2013 година ме изненада с неподозирана възможност - едноседмична обиколка на остров Сардиния в организирана компания. Така че освен за посетените места, събрах доста впечатления за туриста италианец по време на лятна ваканция, за домакина сард в активен сезон и за туроператора, един от националните фаворити в бранша.
Оказа се, че в страна с мащабите на Италия не е проблем да се сформира група от всички региони, която в определен ден да тръгне от пристанището Олбия на острова, а седмица по-късно участниците в нея да потеглят в обратен ред със самолет или с автобус. За клиентите, избрали да пътуват по суша до пристанището Чивитавекия на Ботуша, бонусът срещу дългия път ден преди и ден след екскурзията бе посещение на очарователните градчета Витербо и Орвието, както и нощно плаване с ферибот. Професионализмът на организаторите личеше и в най-дребните детайли: умело редуване на натоварен маршрут с отмора и смилане на впечатленията, хотелски и автобусен комфорт, последван от равностойни порции история, изкуство, кулинария и общуване на терен с местните хора, слизане край морето и качване в планината. Водачката Тина и шофьорът Мауро бяха денонощно на разположение с информация, разяснения, ненатрапливи, но полезни съвети, изискано чувство за хумор и неподправено щедри усмивки. Още в първите дни Тина успя да научи и моето сложно за произнасяне име, след като вече знаеше всичките останали 34 от групата. Признавам, че за първи път реално осъзнах разликата между водач на туристическа група и екскурзовод. Преди я разбирах само на теория, понеже доста години по нашето Черноморие можеше да се срещнат широкопрофилни специалисти, съвместяващи двете роли, плюс шофирането и "превода". Никога няма да забравя как подобен типаж обясняваше на холандци, англичани и руснаци уникалното очарование на Дунавската равнина: "Это Добруджа, здесь все растет!" Сетне молеше някой да помогне с английския.
Италианските екскурзоводи никога не пестят думите си, нито сричат от книжки или листчета. Може би защото притежават нарочен сертификат за упражняването на професията, и то най-често само за определен регион от пребогатата на забележителности Италия. Винаги се явяват на време и с най-подходящото за мястото облекло. Дамата, която ни развеждаше из сардската столицата Каляри, например бе в елегантна синя рокля без ръкави с фин като морска вълна шал. И въпреки каменистите на места улички ги бе съчетала с обувки с токчета.
Археолозите стават гидове, когато туристите посещават обектите им. Оказва се, че това е честа практика - сериозните учени отделят немалко време, за да споделят откритията си с редовото гражданство. Бях дълбоко впечатлена как в продължение на два часа ръководителите на разкопките в най-новия обект от римската епоха в регион Пиемонте, вилата край Костилиоле Салуцо, представяха на петъчните туристи, предимно пенсионери, прясно извадените находки. Хората съвсем добронамерено отговаряха на дори смехотворните въпроси на някои многознайковци. Поради професионална деформация (аз съм учителка по история) ще отбележа още нещо - някои италиански екскурзоводи недолюбват етруското наследство и предпочитат да го споменат мимоходом. Както правят и древните римляни. Забелязах също, че понякога беседите на чужд език са доста по-кратки от италианските.
Гостоприемство по сардски
Домакините сарди показваха истинско гостоприемство, особено ако говориш италиански, макар и като съвсем начинаещ. Всъщност през цялото пътуване имах усещането, че италианците ревниво пазят острова само за себе си. Никъде не усетих специфичната гълчава, типична за международна туристическа дестинация, както и тегнещата пренаселеност, подобна на отстоящата само на трийсетина километра на север, но френска Корсика. Много рядко се чуваше и чуждестранна реч. Най-скъпа на сърцето ми стана планинска Сардиния. Може би защото в очертанията на хребети и върхове разпознавах силуети от родния Балкан, а очарованието на градчетата Фони и Оргозоло ме подсещаше за Тетевен и Сопот. А може би заради друидския пейзаж, който се разкрива при сафари с джип и припомня скритото в горите тилилейски на Странджа и Родопа. Най-високата централна част на острова е известна с името Барбаджа, понеже оставала неподчинима за всеки нов завоевател. Точно като в сюжет - близнак на "Козият рог".
Съвсем по нашенски местните хора са приказливи и любезни, ала за разлика от планинците в днешна България продължават да отглеждат многобройни стада от овце, кози, крави и свине. Те свободно се разхождат в гората или по поляните, но се водят на строга отчетност чрез чип в стомаха им.
Не видях пустеещи ливади като в нашите Родопи
Фермерите доказват високото качество на продукцията си, като предлагат на гостите да опитат от сирената и саламите. Виното е задължително, а на раздяла черпят с прочутия местен дижестив - мирто. Няма турист, който да не си купи тази прелест за вкъщи.
Истинско пиршество за тялото и душата бе вечерята в колиба (су бараку), атракция на хотел "Куалбу" във Фони. Копие на местно пастирско жилище от съвсем близкото минало, постройката напомня колибите, които до неотдавна можеха да се видят и по родните поля и лозя. Вътре гостите се подреждат в кръг покрай стената, като зад гърбовете им остава тясна ивица за движение на сервитьорите. Поднасят се серия сирена, прошуто и салами. Всеки може да поръчва допълнително. Същата процедура се повтаря с пастата, с месните специалитети - от дивеча до десертите. Напитките също са на корем. Доброто настроение се поддържа от момичета и момчета в традиционни костюми, които показват стъпките на типичните сардски танци и търпеливо позират с всички. В безспорна звезда на вечерта се превърна малкият Андреа - най-напред в специална униформа следеше шиша с печащото се в огнището на двора месо. Сетне професионално и без видимо отегчение преминаваше от кадър в кадър. Нощната разходка след обилната вечеря опроверга старата слава на Барбаджа като място, където можеш да станеш жертва на отвличане. Очевидно времената, представени във филма "Бандитите от Оргозоло" на Виторио де Сика, безвъзвратно са отминали.
Сардиния е царството на нурагите
Преди всичко защото там са запазени в най-голям брой впечатляващи монументални каменни градежи, отбелязвани с името нураг/и/ и датиращи от епохата на бронза (III-II хил. пр. Хр.)
Едноседмичната обиколка на острова ме накара да се усетя и друго: потомците на население, което от столетия е подложено на всякакви набези, къде на шега, къде наистина, откриват спокойствие в прастара идентичност. Тя е загадъчна и засега неразчетима, но аналогична на посланията от древната нурагска архитектура, чийто код едва ли някога ще бъде разшифрован еднозначно. Затова Себастиано Демуртис, гидът ни в светилището на Санта Кристина край Паулилатино, самоиронично се заяви като нураг. Без да знае, че в групата има чуждестранно присъствие, сериозно обясни, че единственият открит досега монументален строеж, достатъчно подобен на тамошния, се намира при село Гърло в България. Сардите, невисоки, мургави, широкоплещи и с подчертано изразителни очи, са интересен обект за наблюдение дори само заради самочувствието им на коренно население там, където смесването на традиции и амбиции е било постоянно.
За изкушените в откриване на исторически паралели островът и околните му по-малки събратя предлагат пребогат материал. Мегалитните комплекси, определяни като гробници на гиганти например, напомнят паметници от нашите земи в Родопите, Сакар и Странджа. Магичното излъчване на подобни места вероятно е пленило и Джузепе Гарибалди, та да построи вилата си на островчето Капрера в подобна местност, която аз и сестра ми обходихме, докато групата бе на обиколка в къщата. Любителите на археологията не бива да пропуснат посещение на древния град Тарос - христоматиен пример за приемственост между традициите на нураги, финикийци, етруски, картагенци, римляни, византийци, пизанци, генуезци и испанци. Ценителите на аналогии, различими в архитектурните ансамбли и атмосферата на съвременния град, ще изпитат истинска наслада в крайморския Алгеро. То е оригинално съчетание от стила и вкусовете на благородническите фамилии от Пиза, Генуа и Арагон, грижливо опазвано до днес. Столицата Каляри е също интересен пример, който носи наследствеността на Тарос, обогатена с усилията на Савоите след ХVIII век и на модерната държава след бомбардировките през Втората световна война.
Не е за пренебрегване и селището Порто Черво от прочутата Коста Смералда, място за отдих на курортисти от типа VIP. Единственият комплекс, който истински ме впечатли приятно там, напомняше архитектурата на гръцкия Миконос. Никъде на острова няма мегаломански строежи като по нашето Черноморие.
Почитателите на морски развлечения също няма да скучаят. Предстои им да откриват куп усамотени плажчета с великолепни гледки с кристално чиста вода и фин пясък. Находка беше и частният плаж в Стинтино, оформен като английски парк. Могат да се правят също разходки с кораб, с лодка, с яхта за съзерцаване на най-разнообразни природни феномени - профила на Данте, Зелената пещера, пещерата на Нептун, Мечката. Въобще природолюбителите няма как да не обикнат Сардиния заради зеленината и многобаграта синева денем, заради пастелната мекота в керемидено и охра привечер, заради изгревите и залезите, които карат планината да изглежда сребърна. А също и заради обичая оградите между отделните имения да се издигат не от камък или бетон, а от цветни храсти. Местните ресторанти предлагат безброй варианти на рибни ястия. Класацията оглавяват паста ботарга (с хайвер от кефал) и риба в саламура по стара средиземноморска рецепта.
С прекрасната Карла, преподавателка по френски, намерихме общ език още от първия ден. Благодарение на нея и сестра ми постепенно се интегрирах в компанията на най-младите дами. Подобно на средния българин и средният италианец не учи с охота чужди езици, но ако тази преграда не съществува - общува открито и непосредствено. Похапва с кеф и възприема гастрономическите занимания като неделима част от маршрута. За разлика от българския учител, италианският може да си позволи едноседмична екскурзия в Сардиния в активния сезон, без да се лишава от допълнителните екстри.
Италианецът е склонен да прережда на опашка, да се бута, за да види нещо пръв, да не проявява кавалерство. Рядко е подготвен предварително за това, което му предстои да посети и разгледа, не се интересува особено от история, но с удоволствие беседва на спортни и кулинарни теми. Чаровна изненада беше, че Луиджи - елегантен възрастен господин - по средата на пътуването каза: "Ние сме си такива, не особено възпитани. Извинявам се от името на цялата група."
Най-често употребяваните думи на екскурзията бяха красиво, хубаво, добро, прекрасно, благодаря - всички ги повтаряха без умора и фалш хиляди пъти. Убедена съм, че постоянното им произнасяне зареждаше общото ни пространство с позитивизъм и светлина. И не знам защо се сетих за виц от Втората световна война, който някога ми разказа покойният историк, журналист и дипломат Евгени Силянов: италианците обичат да викат "Дуче! Дуче!", но на война е важно да имаш дупе, дупе. Днес обаче италианците могат да бъдат учители в изкуството да живеем с радост.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
