Учебните програми по литература, както стана ясно, няма да бъдат променяни, а "оптимизирани". Последната думичка, заета от евробюрокрацията, за да обогати явно бедния ни език, не пояснява какво всъщност ще правим с програмите. Като оптимизираме, не променяме ли? И какво точно е оптимизация - да вземеш час-два, посветени на един автор, за да ги дадеш на друг? Или това е начин да декларираш, че се съобразяваш с гласа на учителското съсловие, докато всъщност си правиш, каквото си решил.
Тъжният факт е, че въпреки прословутия референдум сред над 4000 учители, диалог за програмите не се състоя. По простата причина, че учителите нямаха възможност да се аргументират. Не за отпадането или включването на едно или друго произведение в програмата, а за обучението по литература като цяло. Същинската част на проблема е не какво, а как се поднася на учениците. Никой не попита преподавателите какво разбират или не разбират тийнейджърите, докато за час и половина им преподават "Тютюн" и за още толкова "Железният светилник". Защо така нареченото четене с разбиране остава извън класната стая и десетки ученици продължават да наизустяват интерпретациите на творби, които никога не са чели. Разговорът за програмите би бил смислен, ако можеха да се чуят аргументите на учителите в тази посока. Вместо това диалогът се изчерпа основно с това, че преподавателите трябваше да направят нещо като годишно разпределение на творбите, които според тях трябва да се изучават. Всички се били сплотили около старите програми - ами едва ли може да е другояче, след като техният работодател МОН предварително декларира, че няма да позволи да се потъпква патриотичното възпитание на децата. Ерго - няма да позволи да отпаднат такива творби. Така целият дебат се измести около "Свалят Ботев, местят Вазов" и съпътстващата ги кампания в медии и социални мрежи, вместо около смисъла на преподаването.
Да, искаме децата ни да разбират това, което четат, но очевидно в момента не го правят. Нещо повече - много от тях забравят вече изучавани неща. След като в 7-и клас веднъж са учили Ботев и "На прощаване", българска литература им се преподава отново три години по-късно. За това време те успешно са успели да забравят онова, което в седми клас са знаели на изпита за гимназия. Всъщност сривът е именно в гимназията - дори и в така наречените елитни училища. Децата, които ще кандидатстват в университети навън, се интересуват само от това да овладеят добре чуждия език. Тези, които няма да кандидатстват, се вълнуват единствено часът да свърши колкото се може по-скоро. Онези, които ще кандидатстват у нас пък, обикновено посещават частни уроци и се надяват да наваксат пропуснатото там. Частни учители са ми разказвали, че им се налага да преподават на ученици от 12-и клас материала като напълно нов, тъй като те не владеят базови неща. Какво тогава се случва в класната стая? Къде се къса нишката между литературата ни, учениците и медиатора, който трябва да ги свърже с нея - учителят? Референдумът не даде отговор на този въпрос. Някои преподаватели са поискали въвеждане на двойно повече часове по литература и това донякъде е оправдано, защото става дума за грамотността на децата ни. А тя е фундамент, без който всичко останало, на което искаме да ги научим, няма на какво да стъпи. Ние обаче не говорим за това защо училището произвежда неграмотни хора. Не се питаме как да направим така, че тази тенденция да се промени. Говорим за квадратчета, които трябва да бъдат запълнени с едно или друго име. А това е референдум с две остриета - и за образователната система, и за онези, които излизат от нея.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
