Проф. Георги Карасимеонов
През последните години не се чуват добри новини за политическите позиции и електоралното влияние на социалдемократическите партии в Европа. Те все по рядко успяват да станат управляващи партии. Една най- големите и влиятелни социалдемократически партии, каквато е ГСДП в Германия, губи позиции, което се прояви особено на последните избори за местни парламенти. Френските социалисти вероятно ще загубят следващите президентски и парламентарни избори, в Австрия управляващата социалдемократическа партия претърпя крах на неотдавнашните президентски избори, а във Великобритания лейбъристите загубиха позиции на последните местни избори. Неотдавна гръцката ПАСОК пък се срина изцяло. Не по-добра е картината в посткомунистическата социалдемокрация, като в Полша социалдемократите се борят за оцеляване, а в Унгария загубиха сериозни позиции. В България БСП също претърпя сериозни загуби на последните парламентарни избори. Тези тенденции отразяват не само временна загуба на влияние, а все повече са следствие на засилваща се екзистенциална криза на съвременната социалдемокрация, която се корени в дълбоките промени, настъпили в съвременния капитализъм. В миналото останаха "златните години" на социалдемократите от 40-те до 70-те години на миналия век, когато тяхната политика значително промени облика на западните демокрации и е в основата на формирането на така на наречената "държава на общо благоденствие" (welfare state). Днес социалдемократическите партии са все повече "притиснати" "отдясно" от неолиберализма и "отляво" от нов тип радикален левичарски популизъм /Сириза, Подемос/. Социалдемократите намират все по-трудно приемливи за масовото съзнание алтернативи на конкуриращите ги нови течения. Фактически в дълбока криза се намират основните ценности на социалдемокрацията, свързани със "социалната държава", така и тези, свързани с демокрацията.
Какви са дълбоките причини за тези процеси?
Първо, това е неспособността на социалдемокрацията да формулира и провежда адекватна политика по отношение на глобалния капитализъм, който излезе "извън контрола" на националните държави. Преди да се стигне до това положение, социалдемократите на базата на кейнсианските рецепти съумяваха да постигнат компромис с националния капитал за отделянето на необходимите ресурси за изграждането на "социалната държава". Имаше достатъчен ресурс за преразпределение на средства и осигуряване на социални придобивки за работническите слоеве и средната класа, които бяха основната социална опора на социалдемократите.
Фактически социалдемокрацията хуманизира капитализма, но не го замени. Идеята за демократическия социализъм като алтернатива на капитализма не се реализира. В националните рамки социалдемокрацията заедно с христяндемократите и други десноцентристки партии успяваше да "усмири" капитализма и създаде условия за постигането на "демократичен капитализъм", поне до края на 80-те години. В този период имаше и високи темпове на икономически растеж, които позволяваха преразпределителната политика. Появата и утвърждаването на глобалния капитализъм, който се откъсна от опекунството на националната държава, коренно промени социалдемократическата парадигма. Превръщането на финансовия капитал в основен фактор и стожер на глобалния капитализъм подкопа регулаторската функция на държавата. Глобалният капитализъм създава много по-благоприятни условия за максимизиране на печалбите, което провокира ново социално неравенство и разделение между бедни и богати. Всеки опит от социалдемократите за по-сериозно ограничаване печалбите на капитала се провалиха. Още в началото на 80-те години френският президент Митеран и левицата не успяха в опита чрез национализация на банков и промишлен капитал да създадат основата на социално по-справедливо общество. А след като дойде на власт, президента Олан се отказа набързо от намерението да обложи високите доходи със 70%, а в тези дни се сблъсква със силно социално недоволство защото неговата партия направи промени в трудовото законодателство във вреда на работещите. С други думи, при всеки по сериозен или радикален опит за контрол и обуздаване на капитала, той реагира с "напускане" на националните граници, като чрез офшорните зони намира пристан там където данъците и заплащането на труда са най-ниски. Опора на глобалния капитал са и Международният валутен фонд и Световната банка, от които зависят спасителните заеми за изправяне на крака на икономиките в редица държави.
На второ място, отпадна един от основните дисциплиниращи фактори на капитала, а именно заплахата от съветския комунизъм като алтернатива на западната система.
На трето място, при липса на реалистична собствена алтернатива, фактически социалдемокрацията изпадна в плен на неолиберализма и неговите рецепти, свързани с политиката на остеритет, водещи до свиване на социалните придобивки. Особено в условия на финансова и икономическа криза старите формули на социалдемократите не работят. При ниски темпове на икономически растеж традиционната преразпределителна политика чрез бюрократичната държава буксува. Монетарната политика де факто замени кейнсианството.
Както точно пише Нийл Лоусън, "възгледът, че една партия, в една нация, предимно чрез държавата може да създаде споразумения в интерес на труда срещу капитала, умира като политическа практика."
Дори в най-развитите демокрации нарасна социалното неравенство и социалната несправедливост, срещу което социалдемокрацията няма засега ефективно противодействие. Старите формули не работят, а новите засега не се виждат. Има общи предложения за повишаване на заетостта и защита на социалните придобивки, които обаче са все повече ерозирани от икономическата действителност и глобалния капитализъм.
Не на последно място и демократическият компонент на социалдемократическите ценности се намира в криза, тъй като представителната демокрация в Европа е в упадък, което се отразява особено в загубата на влияние на традиционните леви и десни партии. Хората все по-малко искат някой да ги представлява по стария партиен начин, те искат сами да се организират. Новите форми на комуникация и социалните мрежи създават нов социален субект, неподвластен на старата партийна политика свързана със задкулисни решения. Хората не харесват старата политическа класа създадена от и за бюрократичните институции, включително на ниво Европейския съюз.
Друга част се противопоставя на постлибералните виждания на левите, довели до подкопаване на някои христянски ценности - напр. защитата на еднополови бракове. И залитнаха към десния популизъм. За това допринася наскоро и миграционната политика, провокираща масово недоволство.
Докато политическата култура на социалдемокрацията продължава да е елитарно ориентирана и базирана върху държавната бюрокрация, нови решения няма да се намерят. Това се отнася общо за европейската, но и за българската социалдемокрация в частност.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
