Първият от тях стана знаме на протест, а последният - кратка новинка, сбутана на вестникарските страници. По-страшното е, че те продължават. Името на самоубийците в последните дни вече е легион. Толкова голям, че дори патриарх Неофит намери за нужно да призове: "Не се самоубивайте!" Всъщност за първи път църквата у нас признава открито, че криза има. Не икономическа и политическа, тя не би трябвало за я касае. Има криза на душите, които влизат в същата тази църква, за да намерят душевни сили да продължат, и излизат, за да потърсят пет лева назаем за туба бензин и кибрит. И да си драснат клечката.
А някои въобще не влизат. Не подозират, че самоубийството е грях. Или вярват, че дори да е така, Бог ще познае "своите". Онези, които приживе са търпели мъки и унижения, за да осигурят на семейството си не достоен стандарт, а парче хляб - като Венци от Раднево или майстор Димитър. Онези, които носят в себе си дамгата на загубен близък, избрал да сложи край на живота си по своя воля - като кмета Нешо. Или онези, чийто болезнен стремеж към справедливост ги превърна в живи факли - като Пламен. Може би те са вярвали някога в нея. Или не. Но всички в един момент са се отвърнали от Бога. И става дума не за маргинали, а за стойностни хора, които искат да живеят, работят и печелят, само че са имали нещастието да го правят в държава без правила. Това е може би най-голямата криза на вярата у нас, въпреки че не го артикулираме по този начин. Защото подобни решения се вземат, когато човек вярва, че Бог безвъзвратно му е обърнал гръб. И защото цялото общество погрешно интерпретира това, наричайки подобен жест "смелост". И именно тук е мястото на църквата - тя трябва не просто да върне хората в храма. Трябва да ги върне в живота. Трябва да им даде перспективи, защото очевидно държавата не може да го направи в този момент. Това е първата й задача - не да клейми концертите на Мадона и последната отчаяна надежда на някои хора да станат родители в лицето на ин витрото. Не да подклажда човешкото суеверие и не да освещава офиси на всеки метър. А да покаже пътя към Бога. Защото напоследък някои взеха, че решиха да го търсят без нейна помощ, и оставиха над близките им да тегне вечната дамга на самоубийството.
Всъщност призивът на патриарх Неофит очерта най-важната криза в страната ни. И показа, че църквата не отвръща лице от нея, залутана в собствените си ежби и в продажбата на свещи на мъртви души. Защото връщането на хората в храма не е в паленето на свещи. А във факта, че все повече хора осъзнават, че имат духовна подкрепа, заради която си струва да живеят. Дори и когато мизерията ги задушава. Защото няма смисъл да си кривим душите, тази мизерия няма да си отиде. Нито с еднократните помощи за бедни, които ще даде това правителство, нито с априлското увеличение на пенсиите от по пет лева. Нито със следващия кабинет, нито с по-следващия. България е бедна и отчаяна страна, чиито обитатели обикновено излизат най-нещастни във всички международни анкети и статистики, за които човек може да се сети. Които лекуват космическото си отчаяние с ракия, а не с психотерапия. Които се завъртат три пъти, когато им мине черна котка път, но рядко влизат в черква, освен на сватба и кръщене. Така че църквата ни има два пъти по-трудна задача, отколкото на други места - да спасява душите там, където битът се разпада. Да се превърне в "кризисен щаб" за души. После вече може да мислим да каним ли отново Лейди Гага.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
