Преди две-три години едно социологическо проучване искаше да установи какво знаят младите за годините на тоталитаризма. И - изненада - оказа се, че всеки пети ученик си мечтае да живее във времето на Тато. Близо половината от анкетираните младежи бяха посочили, че искат да живеят или в социализма, или в чужбина. Не и в нашето "тук и сега", което с общи усилия превърнахме в най-токсичното място за живот.
Сетих се за това, когато темата за вкарването на тоталитаризма в учебниците отново излезе на дневен ред. Този път с акцент "изучаване на тоталитарния режим и престъпленията на комунизма". Вероятно това ще е следващият момент в учебните програми, който ще скара обществото ни повече от темата за турското владичество, присъствие или робство. По простата причина, че говорим за време, от което мнозина имат живи спомени и всички те са лично обагрени от преживяното и призмата, през която сме гледали към него. Затова и децата ни формират представите си за него по разкази на родители, баби и дядовци, в които надделява или носталгията по едно време, когато имаше ред и хлябът достигаше до всеки, или споменът за период, в който свободата на словото и пътуванията бяха персона нон грата. Впрочем, за сегашните деца между това минало и по-далечните години разликата е заличена - за мнозина от тях всичко преди времето на смартфоните и социалните мрежи е дълбока древност. Затова е важно как ще разказваме за този период - не само по история, а и по литература. Защото близкото ни минало отсъства и от двете места. В новите програми по литература, поне в задължителната им част, почти не присъстват съвременни автори. Няма я "Хайка за вълци", няма ги "Нощем с белите коне" - няма нищо, което би могло да разкаже за това време цветно, живо, с всичките му недоловими нюанси, които историческата наука няма как да докосне. Всъщност и сега в учебника присъстват уроци за годините след девети септември, та до наши дни - и те приличат на скучни доклади, които не могат да събудят ничий интерес. Учителите по история така и не преподават този период - просто защото часовете не им достигат. Те рядко стигат дори до уроците, обхващащи Втората световна война - затова и представите на децата за най-близкото ни минало и неговата политическа система са по-смътни, отколкото тези за фараоните и Древния Рим. Като че ли го правим умишлено - да ограбим и спестим именно онези знания, благодарение на които би могло да се формира гражданското чувство на децата, благодарение на което те вероятно ще знаят нещо повече и за настоящето ни. Ако не ги ограбваме, то залитаме в едната или другата крайност, без никакво усещане за историзъм. Преди няколко години бе дадена директива най-новото ни време да влезе в учебниците - включвайки и първия мандат на ГЕРБ. Тъй като липсва историческа дистанция, учебниците тутакси се изпълниха с проценти - този спечелил изборите с толкова процента, тази партия останала втора, гласували еди-колко си процента от населението. Наистина ли искаме децата ни да знаят тези неща, които се помнят единствено от социолозите? Или чисто и просто не знаем какво да им кажем, затова им говорим в числа и проценти, които на практика не са история. Не са тази история, на която трябва да ги учим. На една неотдавнашна дискусия за политическите партии учителка заяви, че учениците не знаят дори какво точно е политическа партия. А беше преподавател в едно от водещите ни училища. Вероятно това е реакцията на децата към тези най-нови уроци - пълна апатия и отвращение към партии и политика, към онова, което е част от днешния ни ден. Чудно ли е тогава, че искат да бягат в някоя Обетована земя - все едно дали тя е в чужбина или в едно минало, което няма да се повтори?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
