Ровейки в калта под обувките на великите, принизяваме не тях, а себе си
"Голяма българска звезда - на смъртно легло. Вижте коя е тя". Това е един от анонсите в мрежата към новина за едно от наистина големите български имена, направили за страната ни онова, на което нито един политик не е способен. Няма значение коя е звездата - нито за блога, който го оповестява, нито за потребителя, който ще влезе да го прочете. По-важното е да погъделичкаме низките страсти, дремещи у нас, че големите също могат да бъдат зле. Че "богатите също плачат". Впрочем това бе и един от коментарите под новината. Ние обичаме богатите, известните, онези, които са постигнали извънмерни за средняшкото ни битие успехи, също да "плачат" - да гаснат изоставени от близките си, да се измъчват от неразрешими проблеми, да страдат от нелечими болести. Това ни дава усещането за равенство с тях - защото няма друг начин да се съизмерим. Аз съм зле - ама ето, че и той дошъл на моето дередже. На мен не ми достигат парите - ама и той не може да си купи вечен живот, въпреки че ги има.
Под "ние" разбирам не само нас, хората, които не успяваме да трансформираме в нещо градивно вечния негативизъм и тъма, дремещи у нас. Които не успяваме да простим величието на великите. До голяма степен имам предвид и медиите във всякаква тяхна битност - жълти издания, реалити шоута, сайтове еднодневки, които с охота глозгат чуждото страдание. А още по-добре, ако това страдание е на някой известен. Защото страданието продава. То качва рейтинги и те превръща в петминутния крал на ефира независимо
дали след това ще превърнеш нечий живот в пустиня
Последният подобен случай е с великолепния ни бас Никола Гюзелев, чиято съдба бе превърната от някои цветни издания в тягостна сапунка с продължение. Съпругата му дори се принуди да разпространи открито писмо, в което нарича всички тези публикации "жалък и нископробен фарс". За съжаление местата, където писмото се появи, са далеч по-малко от онези, които продължават да чоплят раните на семейството и да търсят сензации там, където ги няма. През същия ад минаха и други известни българи - мълвата и риалитито не пощадиха и Стефан Данаилов и покойната му съпруга, и Чочо Попйорданов, и т.н. Вероятно всеки, до който се докопат и в чиято съдба открият почва за откриване и досъчиняване на злостни пикантерии - дори и такива да не съществуват. С обяснението, че "дължим истината на хората". Всъщност искат да кажат "дължим му грозота". Защото
е по-лесно да пробудиш и гъделичкаш ниски страсти
отколкото уважение. Уважението не продава. То е статично, около него няма интрига. Виж, ако е гарнирано с намека, че зад това величие няма начин да не се крие нещо тъмно, си заслужава да му бъде обърнато внимание. Няма значение, че по този начин прекършваме някого и го оставяме сдъвкан и изплют от машината за "истини". Неговата съдба извън тази машина си остава негов проблем.
Това не е само наша народопсихология - по цял свят е така. Но си струва да опитаме да обърнем тенденцията. Защото у нас и без това хоризонтът е нисък и тесен, светлините в тунела обикновено са от идващ влак, а бъдещето е светло само докато не се превърне в настояще. На фона на този стеснен хоризонт имаме нужда от идеали. И от идоли. От неща и личности, които да ни обединяват, защото дори само самочувствието, че ги има, е способно да ни измъкне от застоя. И защото нация, която не уважава великите си имена, не уважава сама себе си. Особено пък нация, родила все по-вярната напоследък пословица "В свое село никой не е пророк". Добре е да бдим над "пророците" си дори и ако те не са били оценени в "своето село", а някъде навън. Добре е да имаме нещо безспорно, което да ни издига над дребнавостите, в които и без това тънем. Защото, ровейки в калта под обувките на великите, принизяваме не тях, а самите себе си.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
