признаем, че научихме повече за българската светица не от наш, а от руски филм. А най-болно става, когато си дадем сметка, че на всичко отгоре плащаме тв правата за това - плащаме на чужденци да ни разкажат с филм собствената ни история. Така, както платихме на Нешънъл джиографик, за да видим филма за мощите на Кръстителя. Подобно на отношението към Ванга, проф. Казимир Попконстантинов бе едва ли не разпънат на кръст след откритието си - най-голямото в съвременната религиозна археология. Присмиваха му се, негови колеги учени твърдяха, че преувеличава и не вярваха в находката. Докато не се наложи да чуем отвън, че тя е истинска. В момента македонци правят филм за Самуил. И няма никакво съмнение като цар на кой народ ще бъде представен великият български държавник. Но ние чакаме - тихо, мълчаливо. Така както безмълвно изчакахме македонската лента "Трето полувреме" да ни изтипоса пред света като фашисти. Ние гордо твърдим, че сме люлка на цивилизации, но все още позволяваме не само да ни продават собственото ни минало, но и изпадаме в телешки възторг от това. Ако продължаваме да го правим, със сигурност ще видим турска мегапродукция за Априлското въстание, холивудска - за Джон Атанасов. А като нищо и румънска - за двореца в Балчик, английска - за Бербатов. И испанска - за Христо Стоичков.
Защото ние, българите, сме интересни хора. Даваме на чужденците каузи, които те прегръщат по-силно от нас. Последният пример се казва Сесилия Атиас. Бившата първа дама на Франция, жената, която стана част от българската мисия "Не сте сами" и изведе със самолета си от Либия осъдените на смърт наши сънародници. В сряда тя прегърна още една наша кауза - Чудесата на България. И прие да стане неин посланик по света. Дано Сесилия зарази с примера си родните дипломати, търговски и културни аташета, чиято работа е това. За да не гледаме чужди филми за българската история.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
